Определение №472 от 28.9.2018 по гр. дело №1055/1055 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 472

София, 28.09.2018 година

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 19.09.2018 две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 1055/2018 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№36126/21.12.2017г.,подадена от И. В. И.,чрез пълномощниците й адвокат Г. Н. и адвокат Г. Г.,против решение №1650/07.11.2017г. на Варненски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№1787/2017г. по описа на съда,с което се отменя решение №125/16.06.2017г. на Районен съд,гр.П. и вместо него е постановено:Допуска да бъде извършена съдебна делба на недвижим имот:апартамент,находящ се в [населено място], [улица],вх.А,ет.5 ап.15,състоящ се от две стаи,кухня и сервизни помещения,с площ 60,59 кв.м с принадлежащото му избено помещение с полезна площ от 3,20 кв.м,както и 5,73 % идеални части от правото на строеж върху дворното място,в което е построен,съставляващо парцел ХХ-ЖК,пл.2903,кв.24 по плана на [населено място],между съсобствениците и при квоти:1/2 идеална част за М. С. Б. и 1/2 идеална част за И. В. И..
В касационната жалба се правят оплаквания,че въззивното решение е неправилно,поради противоречие с материалния закон,съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост,като се иска неговата отмяна и постановяване на друго решение,с което да се отхвърли предявения иск.
Ответникът по касационната жалба М. С. Б.,чрез пълномощника си адвокат С. И.,в писмения отговор на жалбата,счита че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и моли същото да не се допуска,а по същество-счита жалбата за неоснователна,като претендира присъждане на разноски по делото за настоящото производство.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че страните са бивши съпрузи,чиийто брак е бил прекратен с влязло в сила решение на 21.11.1994г. по гр.д.№5/1993г. по описа на РС Провадия,с което родителските права на роденото по време на брака дете В.- [дата на раждане] ,както и ползването на семейното жилище-процесния недвижим имот са били предоставени на майката И. В. И.,като безспорно страните са били във фактическа раздяла от 1991г.,а процесния имот закупили по време на брака им с Договор за продажба на недвижим имот по НДИ от 10.12.1990г. за продажба цена в размер на 12 241,50 лева,изплатена към този момент напълно от купувачите със заемни средства от ДСК.Съдът е посочил,че видно от удостоверение изх.№970/17.04.1996г. на ДСК П.,удостоверение с изх.№413/11.04.2017г. издадено от „Банка ДСК”,ищецът М. С. Б. на 26.03.1996г. е изплатил по жилищен заем от 1990г. сумата от 11 722 лева,а на 16.04.1996г. остатъка от заема в размер на 12 981,72 лева е изплатен от ответницата И. И..Съдът е отбелязъл,че е спорно между страните дали имота е съсобствен при равни дялове при предявяване на иска,тъй като ответницата И. е направила възражение,че същата започнала да свои 1/2 идеална част от имота на бившия си съпруг,трансформирала е държанието във владение и го е придобила по давност,а в условията на евентуалност,че е налице пълна трансформация на нейни лични средства вложени в закупуването му,чрез изплащане на заема към ДСК,към дата на фактическата раздяла.Съдът,след като се е позовал на приетото със задължителната практика на ВКС-ТР №1/2012г. на ОСГК на ВКС,обсъдил свидетелските показания във връзка с това възражение,е стигнал до извода,че ответницата не е доказала по безспорен начин т.нар. „преобръщане” на владението,при което чрез едностранни действия да превърне държането на идеални части на съсобственика във владение,като изрично е посочено,че извършените действия от същата,съобразно събраните по делото доказателства а именно-смяна на бравата през 2005г.,това не е доведено до знанието на ищеца,не е манифестирано пред него като съсобственик,няма доказателства по делото,че ответницата не е допускала ищеца в апартамента,а извършените ремонти са направени от св.А.,с когото дъщерята на страните живее в процесното жилище.Съдът е стигнал до извода,че ответницата не е установила и доказала по несъмнен начин по делото твърдяното от нея необезпокоявано и непрекъснато владение относно дела на ищеца спрямо процесния имот,за период от 10 години считано от 2002г. до подаване на исковата молба,за да е налице презумпцията на член 69 ЗС и същата да го е придобила по давност.По отношение на направеното в условията на евентуалност възражение от ответницата за трансформация на нейно лично имущество в закупуването на апартамента,съдът е приел,че липсват доказателства по делото за това-за заплащане на заема към ДСК с лични средства,напротив по делото са събрани писмени доказателства,че заема към ДСК е погасяван съгласно посоченото в цитираните удостоверения от ищеца и съответно остатъка от ответницата,поради което е налице съсобственост между страните спрямо процесния недвижим имот.
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,касаторът твърди,че са налице предпоставките на член 280,ал.1,т.1,пр.2 ГПК,както и член 280,ал.2 ГПК,като въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси/цитирам/:
„С какви действия съсобственикът на недвижим имот може да демонстрира намерението си да завладее цялата вещ като своя и да отблъсне владението на другия съсобственик,предвид спецификата на разглеждания случай,в който упражняването на фактическата власт от единия съсобственик след прекратяването на съпружеската имуществена общност е на основание предоставяне ползването на семейното жилище,който е разрешен от ВОС в противоречие с решение №74/24.06.2105г. по дело №6277/2014г. на ВКС,ГК,Іго.”,като се цитира и приетото с Тълкувателно решение №1/06.08.2012г. на ОСГК на ВКС.
Видно от изложеното с решаващите мотиви и приетото с цитираната задължителна практика на ВКС-ТР №1/2012г. на ОСГК на ВКС,разрешението на посочения от касатора правен въпрос е в съответствие,а не в противоречие с тази съдебна практика на ВКС.Разрешението на същия правен въпрос,даденото с горепосоченото решение на ВКС,Іго,постановено по реда на член 290 ГПК,е основано именно на приетото със задължителната практика на ВКС,съгласно приетото с ТР №1/2012 г. на ОСГК на ВКС,както се посочва в мотивите на решението на ВКС,че/цитирам/:” действията,с които съсобственикът превръща държането на чуждите идеални части във владение за себе си,могат да бъдат различни,поради което не може да се даде общ отговор,валиден за всички случаи,какви конкретни факти и с какви конкретни доказателства той следва да установи това.Във всеки отделен случай,обаче,обстоятелствата,установяващи преобръщане на владението,следва да бъдат доказани конкретно.Това разрешение важи и когато основанието за упражняване на фактическата власт е предоставяне ползването на семейното жилище след прекратяване на брака.В този случай съпругът,който живее в семейното жилище на посоченото правно основание,следва да демонстрира явно и категорично по отношение на бившия си съпруг,че променя намерението си и започва да владее за себе си.”
С оглед възприетото с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение,именно от този принцип при преценка на всички доказателства по делото е изхождал съда,като в резултат на този анализ е стигнал до извода,че с тези посочени от ответницата, настоящ касатор, действия,не може да се обективира промяна в намерението и начало на владение за себе си на последната,поради което и разрешението на този правен въпрос напълно съответства на даденото такова с горепосочената съдебна практика на ВКС.
На второ място в изложението си,касаторът формулира въпрос/цитирам/:” относно задължението на съда да изследва и прецени всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност,като при противоречиви свидетелски показания да обоснове защо дава вяра на едни,а не кредитира други,за задължението му да обсъди всички доводи и възражения на страните,съгласно изискването на чл.236,ал.2 ГПК,тъй като съдебния акт трябва да е мотивиран и обоснован.”,като се позовава на съдебна практика на ВКС в посочените решение на ВКС,поставени по реда на член 290 ГПК.
След това вместо да посочи в какво конкретно се изразява липсата на горепосочената преценка от страна на въззивния съд,касаторът излага изключително и само касационни оплаквания по смисъла на член 281 т.3 ГПК за необсъждане на всички доказателства и преценка,избирателен и тенденциозен подход от страна на съда към събраните по делото доказателства,необсъждане на свидетелски показания,които обаче са различни от основанията за допускане на касационно обжалване по член 280,ал.1 ГПК.
С оглед изложеното с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение,касационният съд намира,че същите са в съответствие с посочената съдебна практика на ВКС,тъй като въззивният съд последователно е разгледал всички възражения на страните/в случая,тези на ответницата-касатор/,както и анализ на всички свидетелски показания,изрично отбелязвайки кои от тях кредитира и кои не,като се мотивира за тези си изводи.
Липсва основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по член 280,ал.2 ГПК.Като квалифицирана форма на неправилност,очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона,или явна необоснованост,довели до постановяване на неправилен,подлежащ на касационно обжалване съдебен акт/постановен „contra legem”,когато законът е приложен в неговия обратен,противоположен смисъл или „extra legem”,когато е приложено несъществуваща или отменена правна норма/В случая не е налице нито една от хипотезите,които предполагат очевидната неправилност на въззивното решение-значимо нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Ето защо,не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
На ответника по касационната жалба М. С. Б. следва да се присъдят направените по делото разноски за настоящата касационна инстанция в размер на 350 лева,съгласно приложения списък за разноските по член 80 ГПК и договора за правна защита и съдействие от 08.02.2018г.

Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1650/07.11.2017г. на Варненски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№1787/2017г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА И. В. И. да заплати на М. С. Б. сумата от 350 лева/триста и петдесет лева/разноски по делото за настоящата касационна инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар