6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 466
София, 03.10.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева т.д. № 50094 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 148 от 25.09.2015 г. по в. гр. д. №264/2015 г. на Ямболския окръжен съд е потвърдено решение №251/22.04.2015 г. по гр. д. № 2613/2014 г. на Ямболския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от [фирма] [населено място] срещу [фирма] [населено място] кладенец и срещу Л. В. П. от [населено място] иск по чл.422, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че дължат солидарно на ищеца сумата от 24 982,94 лв., както и разноски в заповедното производство, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч. гр. д. №1917/2014 г. по описа на Ямболския окръжен съд.
Въззивният съд е приел, че заповедта за изпълнение е издадена въз основа на запис на заповед от 20.09.2012 г., платим на 30.07.2013 г., издаден в полза на ищеца от първия ответник [фирма] и авалиран от втория ответник Л. П.. Записът на заповед е за сумата от 27 506,16 лв., като предмет на заповедта за изпълнение и на иска по чл.422 ГПК са само 24 982,94 лв. Прието е, че този запис на заповед представлява обезпечение на парично вземане на ищеца срещу ответното дружество по договор за доставка на горива от 20.09.2012 г., с издадена фактура за доставка на дизелово гориво № [ЕГН]/20.09.2012 г. на стойност 27 506,16 лв. и срок за плащане 30.07.2013 г. Издадената от съда заповед за изпълнение включва както посочената от заявителя главница в размер на 24 982,94лв., така и законната лихва от подаването на заявлението – 02.07.2014 г. до изплащане на вземането, а също и 2761,88 лв. разноски за заповедното производство.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск по чл.422 ГПК в частта за главницата от 24 982,94 лв., въззивният съд е приел, че към датата на подаване на исковата молба – 21.08.2014 г. няма непогасена от [фирма] главница по договора за доставка на горива. Извършените плащания са както следва: на 26.06.2014 г. – 500 лв.; на 27.06.2014 г. – 5 000 лв.; на 30.06.2014 г. – 5 000 лв. и на 02.07.2014 г. – 17 006,16 лв., или общо 27 506,16 лв. Прието е също, че предмет на заповедното производство е сумата 24 982,94 лв. по издадения запис на заповед, който обезпечава само главницата по договора за доставка на горива, но не и лихвите за забава. Аргументите за този извод са съвпадението на сумите по договора за доставка и по записа на заповед, а също и това, че към момента на издаване на записа на заповед не е било известно на страните ще има ли забава в плащането по каузалното правоотношение, за която да се начислява лихва и какъв би бил нейният размер. Оттук е прието, че предмет на иска по чл.422 ГПК е само търсената част от главницата по договора за доставка на горива, съответно – от сумата по записа на заповед, но не и лихвите за забава.
По искането за присъждане на разноските за заповедното производство съдът е приел, че във въззивната жалба се съдържа само искане за присъждане на разноските за въззивното производство, които в случая не се дължат, тъй като жалбата е оставена без уважение. Добавено е и това, че към датата на завеждане на исковото производство по чл.422 ГПК ответното дружество е погасило задължението си към ищеца.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца [фирма].
Жалбоподателят поддържа три групи оплаквания: 1. че неправилно въззивният съд възприел предмета на издадения запис на заповед, който обезпечавал не само главницата по договора за доставка на горива, но и законните лихви при забава; 2. че неправилно съдът определил момента, в който се преценява основателността на иска по чл.422 ГПК и 3. в частта за разноските за заповедното производство, които били дължими, тъй като към датата на подаване на молбата за издаване на заповед за изпълнение – 01.07.2014г. имало неиздължена част от сумата по записа на заповед. Във връзка с първото оплакване са развити доводи, че никъде в издадения запис на заповед не било посочено, че той обезпечава само главницата по каузалното правоотношение; във връзка с второто оплакване се поддържа, че основателността на иска по чл.422 ГПК се преценява към момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а във връзка с третото оплакване – че съдът неправилно приел за дата на подаване на молбата за издаване на заповед за изпълнение 02.07.2014г., когато тя постъпила в съда, вместо действителната дата 01.07.2014 г., когато тя била подадена по пощата.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Коя е релевантната дата, на която се счита за извършено процесуалното действие подаване на заявление по чл.417 ГПК, ако е подадено посредством пощенски оператор.
2. Кой е моментът на завеждане на исковата претенция по чл.422 ГПК и към кой момент следва да бъде преценена основателността на исковата претенция, както и към кой момент следва да се преценява дал ли е ответникът повод за завеждането на иска, във връзка с присъждането на разноските за заповедното производство.
3. Какъв е обхватът на обезпечението за вземането по дадено каузално правоотношение между страните, при липса на изрична уговорка помежду им за ограничаване на обезпечението само до конкретен елемент от задължението /главница, лихви, разноски/. Следва ли да се тълкува само като дадено в обезпечение на главницата по договора съвпадението на стойността на издадената фактура /главницата на вземането/ със стойността на записа на заповед, издаден в обезпечение на същия договор. При липса на изрична договорка между страните по договора не следва ли даденото обезпечение да обхваща всички задължения по договора до определения в записа на заповед размер, независимо от техния характер – главница, лихви, разноски, включително и договорената мораторна лихва.
По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 182 от 17.11.2010 г. по т.д. № 76/2010 г. на ВКС, II ТО; по втория въпрос – на т. 9 на ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а по третия въпрос – на решение № 830 от 06.11.2009 г. по гр. д. № 1809/2008 г. на ВКС, I ГО.
Не са развити съображения във връзка с поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът в производството [фирма] [населено място] кладенец оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество. Другият ответник Л. В. П. не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Цената на предявения иск е над 20 000 лв., поради което не е налице пречката на чл.280, ал.2, т.1 ГПК за разглеждане на касационната жалба от ВКС.
Първият от поставените процесуалноправни въпроси е за датата, на която се счита за подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато подаването му е по пощата. Въпросът се поставя поради обстоятелството, че в настоящия случай заявлението е подадено по пощата на 01.07.2014 г., а е постъпило в съда на 02.07.2014г., когато е направена и вноска от 17 006,16 лв. за издължаване на част от вземането по договора за доставка на горива, обезпечен с процесния запис на заповед.
Въпросът не е обуславящ за изхода на делото и затова по него не може да се допусне касационно обжалване, съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Действително, в производството по чл.422, ал.1 ГПК съдът установява съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение към момента на подаването на заявлението в заповедното производство, но същевременно съобразява по реда на чл.235, ал.3 ГПК и новонастъпилите след това факти до приключване на съдебното дирене – т. 9 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Решаващ е именно последният момент и ако тогава вземането е вече погасено, искът по чл.422, ал.1 ГПК не може да бъде уважен. В настоящия случай съдът е приел, че към момента на предявяване на иска по чл.422, ал.1 ГПК – 21.08.2014 г. няма неиздължени суми по записа на заповед и това е достатъчно, за да бъде отхвърлен този иск. Дори към датата 01.07.2014г., когато е подадено по пощата заявлението за изпълнение, да не е била издължена цялата сума по записа на заповед, то след тази дата е извършено окончателно плащане, включително и лихвите, и този факт не може да не бъде съобразен в исковото производство. В случая следва да се има предвид не само плащането на сумата от 17 006,16 лв., извършено на 02.07.2014 г., но и плащането на 7976,78 лв., извършено на 09.07.2014 г. според допълнителното заключение на вещото лице. Решаващото е това, че към момента на приключване на съдебното дирене, а дори и в един по-ранен момент, посочен от въззивния съд, вземането вече е било погасено чрез плащане и затова искът за установяване на съществуването му не може да бъде уважен. Решение № 182 от 17.11.2010 г. по т.д. № 76/2010 г. на ВКС, II ТО, на което се позовава жалбоподателят, не е относимо към спора по настоящото дело. То разисква принципния въпрос за момента, в който следва да се счита, че искът е предявен и е прекъсната погасителната давност за вземането. Значимият въпрос по настоящото дело е друг – дали в производството по чл.422 ГПК съдът може да зачете настъпило плащане след подаване на заявлението в заповедното производство. Затова няма противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Поставеният въпрос има значение единствено за преценката дали се дължат разноски за заповедното производство, тъй като съществуването на вземане към момента на релевантния момент на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение означава, че длъжникът е дал повод за завеждане на заповедното производство и дължи разноски, макар впоследствие да е платил дълга си и това да е обусловило отхвърлянето на иска по чл.422, ал.1 ГПК. Доколкото обаче спорът за разноските в заповедното производство не се е развил по предвидения в ГПК процесуален ред, той не може да бъде разрешен и в касационното производство. Според т.12 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска по чл.422 ГПК, следва да се произнесе по дължимостта на разноските, направени в заповедното производство. Тъй като се касае за присъждане на разноски, макар и да са направени в друго производство, приложимост намират правилата на чл.78 и чл.248 ГПК.
В настоящия случай първоинстанционният съд е приел в решението си, че разноски за заповедното производство не се дължат и не ги е присъдил. Във въззивната жалба има оплакване срещу този извод, което следва да се разглежда като молба по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските. Първата инстанция не се е произнесла по тази молба нито по своя инициатива, нито по указание на въззивния съд. Втората инстанция е приела в решението си единствено това, че се претендират само разноски за въззивното производство, които не са дължими. При това положение въпросът за разноските в заповедното производство е останал неразрешен, а оттук и свързаният с него въпрос за релевантния момент, в който се подава заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато това става по пощата, не може да бъде разгледан в настоящото определение.
Вторият процесуалноправен въпрос поставя аналогични проблеми. По изложените съображения и той не е определящ за изхода на правния спор и затова по него също не може да се допусне касационно обжалване. Жалбоподателят се позовава само на част от мотивите в т. 9 на ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, затова счита, че има противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, каквото в действителност няма.
Третият въпрос не е значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Той е свързан с тълкуване на конкретните отношения на страните по настоящото дело по повод сключения между тях договор за доставка на горива и издадения в обезпечение запис на заповед, затова не би могло да се даде принципен отговор, който да важи и по други дела. Съдът е тълкувал конкретния договор при спазване на чл.20 ЗЗД, отчитайки не само съвпадението между договорената цена на доставката, издадената фактура и сумата по записа на заповед, но и при обоснован извод, че страните не биха могли да предвидят ще има ли забава на плащането по договора за доставка и какъв ще е размерът на лихвата, представляваща обезщетение за тази забава, за да създадат съответно обезпечение и за тази лихва. Решение № 830 от 06.11.2009г. по гр. д. № 1809/2008 г. на ВКС, I ГО, на което се е позовал жалбоподателят, няма никаква връзка с проблематиката по настоящото дело и с поставения правен въпрос по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не може да обуслови допускане на касационно обжалване на това основание. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Делото следва да се върне на първоинстанционния съд за разглеждане на съдържащата се във въззивната жалба молба за присъждане на разноските за заповедното производство по реда на чл.248 ГПК.
С оглед изхода на делото в настоящата инстанция, на ответника [фирма] следва да бъдат присъдени сторените разноски в размер на 2200 лв., съгласно договор за правна защита и съдействие от 17.11.2015 г.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №148 от 25.09.2015 г. по в. гр. д. №264/2015 г. на Ямболския окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], вх.А, ет.1 да заплати на [фирма] [населено място] кладенец, [община], област Я., [улица] сумата от 2200 лв. разноски по делото.
Делото да се изпрати на Ямболския районен съд за произнасяне по реда на чл.248 ГПК по съдържащата се във въззивната жалба молба на [фирма] за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските за заповедното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: