5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№468
София, 09.06.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
И. Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2536 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано e по касационната жалба с вх. № 24647/4.ІV.2013 г. на кърджалийското [фирма], подадена против онази част от решение № 666 на Пловдивския апелативен съд, ГК, 3-и с-в, от 25.ІІ.2013 г., постановено по гр. д. № 240/2011 г., с която е бил отхвърлен негов осъдителен иск с правно основание по чл. 79, ал. 1 във вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД, предявен срещу ответното вероизповедание „Б Б. Ц „В Х.”-гр. К. за разликата над присъденото му възнаграждение от 10 031 лв. (десет хиляди тридесет и един лева) и до пълния предявен размер на претенцията от 231 940 лева.
Оплакванията на търговеца касатор са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част /за разликата в размер на 221 909 лв./ както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствени правила. Поради това търговецът претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който исковата му претенция с правно основание по чл. 266, ал. 1 ЗЗД да бъде уважения в пълния й предявен по делото размер, вкл. ведно с присъждане на лихви върху главницата на търсеното възнаграждение по процесния договор за изработка и разноски по водене на делото във всички инстанции или, алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд: „в случай на установяване на допуснати процесуални нарушения”.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК търговецът обосновава приложно поле на касационния контрол с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната отхвърлителна част на решението си въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното в пр-во по чл. 307, ал. 2 ГПК решение № 13 от 5.ХІІ.2009 г. на състав от ІІ-ро т. о. по т. д. № 729/2008 г. по материалноправния въпрос: „Следва ли да се вземе предвид и по какъв начин следва да се тълкува от съда правоприемството по чл. 15 ТЗ при извършване на СМР на обект, първоначално изпълняван от прехвърлителя, а впоследствие, след сключване на договор по чл. 15 ТЗ и от дружеството правоприемник и следва ли в тази връзка съдът да признае в пълен обем правоприемството?”
Според търговеца касатор „съществен за изхода на делото”, (но без посочване в какво се изразява противоречието при решаването му с практиката на ВКС), бил и правния въпрос: „Следва ли да се вземе предвид влязъл в сила данъчен ревизионен акт /ДРА/, с който са установени изпълнители, количества и стойности на изпълнени СМР на обект, за който има висящ съдебен спор и несъгласие относно правния субект, който е изпълнил строително-монтажните работи?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация вероизповедание „Б Б. Ц „В Х.”гр.-К. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски за настоящето производство, но без да са представени доказателства, че такива реално са били направени.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Пловдивския апелативен съд, настоящата касационна жалба на [фирма]-гр. К. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
По повод подадената от насрещната страна по спора въззивна жалба с посочване на порок на първоинстанционното решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, съставът на Пловдивския апелативен съд е посочил, че разглежда по същество претенция с правно основание по чл. 79, ал. 1 във вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД – като предявена от еднолично търговско д-во с ограничена отговорност „с оглед правоприемството въз основа на сделката по чл. 15 ТЗ”, че исковата сума се претендира от него „като правоприемник, считано от 14.ІV.2006 г., на едноличен търговец”, като и че процесното вземане е възникнало за този ЕТ вследствие на изпълнените от последния по договор с ответната Б. Ц „В Х.”-гр. К.. В заключение, по първия от релевираните в изложението към касационната жалба правни въпроси въззивната инстанция е приела, че „основателно с исковата молба ищецът-Е. изрично претендира вследствие на договора от 14.ІV.2006 г., надлежно вписан в търговския регистър с решение от 19.ІV.2006 г., да се явява правоприемник на ЕТ, съответно да е понастоящем носител на вече свое вземане спрямо ответника, което е възникнало в полза на ЕТ, прехвърлено е като част от предприятието на ЕТ на Е. и не е изплатено частично за посочената в исковата молба сума и към момента на нейното подаване, както, безспорно, и в хода на съдебното производство”. Следователно не се констатира да е налице произнасяне с атакуваната отхвърлителна част на въззивното решение, поставящо под съмнение „пълния обем” на възникналото по този ред /чл. 15 ТЗ/ правоприемство, а ноторно е, че само такъв правен въпрос, който е бил надлежно включен в предмета на спора по делото и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд може да е значение за изхода на делото и затова произнасянето по него да се преценява в една от трите хипотези, които чл. 280, ал. 1 ГПК предвижда като относими към допустимостта на касационния контрол.
По втория въпрос, формулиран в изложението към жалбата:
Прието е било от въззивния съд с атакуваната отхвърлителна част от решението му във връзка с представения като доказателство данъчен ревизионен акт /ДРА/ от 11.V.2010 г., че посоченият в него ревизионен период обхваща строително-монтажни работи на обекта „Молитвен дом” на ответното по делото вероизповедание, за които се сочи да са били извършени както от ЕТ, но така също и неговия правоприемник – Е. касатор, докато „предмет на настоящия спор са само вземанията, които са възникнали в полза на ЕТ и са съответно прехвърлени на Е. с договора от 14.ІV.2006 г., „поради което в случая е без значение за този спор дали данъчните задължения в пълен обем са вменени на дружеството”. Следователно, противно на поддържаната от касатора теза, не се касае за правен въпрос, който да е от значение за изхода по конкретното дело, а и търговецът не сочи практика на ВКС, в противоречие с която да е произнасянето на въззивния съд по този въпрос.
В заключение, твърдението на д-вото касатор в изложението към жалбата му, че според въззивния съд се дължи възнаграждение само за фактурираните строително-монтажни работи, т.е., че фактурата, а не реално извършената и приета работа, е основание за плащане на цената, не представлява надлежно формулиран правен въпрос, по който Пловдивският апелативен съд да се е произнесъл с атакуваната отхвърлителна част от решението си, а е по естеството си оплакване, отнасящо се до неговата неправилност. Нито едно от трите касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК обаче, не може да бъде отъждествявано с основание за допустимост на касационното обжалване.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 666 на Пловдивския апелативен съд, ГК, 3-и с-в, от 25.ІІ.2013 г., постановено по гр. дело № 240/2011 г. В АТАКУВАНАТА НЕГОВА ОТХВЪРЛИТЕЛНА ЧАСТ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 2536 по описа за 2013 г.