О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 481
София, 17.08.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 1244/2014 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 316 от 21.11.2013 г. по в. т. д. № 555/2013 г. на Варненски апелативен съд в частта, с което след частична отмяна на решение № 444 от 16.05.2013 г. по т.д.№ 2660/2012 г. на Варненски окръжен съд, е отхвърлил предявения от касатора срещу [фирма], [населено място] частичен иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД в размер на 39 337.65 лв., претендирана по договор за наем от 01.08.2010 г. Решението в частта, с което е потвърден първоинстанционния акт за уважаване на предявения от касатора иск с правно основание чл.228, ал.1 ЗЗД в размер на 27 089.11 лв. като необжалвано е влязло в сила.
В касационната жалба са въведени касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК, а допустимостта на касационното обжалване се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 1./ Налице ли е идентичност между внесената от наемателя гаранция по отношение на договорената неустойка, и двете уговорени обезпечаващи поетото от него задължение да не прекратява договора за определения период от време или тома са различни задължения; 2./ Може ли съдебният състав да намали в пъти договорената между страните неустойка, като я замени с внесената гаранция; 3./ „Може ли съдът да се произнесе по въпрос, договорен вече от страните, касаещ договорена неустойка с уговорката кое главно задължение тя погасява, като замени действителната договора с друга по свое усмотрение”. Поддържа, че с решението са разрешени процесуални въпроси, разрешавани противоречиво от съдилищата с цитирана в изложението практика, но без да са конкретизирани такива. Като процесуалноправен въпрос, разрешен в противоречие с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК се поддържа този за преценката противоречи ли уговорената неустойка на добрите нрави като основание за прогласяване на нищожността й.
Ответникът [фирма] оспорва искането за достъп до касация, а по същество счита жалбата за неоснователна. Подробни съображения са изложени в отговор по реда на чл. 287 ГПК, в който се поддържа искане за присъждане на разноски по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
С обжалваната част на въззивния акт апелативният съд отменил първоинстанционното осъдително решение, постановено по иска с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД и отхвърлил предявеният от касатора иск за заплащане на неустойката по чл.3.3 от сключения на 01.08.2010 г. договор за наем в размер на дължимите месечни вноски за оставащият период до изтичането на уговорения 5 годишен срок, уговорена при прекратяване на договора в резултат на виновното поведение на ответника преди изтичане на срока на действието му. Тълкувайки съдържанието на договорните клаузи съдът е направил извода, че неустойката по чл.3.3 като обезпечаваща изпълнението от страна на наемателя, под страх за заплащане при негово неизпълнение или прекратяване на обезщетение в размер на наемната цена за целия остатък от срока, се дублира с натоварената със същата функция с така наречената „гаранция” по чл. 2.2.5 в размер на сумата 34 503,84 лв., внесена от наемателят преди сключване на договора, служеща за обезпечаване и обезщетяване на изпълнението от страна на ответника до края на 5 годишния срок. Този извод според съда следвал от съдържащата се в договора забрана за прихващане на „гаранцията” със задължения на наемателя, произтичащи от договора и правото на наемодателя да я задържи при развалянето или едностранно му прекратяване. Доколкото с така договорената неустойка се обезпечавало вземането за вредите по чл. 88 ал. 1 ЗЗД, това обезщетение не може да бъде компенсаторно, т.е. обезщетение вместо изпълнение, както е в случая на чл. 79 ал. 1 ЗЗД. Според съда договорената неустойка в размер на наемната цена за останалия период, след като вещта е върната на наемодателя и той не е лишен от възможността да я отдава под наем, създава неравнопоставеност и облагодетелстване на наемодателя, който разполага с възможността да отдаде под наем имота веднага след връщането му, като при това невъзможността веднага да намери друг наемател или да сключи договор при същите условия, веднъж вече е компенсирана чрез задържане на гаранцията, която е в размер на около 5 наемни вноски без ДДС. С оглед на това е прието, че комбинирането на неустойката по чл.3.3, съгласно която при разваляне на договора за неплатена в срок на една месечна вноска, наемодателя може да получи неустойка в размер на наемната цена за останалия период до 5 години, без да доказва претърпени загуби и пропуснати ползи, дори и ако имотът е отдаден отново под наем и договореното задържане по чл.2.2.5 на внесената от ответника „гаранция”, която има също обезпечителна и обезщетителна функция противоречи на принципите на справедливостта и като уговорена в нарушение на добрите нрави е приета за нищожна на основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 26 ал. 4 ЗЗД и отхвърлен искът с правно основание чл. 92 ал. 1 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на решението.
Изложеният от жалбоподателят въпрос на материалното, а не на процесуалното право „за нищожността на договорената неустойка вследствие накърняване на добрите нрави” е релевантен за делото, тъй като обуславя изхода на делото. Неоснователно жалбоподателят поддържа, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика – т. 3 на ТР № 1 от 15.VI.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. В това ТР е прието, че преценката за нищожност на неустойка поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент. Въззивният съд, като е съобразил конкретните данни по делото и в съответствие с посочените в цитираното ТР примерни критерии – видът на уговорената като компенсаторна неустойка, както и съотношението между размера и с очакваните от неизпълнение на длъжниковото задължение вреди и при тези данни е уважил възражението за нищожност на уговорената в наемния договор неустойка, съдът не е разрешил релевантния за делото въпрос в противоречие със задължителната съдебна практика.
Останалите формулирани от касатора въпроси, свързани с идентичността на неустойката и гаранцията за задържане, уговорени при предсрочно прекратяване на договора и с основанията за дължимостта на всяка от тях са фактически, а не правни. Отговорът на тези въпроси е изцяло в зависимост от доказателствата по конкретното дело и се разрешава в резултат на тълкуване клаузите на самия договор. В случая данните по делото сочат, че решаващият съд е приложил правилата на чл.20 ЗЗД при тълкуване съдържанието на процесния договор, като е обсъдил доводите и възраженията на страните относно произтичащите от него права и задължения. Що се отнася до оплакванията на касатора за незаконосъобразност и за погрешни изводи досежно поетите договорни задължения по наемния договор, това са въпроси, касаещи правилността на обжалваното решение и представляват касационни основания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се допуска до разглеждане.
Независимо от изхода на спора, разноски на ответника по касация не се присъждат поради липса на доказателства такива да са извършени пред касационната инстанция.
Водим от горното, Върховния касационен съд,Търговската колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 316 от 21.11.2013 г. по в. т. д. № 555/2013 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: