1
2
2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 484
София, 28.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 2288 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена от С. С. С., чрез адв. П. Т., касационна жалба срещу решение № 222 от 22. 02. 2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на Варненския окръжен съд, ГО, с което е потвърдено решение № 1975 от 9. 05. 2018 г. по гр. д. № 18539/2012 г. на Варненския районен съд, с което, на осн. чл. 349, ал. 6 ГПК, е прогласено обезсилването по право на решение № 3955 от 24. 07. 2014 г. по гр. д. № 18539/2012 г. на ВРС в частта, с която е възложен в дял и изключителна собственост на К. Б. К., на осн. чл. 349, ал. 1 ГПК, недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 65, 65 кв.м., състоящ се от две стаи, кухня, баня-тоалет, коридор и две тераси, ведно с избено помещение № …. с площ от 2, 42 кв.м., нанесен като самостоятелен обект-жилище с идентификатор …. по одобрената кадастрална карта на [населено място], като К. Б. К. е осъден да заплати на С. С. С. сумата 19650 лв. за уравнение на дяловете, и описаният жилищен обект е изнесен на публична продан. Излагат се съображения за недопустимост и неправилност на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба К. Б. К., чрез адв. Т. П., изразява становище за неоснователност на същата, допустимост и правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да потвърди първоинстанционното решение по чл. 349, ал. 6 ГПК, съставът на въззивния съд е приел, че производството по гр.д. № 18539/2012 г. на РС – Варна е било образувано по подадена от К. Б. К. срещу С. С. С. искова молба, с която е предявен иск за делба на недвижими и движими вещи, придобити от двамата в съпружеска имуществена общност, прекратена с развод, сред които и процесният апартамент. С влязло в сила решение № 98 от 8. 01. 2014 г. е допусната делба на апартамента при равни дялове. С влязло в сила решение № 3955 от 24. 07. 2014 г. апартаментът е възложен в дял и изключителна собственост на К. Б. К., на осн. чл. 349, ал. 1 ГПК, и същият е осъден да заплати на С. С. С. сумата 19650 лв. за уравнение на дела й. В 6-месечния срок по чл. 349, ал. 5 ГПК К. К. не е изплатил на С. С. паричното уравнение и с молба от 13. 10. 2017 г. е сезирал районния съд с искане да бъде прогласено за обезсилено по право решението по чл. 349, ал. 1 ГПК и процесният жилищен обект да се изнесе на публична продан. Прието е, че искането по чл. 349, ал. 6 ГПК е основателно. В шестмесечен срок от влизане в сила на възлагателното решение съделителят К. не е изпълнил, чрез плащане или по друг начин, задължението си за парично уравнение към съделителката С., поради което същият не е станал изключителен собственик на апартамента, възлагателното решение е обезсилено по силата на закона, съсобствеността върху апартамента не е ликвидирана и същият следва да бъде изнесен на публична продан, като сумата от проданта бъде разпределена поравно между съделителите. Прието е, че легитимиран да поиска прогласяване на настъпилото по силата на закона обезсилване на решението по чл. 349, ал. 1 ГПК и изнасяне на жилищния обект на публична продан е всеки от съделителите, включително и съделителят-длъжник, тъй като по този начин ще се ликвидира съсобствеността. В противен случай, при бездействие на съделителя-кредитор, би се стигнало до невъзможност за окончателно приключване на делбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпроси, засягащи проблема дали съделителят-длъжник е процесуално легитимиран да поиска прогласяване на настъпилото по право обезсилване на възлагателното решение по чл. 349, ал. 1 ГПК и изнасяне на имота на публична продан.
Твърди се разрешаване на въпроса в противоречие с ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 10 и с определение № 699 от 22. 12. 2014 г. по гр. д. № 5946/2014 г. на ВКС, с което не е допуснато до касационно обжалване решение № 211 от 18. 07. 2014 г. по гр. д. № 286/2014 г. на ОС – Ловеч.
Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по поставените въпроси, тъй като липсва противоречие с посочената от касатора съдебна практика.
В мотивите към цитираното тълкувателно решение не се съдържа извод, отричащ правото на съделителя-длъжник да инициира производство по чл. 349, ал. 6 ГПК, а е коментиран типичният случай на възстановяване висящността на делбения процес по искане на съделителя-кредитор, в чиято полза е възникнало вземането за парично уравнение.
В мотивите към определение № 699 от 22. 12. 2014 г. по гр. д. № 5946/2014 г. на ВКС също не е изразено становище, според което процесуално легитимиран по искането за възстановяване на делбеното производство е само съделителят-кредитор. Този въпрос въобще не е бил обсъждан, тъй като е преценено, че разглеждането му не е от значение за изхода на делото – недопустимостта на молбата за възстановяване е произтичала от успешно проведената публична продан върху идеалните части на съделителя-длъжник и възлагането им с влязло в сила постановление на съделителя-кредитор.
Следва да се отбележи, че тезата на касатора, според която само съделителят-кредитор има право да поиска възстановяване на делбеното производство и изнасяне на имота на публична продан не съответства на съдържанието на нормата на чл. 349, ал. 6 ГПК, непредвиждаща такова ограничение, както и на разпоредбите на чл. 34 ЗС и чл. 69 ЗН, пораждащи право за всеки съсобственик да иска ликвидиране на съсобствеността върху общата вещ.
В изложението се поставя, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и въпросът за разпределение на доказателствената тежест в производството по чл. 349, ал. 6 ГПК.
Разглеждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по поставения проблем са дадени разяснения в ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 10. Прието е, че съделителят, който твърди да е изпълнил точно паричното задължение за уравнение на дяловете, следва да докаже пълно и пряко плащането в срок, при съблюдаване правилата на процесуалния закон, включително и на ограниченията по чл. 164 ГПК.
Въпросът се явява и зададен хипотетично и без връзка с делото, тъй като никоя от страните не е твърдяла да е извършено плащане в срок от съделителя, на когото е възложен, на осн. чл. 349, ал. 1 ГПК, жилищният обект.
В останалата си част изложението съдържа оплакване за недопустимост на въззивното решение, поради постановяването му по непредявено искане (било поискано обезсилване на съдебното решение по извършване на делбата в частта му по чл. 349, ал. 1 ГПК, а съдът е прогласил обезсилването по право) и без да е определено и внесено възнаграждение за назначения особен представител на съделителката С. С..
Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо на посоченото основание.
Първият довод за недопустимост е несъстоятелен. Съдът е квалифицирал искането на съделителя К. К. по чл. 349, ал. 6 ГПК въз основа на въведените от същия фактически твърдения за липса на плащане на определеното парично уравнение в законоустановения шестмесечен срок и съобразно съдържащото се в молбата искане да бъде „обезсилено по право“ възлагателното решение и съсобственият имот да бъде изнесен на публична продан. Произнасянето на съд е в рамките на сезирането, а не по непредявено искане.
Вторият довод няма връзка с делото и извършените от съда процесуални действия. Въззивната инстанция е определила възнаграждение на особения представител на съделителката С. С. в производството по чл. 349, ал. 6 ГПК в размер на 200 лв. и е възложил същото в тежест на съделителя К. К.. Приел е, че на особения представител е определено окончателно възнаграждение с влязлото в сила съдебно решение по извършване на делбата – за първата инстанция 2583, 31 лв. и за въззивната – 1310, 54 лв., както и че доколкото с молбата по чл. 349, ал. 6 ГПК не се образува самостоятелно исково производство, а се възстановява висящността на делбата във фазата по извършването й, на особения представител се дължи единствено възнаграждение за явяване в проведените пред двете инстанции две открити съдебни заседания. Особеният представител не е подал частна касационна жалба по чл. 274, ал. 3 ГПК срещу въззивното определение по чл. 274, ал. 2, вр. чл. 248 ГПК, нито частна жалба по чл. 274, ал. 2 ГПК срещу въззивното решение с характер на определение в частта му определяща възнаграждение за особения представител за осъщественото процесуално представителство пред въззивната инстанция. Тоест, производството по чл. 439, ал. 6 ГПК се е развило при определено и присъдено възнаграждение за особения представител на съделителката С. С. С..
По изложените съображения, настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 222 от 22. 02. 2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на Варненския окръжен съд, ГО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: