1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 472
гр.София,17.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
петнадесети юли две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 4340/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на С. В. И. и И. Д. И. срещу определение на Варненски апелативен съд № 190/ 09.04.2013 г. по ч.гр.д.№ 139/ 2013 г., с което е потвърдено определение на Варненски окръжен съд № 344/ 31.01.2013 г. по гр.д.№ 3437/ 2012 г., с което е прекратено производството по предявените от жалбоподателите против [община] искове за собственост по съображения за наличие на сила на пресъдено нещо.
В приложено към частната жалба изложение е повдигнат процесуалноправният въпрос (уточнен при условията на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), обективно тъждествени ли са по смисъла на чл.298 ал.1 и чл.299 ал.1 ГПК спорове относно придобиване на вещни права по давност, когато в повторно заведеното дело давностният срок е различен от този, който е заявен по спора с влязло в сила решение. Счита, че като е приел наличието на такова тъждество, въззивният съд е постановил обжалваният акт в противоречие с практиката на ВКС (решение на ВКС, І г.о. по гр.д.№ 229/ 2011 г.). На това основание моли за допускане на обжалваното определение до касационен контрол и за отмяната му.
Ответната по частната жалба страна – [община] – не взема становище по частната жалба.
Съдът намира частната жалба за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационен контрол.
Поставеният от жалбоподателите въпрос обуславя въззивното определение, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Ищцата се позовава на решение на ВКС, І г.о. по гр.д.№ 229/ 2011 г., но то не разрешава въпрос, свързан със значението на твърдяния давностен срок. В цитирания акт се приема, че няма обективна тъждественост между спорове за собственост, когато единият от тях почива на твърдения за придобиване на вещни права от наследодателя на ищците на оригинерно основание (давностно владение), а другият се основава на твърдения, че имотът е бил собствен на търговско дружество и основанието за придобиване е деривативно (договор за покупко-продажба). Мотивите на това решение нямат отношение към настоящето производство, където се преценява тъждество между спорове за собственост, заявени от едни и същи лица на оригинерно основание (придобиване по давност) и с единствена разлика в периода на давностното владение.
При преценката на допустимостта на повторно предявения иск въззивният съд е съобразил установената практика, според която обективно тъждество между споровете няма да е налице, само ако ищците сочат период на давностно владение, който е изтекъл след приключване на устните състезания по делото с влязло в сила решение. Позоваването на период, изтекъл преди приключване на тези състезания, е преклудирано от силата на пресъдено нещо и не може да отклони прилагането на разпоредбата чл.299 ал.2 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията на чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение на Варненски апелативен съд № 190/ 09.04.2013 г. по ч.гр.д.№ 139/ 2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: