О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 470
София, 29.07.2009 год.
Върховният касационен съд на Република България, ІІ търговско отделение в закрито заседание на 24.07.2009 год. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
изслуша докладваното от съдията ДОМУЗЧИЕВ
търг. дело № 237/2009 год. и за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
С решение № 67/15.10.2008 год. по гр. д. № 139/2008 год. Бургаският апелативен съд е отменил решение № 245/23.11.2006 год. по гр. д. № 53/2006 год. на Бургаския окръжен съд в частта с която “Многопрофилна болница за активно лечение – А. ” гр. А. се осъжда да заплати на Ж. П. Б. от гр. А. сумата над 11 671,62 год. до размера на 28 955,60 лв., и вместо него постановява друго, с което отхвърля иска в тази му част, като осъжда ответника да заплати на ищеца 132,00 лв. съдебни разноски по компенсация, а решението на Бургаския окръжен съд в останала му обжалвана част е оставено в сила.
Въззивното решение е постановено след като ВКС ІІ т. о. с решение № 598/02.07.2008 год. по т. д. № 210/2008 год. отменява изцяло решение № 110/28.12.2007 год. по гр. д. № 26/2007 год. на Бургаския апелативен съд, и връща делото с указания да се направи разграничение на допълнителните възнаграждения по чл. 17 ал. ІІ и чл. 17 ал. ІV от договора от 2004 год., както и за обсъждане на всички релевирани по делото доказателства.
При новото разглеждане на делото въззивният съд приема, че ищецът е сключил договори и анекси с Община гр. А. и е изпълнявал длъжността управител на “М” гр. А. за времето от 03.07. 2001 година до 06.12.2005 год., когато вторият договор – този от 05.07.2004 год. е бил прекратен. Претенциите на ищеца са били за заплащане на възнаграждение за изпълняваните от него договорни задължения като управител през 2004 год. и 2005 год. БАС е обсъдил подробно доказателствата по делото и е приел, че искът е частично основателен до размера на 11 671,62 год., от които 8 017,07 лв. за 2004 год. и 3 654,55 лв. за 2005 год., които представляват дължими възнаграждения. По отношение на останалата претендирана сума, въззивният съд приема, че тълкувайки съгласно чл. 20 от ЗЗД действителната воля на страните залегнала в договорите за управление и в анекс № 3/2002 год., допълнително възнаграждение на ищеца не се дължи. Изложени са съображения, че допълнително възнаграждение от 350%, договорено в анекса към колективния трудов договор, което управителят е следвало да получава, е уговорено спрямо най-високата премия получена за съответния месец, но не е договорен конкретен размер за премиите за лекарите в “М” гр. А.. Освен това е прието, че съгласно т. 13 от Вътрешните правила за разпределение на работната заплата всички допълнителни възнаграждения се регламентират в колективния трудов договор, а Община А. възложител по договора за управление не е страна по него.
Въззивният съд не е разгледал възраженията за прихващане които са били направени от ответника, като е приел че те са недопустими, съгласно ТР № 1/2000 год. на ВКС, като направени за пръв път пред въззивен съд със спорно вземане.
С оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост, въззивното решение се обжалва от “Многопрофилна болница за активно лечение – А. ” гр. А., в частта с която искът е уважен. С молба вх. № 9652/12.12.2008 год., касаторът поддържа, че по материалноправният въпрос /не посочва кой е материалноправният въпрос/, съдът е постановил решение което е в противоречие с практиката на ВКС, въпросът е решаван противоречиво от съдилищата, и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. І т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ж. П. Б. от гр. А. обжалва въззивното решение в частта с която искът се отхвърля над сумата 11671,62 год. до размера на 28955,60 лв., като прави оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че е налице приложно поле по чл. 280 ал. І т. 1 от ГПК, като в този смисъл представя решение № 499/10.05.2005 год. по т. д. № 797/2004 год. на ВКС ІІ т. о., и решение № 1022/11.05.2006 год. по т. д. № 313/2005 год. на ВКС – ТК.
ВКС състав на ІІ т. о. намира че касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и са процесуално допустими, но касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне, поради следното:
Съгласно чл. 280 ал. І т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за да се допусне касационно обжалване на въззивно решение трябва съдът да се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, който е решаван противоречиво от съдилищата, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Материалноправният и процесуалноправният въпрос по който се е произнесъл съдът е този за дължимостта на сумите за възнаграждение съгласно договореността между страните, както и този за недопустимостта на възражението за прихващане с неликвидно вземане пред въззивната инстация, но този факт не е достатъчен за да обоснове извод за допустимост на касационното обжалване.
По жалбата на “Многопрофилна болница за активно лечение – А. ” гр. А., ВКС ІІ т. о. приема следното:
Не е налице приложното поле на чл. 280 ал. І т. 1 от ГПК.
Касаторът посочва решение № 1527/09.10.2002 год. по гр. д. № 37/2002 год. на ВКС V гр. о. С това решение е прието, че договорът за възлагане на управление на ЕООД е двустранен, възмезден и консенсуален и произтича от договора за поръчка /мандат/. Въззивният съд не е приел нещо което е в противоречие с това решение на ВКС, а и самият касатор не посочва в какво се състои противоречието.
Няма основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280 ал. І т. 2 ГПК – решение № 67/15.10.2008 год. по гр. д. № 139/2008 год. Бургаският апелативен съд, предмет на настоящата касационна жалба, и решение № 245/23.11.2006 год. по гр. д. № 53/2006 год. на Бургаския окръжен съд, не са от категорията съдебни актове които визира закона в чл. 280 ал. І т. 2 ГПК, тъй като те не са влезли в сила и не се ползват със СПН. Същото се отнася и за решение № 109/31.10.2008 год. по т. д. № 552/2006 год. на Бургаския окръжен съд.
Няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по реда на чл. 280 ал. І т. 3 от ГПК.
Развитие на правото ще е налице в случай че произнасянето по материалноправния или процесуалноправния въпрос е свързано с тълкуване на закона, когато се изоставя едно тълкуване на закона за да се възприеме друго, или когато по разглеждания от съда въпрос липсва практика, докато по процесния въпрос има съдебна практика и яснота, поради което не е налице сочената предпоставка за допустимост на касационното обжалване.
По жалбата на Ж. П. Б. от гр. А., ВКС ІІ т. о. приема следното:
Касаторът поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. І т. 1 от ГПК, но настоящият състав не споделя това твърдение.
С решение № 499/10.05.2005 год. по т. д. № 797/2004 год. на ВКС ІІ т. о. се разглежда въпрос за приложение на чл. 301 ТЗ и това решение е неотносимо към спора.
С решение № 1022/11.05.2006 год. по т. д. № 313/2005 год. на ВКС – ТК, се разглежда въпроса за недопустимостта да се заявява от ответника възражение за прихващане пред въззивен съд, а приетото от въззивният съд е в същия смисъл – вж. казаното от него на лист 4 от решението, долу /лист № 149 на гр. д. № 139/2008 год. на Бургаския апелативен съд/.
Предвид изложеното въззивното решеине не следва да се допусне до касационно обжалване.
Водим от горното, състав на ІІ търговско отделение на ВКС,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 67/15.10.2008 год. по гр. д. № 139/2008 год. на Бургаския апелативен съд
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :