О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 480
София, 22.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д. № 1232 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 2534 от 05.12.2017 г. по гр. д. № 2811/2017 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решението от 14.02.2017 г. по гр. д. № 1656/2009 г. на Софийски градски съд, ГО, 20 с-в, с което е бил уважен предявеният от държавата срещу Н. К. М., Д. Х. П. и И. П. С. отрицателен установителен иск за собственост на реална част от УПИ I от кв.10 по плана на [населено място], местност „П. път-спец.нужди-Б. път“ по плана от 1962 г., изменен 1997 г. и 2000 г., с площ по графични данни от 5464 кв. м., представляваща поземлени имоти с идентификатори 68134.1936.813, 68134.1936.1156 и 68134.1936.814, съгласно КК и КР от 2010 г. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – [фирма], което е встъпило в договорни отношения с държавата по отношение на спорния имот след предявяване на иска за собственост по настоящото дело.
Въззивният съд е приел, че държавата се легитимира като собственик на процесния имот с решение № 2314 от 09.11.1948 г. на комисията по чл.11 от ЗОЕГПНС (отм.). С това решение е отчуждена от И. А. А. нива в землището на [населено място], м.“Ш.“, с площ от 7935 кв. м. В съставения А. от 22.09.1949 г. са отразени съседите на одържавения имот: от две страни път, път с дере и Д. Ц.. Наследниците на бившия собственик не са страни по настоящото дело. Те са предявили срещу държавата положителен установителен иск за собственост, а срещу настоящите ответници – иск по чл.108 ЗС за същия имот, производството по което не е приключило. Направен е извод, че при това положение отрицателният установителен иск по настоящото дело е процесуално допустим при условията на т.1 от ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС – държавата заявява самостоятелни права върху имота, които се оспорват от ответниците. По съществото на правния спор е прието, че ответниците Н. М., Д. П. и И. С. не са собственици на спорния имот, тъй като черпят права от несобственик. Те са последни купувачи по веригата от прехвърлителни сделки, започнала от лицето В. Д.. Това лице се е снабдило с нотариалният акт по обстоятелствена проверка № 21, т.89, н.д. № 17258 от 26.09.1975 г., но той е бил признат за неистински с влязло в сила съдебно решение, а отделно от това по настоящото дело е приета експертиза, според която подписът и печатът в нотариалния акт не принадлежат на посочения в него нотариус. Отделно от това към 1975 г. е съществувала забраната на чл.86 ЗС за придобиване по давност на имоти, които са държавна собственост.
При изследване на правния интерес от предявения иск съдът е разгледал възражението на ответниците, че липсва идентичност между процесния имот и имота, за който държавата се легитимира като собственик с А. от 22.09.1949 г. и А. от 17.02.2009 г. и който е бил отчужден по реда на ЗЕГПНС. Прието е, че това възражение е неоснователно. Съдът е обсъдил двете неоспорени заключения на вещи лица по този въпрос, приети от първата инстанция, и е заключил, че от тях се установява оспорената идентичност. Подробно в мотивите на съдебното решение е проследена връзката между описанието на одържавения имот, дадено в акта за завземането му от 22.09.1949 г. и А. от 1949 г.; връзката между одържавения имот и имот № 9 от кв.15 по кадастралния и регулационен план от 1942 г.; последващите изменения в този план от 1953 г. и 1997 г., както и сегашното състояние на имота по плана от 2000 г. и по действащата кадастрална карта. При направения анализ на заключенията въззивният съд изрично е подчертал, че при одържавяването на имота той е бил описан в декларацията по ЗОГЕПНС и в А. според данните по документа за собственост от 1934 г., като ниви, а не според действащия към този момент регулационен план от 1942 г. Съпоставени са и границите на одържавения имот по А. от 1949 г. и границите на имот пл. № 9 по изменението на плана от 1956 г.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците Н. К. М., Д. Х. П. и И. П. С..
Жалбоподателите считат за неправилен извода на въззивния съд, че е налице идентичност между процесния имот и имота, който е бил одържавен по ЗОЕГПНС и за който са съставени А. от 1949 г. и А. от 2009 г. Позовават се на обстоятелството, че двете заключения на вещи лица по делото не съвпадат по този въпрос, а въззивният съд не разисквал в решението си тази разлика и приел, че те са еднакви. Акцентират върху заключението на вещото лице П. за липса на идентичност, което се основава на обстоятелството, че още от 1942 г. територията на процесния имот е била урбанизирана, докато по акт за завземане от 1949 г. той представлява нива с три граници, които не могат да се идентифицират еднозначно. Считат, че заключението на вещото лице П. не е било оспорено, за разлика от заключението на вещото лице Д..
В изложението към жалбата се поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на ППВС № 7/27.12.1965 г. по въпроса длъжен ли е съдът да обсъди подробно всички депозирани по делото съдебно-технически експертизи, включително разликата в крайните им изводи относно идентичността на имот, отчужден през 1949 г. по ЗОЕГПНС като нива с определени граници и площ, и имот, който през 1942 г. е представлявал урбанизирана територия с други граници и площ.
Дадената от жалбоподателите квалификация на основанията за допускате на касационно обжалване е чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК, без обаче второто основание да е обосновано. При това положение следва да се приеме, че реално основанието по чл.280, ал.2 ГПК не е въведено в процеса и не следва да се разглежда.
Държавата, която е ищец по предявения отрицателен установителен иск, не взема становище по жалбата.
Третото лице помагач – [фирма] оспорва жалбата. Счита, че посоченото от жалбоподателите ППВС 7/1965 г. не е приложимо, тъй като е постановено при отменена редакция на ГПК, при която второинстанционното производство е контролно-отменително, докато в настоящия случай то е въззивно. Отделно от това въззивното решение не противоречи на посоченото постановление. Позовава се и на практика на ВКС, според която основанието по чл.280, ал.2 ГПК следва да е аргументирано, а в случая това не е сторено.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск за собственост, което не е изключено от касационен контрол, съгласно чл.280, ал.3, т.1, ГПК.
Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставеният от жалбоподателя правен въпрос се състои в това длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички експертизи по делото. Въпросът е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010г., тъй като по делото действително има две заключения на вещи лица по едни и същи въпроси, които си противоречат в крайните заключения за идентичността на имотите.
Посоченото от жалбоподателите ППВС 7/65 г. съдържа в себе си основни положения за второинстанционното производство. Действително, към момента на приемането на това постановление процесуалният закон урежда това производство като контролно отменително, което съществено се различава от уредбата по действащия към настоящия момент ГПК. Отделни постановки в това постановление обаче не са загубили своето значение, като следва да се приспособят към новите процесуални правила на въззивното производство по действащия ГПК. Такива са например изискванията за полагане на дължимата грижа от съда за изясняване на фактите по делото чрез обсъждане на събраните доказателства и направените доводи на страните; изискването за постановяване на обосновано решение, което да е логично и да съответства на установените факти и на положенията в науката или практиката, при съответствие между мотивите и диспозитива на съдебния акт. Поставеният от жалбоподателите правен въпрос не е разрешен изрично в ППВС 7/65 г., но се вмества в изискването за постановяване на обосновано и мотивирано съдебно решение, което се гради на правилно установени факти, при обсъждане на доказателствата по делото. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК обаче не възниква в настоящия случай, тъй като въззивното решение е в съответствие с духа на ППВС 7/65 г. Въззивният съд не е акцентирал върху крайните изводи на вещите лица, а е основал решението си на фактическите им констатации, които не се разминават. Крайния извод в заключението на вещото лице П. се гради на формални съображения и не отчита връзката между установените факти, поради което въззивният съд не му е придал значение. Съдът изрично е посочил, че отчита причините за формалното несъответствие между описанието на имотите според различните документи, но придава значение на проследяването на границите на спорния имот, които са единственият сигурен индивидуализиращ белег. По този начин той е действал в съответствие с практиката на ВКС по дела, свързани с изясняване на идентичност между имоти. Като резултат въззивното решение съответства на влязлото междувременно в сила решение от 27.07.2017 г. по гр. д. № 617/2017 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 8 с-в, с което наследниците на бившия собственик на същия имот, одържавен по реда на ЗЕГПНС, са установили правата си по ЗВСОНИ спрямо държавата и са осъдили ответниците в настоящото производство да им предадат на основание чл.108 ЗС владението на този имот.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2534 от 05.12.2017 г. по гр. д. № 2811/2017 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: