О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 470
[населено място], 01.06.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №1946 /2015 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на Н. Л. Я. от [населено място] и [фирма] , със седалище и адрес на управление [населено място] срещу решение № 2427/ 23.12.2014г., постановено по т.дело №1910 /2014г. на Софийския апелативен съд, т.о., пети състав, с което е потвърдено решението от 5.02.2014г. по гр.дело № 3952/2012г. на Софийски градски съд, VІ-9 състав.
В касационната жалба касаторите поддържа оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма] излага в писмен отговор на касационната жалба аргументи за недопускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Прави се искане по чл.81 ГПК за присъждане на разноски за изготвения отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Съдът е постановил решение по чл.422 ГПК, с което е признал за установено по отношение на двамата касатори като солидарни длъжници, че ищецът [фирма] има вземане за сумата от 82 516.58 лв., за която е подписано споразумение от 19.08.2010г., с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва за периода от 15.02.2012г. до изплащане на сумата. За вземането има издадена заповед за изпълнение на парично задължение на 8.03.2012г. по ч.гр.дело № 7011/2012г. на СРС, 46 състав и е образувано изп. дело. Споразумението, подписано от страните по делото /факт по който няма спор/ е квалифициран от съда като договор за спогодба по чл.365 ЗЗД, с който страните са уредили отношенията си по заплащането на суми, произтичащи от сключени между търговските дружества договори за продажба на стоки, предмет на описаните в споразумението 31 бр. фактури. След обсъждане на доказателствата по делото съдът е приел по спорния по делото въпрос, че купувачът / [фирма]/ не е заплатил цената на закупените от ищеца стоки, поради което дължи тяхната цена. Счел е, че материалната доказателствена сила на частните документи / фискални бонове/ е оборена от ищеца, чрез представените други доказателства – два броя споразумения от 17.09.2009г. и 19.08.2010г. Според съда освен, че уреждат разсрочването на задължението по фактурите, което е обичайното регулиращо действие на договора за спогодба, споразумението съдържа и елементи на установителен договор, с който страните изрично са приели за установено, че към момента на сключването му дружеството – купувач дължи на ищеца посочените суми по фактурите, т.е., че цената не е платена към този момент и изрично се признава от двамата ответника. За въззивния съд житейски и правно нелогично е ответниците двукратно през 2009г. и 2010г. изрично да признаят факта на неплатените задължения; ако са знаели, че отдавна са били погасени, подобно поведение е трудно обяснимо за търговец-професионалист; ответниците нито твърдят, нито доказват, че са били в грешка при подписването на споразуменията; не твърдят и не доказват пороци във волята им/измама, принуда/; отчетен е факта, че след подписване на споразумението купувачът е извършил частично плащане.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и /или процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
Касаторите поставят като значими за изхода на спора два въпроса: 1. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички обстоятелства, които са наведени във въззивната жалба и да обоснове решението си на тези обстоятелства? 2. Недействително ли е поемането на несъществуващо задължение и нищожна ли е спогодбата върху несъществуващо задължение, съгласно чл.366 ЗЗД?
По първия въпрос се твърди, че съдът не се е произнесъл по наведения във въззивната жалба довод за характера на споразумението от 19.08.2010г. и по конкретно, че в т.5 е посочено, че отв. Н. Я. встъпва в дълга на купувача [фирма]. Изложен е аргумент, че разпоредбата на чл.101 ЗЗД е различно облигационно отношение от това по спогодбата, следователно спогодбата от 19.08.2010г. представлява комплексен договор.
Съгласно чл.101 ЗЗД едно трето лице може да встъпи като длъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Първоначалният длъжник и встъпилото трето лице отговорят към кредитора като солидарни длъжници. Н. Я. не оспорва, че е встъпил в дълга на дружеството – купувач, което встъпване е одобрено от кредитора [фирма] с подписването на спогодбата от 19.08.2010г. Следователно т.5 на споразумението има отношение към пасивната солидарна отговорност на двамата ответници, съответно зачетена от съда. Предмет на установителния иск по чл.422 ГПК е вземането по издадената заповед за незабавно изпълнение. В изпълнение на процесуалните си задължения и задължителната съдебна практика за правомощията на въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора / вкл. цитирана от касаторите/ САС е обсъдил всички доказателства и правно релевантни факти, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Обосноваността на изводите на съда по въпросите: съществувало ли е задължение на купувача преди подписването на спогодбите и защо приема за опровергана материалната доказателствена сила на представените с фактурите фискални бонове, касае начина на формиране на вътрешното му убеждение в преценката на конкретните доказателства и е извън предмета на настоящето производство по чл.288 ГПК. Следователно първият поставен от касатора правен въпрос не само не отговаря на обшия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, но доколкото съдът е обсъдил доказателствата по делото и доводите на страните, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на правния спор, решението не е в противоречие с представената от касатора съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК.
Въпросът „Недействително ли е поемането на несъществуващо задължение и нищожна ли е спогодбата върху несъществуващо задължение, съгласно чл.366 ЗЗД? независимо, че е във връзка със спора, не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/или процесуалнопрпавният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая САС е направил решаващи за изхода на спора по установителния иск изводи, че спогодбата установява съществуващи задължения на купувача, тъй като не е доказал с представените фискални бонове и фактури погасяването на признатия със споразумението дълг, споразумението не е нищожно като противоречащо на закона – не е лишено от основание, предмет или сключено върху непозволен договор / чл.366 ЗЗД/. Следователно въпросът е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от САС и от обсъждането на събраните по делото доказателства, поради което не обосновава основният селективен критерий – да е правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда. Тази проверка не може да се извърши в закрито заседание, а само ако бъде допуснат съдебният акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по същество, каквито предпоставки в случая не са налице. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат посочените допълнителни основания.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на решението на САС по чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед на изхода от обжалването, на ответника ще следва да се присъдят документираните в договора за правна помощ от 18.05.2015г. разноски – заплатено в брой адвокатско възнаграждение за сумата от 2260 лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2427/23.12. 2014г., постановено по в.т.дело № 1910/2014 г. на Софийския апелативен съд , т.о., пети състав.
ОСЪЖДА Н. Л. Я. от [населено място], ЕГН [ЕГН] и [фирма], със седалище в [населено място] солидарно да заплатят на [фирма] разноски 2260 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: