2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 493
гр. София, 30.05.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 1225 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. против решение от 30.11.2017 г., постановено по гр.д.№ 8012/2017 г. от ІІ”б” състав на Софийски градски съд.
Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение съдът е приел за основателен предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД и е присъдил на ищеца обезщетение за претърпени от него вреди, резултат от ухапване от безстопанствено куче на територията на Столична община.
Съдът е приел, че за претърпените от ищеца вреди отговорност носи СО на основание чл.49 от ЗЗД, тъй като законодателят е възложил на общината и кмета й определени задължения по опазване на общественото здраве във връзка с наличието на безстопанствени кучета на територията й. Съдът е посочил, че разпоредбите на чл.40 от ЗЗЖ (ред. ДВ бр.92/2011 г.) въвеждат задължение за общинските органи да полагат целенасочени и планомерни усилия, като приемат програми, планове и наредби за овладяване на популацията на безстопанствените кучета, като съгласно разпоредбата на чл.41 от ЗЗЖ (ред. ДВ бр.13/2008 г.) ги задължава да залавят и настаняват в приюти тези животни. Въз основа на това, съдът е приел, че законът урежда конкретно фактическо положение, до което трябва да доведе поведението на ответника, а именно отсъствието на свободно скитащи кучета. Посочено е и изключението, предвидено в хипотезата на чл.47, ал.3, изр. първо от ЗЗЖ, при която заловените кучета могат да бъдат върнати по местата, от които са взети, но също така е посочено, че в този случай, съгласно изр. второ общината поема надзора и грижите за животното, като съгласно чл.50, т.2 от ЗЗЖ тя е длъжна да предотвратява негово агресивно поведение към хора и животни. Прието е, че СО е осъществявала и осъществява редица дейности за овладяване популацията на безстопанствените кучета и за гарантиране безопасното им поведение спрямо хората, възложени й със законовите разпоредби (за което свидетелстват представените от нея по делото документи), но е направен извод, че същите очевидно не са били реализирани с дължимата се за тях грижа, което е довело и до настъпването на процесните вреди. Прието е, че в тежест на СО е да докаже полагането на необходимата грижа, като ангажираните доказателства по делото не са достатъчни. Прието е, че с оглед характера и продължителността на претърпените от ищеца неимуществени вреди, същите следва да бъдат овъзмездени със сума в размер на 5 000 лв. В тази насока съдът е приел за установено, че в резултат на ухапването жалбоподателят-ищец е получил разкъсно-контузна рана в областта дясната длан с пръстите, с лезия на екстензорното сухожилие на третия пръст. Нараняването е наложило операция за фиксиране на сухожилието, като лицето е престояло три дни в болница. Бил е поставен имплант, впоследствие отстранен, като и гипсова шина. Ищецът е бил повече от 4 месеца в отпуск по болест, като и понастоящем не се е възстановил напълно – налице е намалена хватателна способност на ръката, както и ограничено свиване на показалеца, поради засегнат нерв. От показанията на свидетелката, съдът е приел за установено, че ищецът е търпял силни болки, имал е трудности в обслужването, както и притеснения, че може да остане без работа в резултат на дългия болничен отпуск, като е получил страх от кучета след инцидента. По изложените съображения, съдът е приел предвид визираните болки и страдания, тяхната продължителност и интензивност, както и поради липсата на пълно възстановяване на ръката, и като отчита обществено-икономическите условия и стандарта на живот, за справедливо обезщетяването на неимуществените вреди със сумата от 5 000 лв.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК- в противоречие с практиката на ВКС.
Първия правен въпрос касае полагането на дължимата грижа от страна на общината изисква ли постигането на конкретно фактическо положение, а именно липсата на свободно скитащи кучета и чия е доказателствената тежест относно положената дължима грижа.
Касаторът приема, че законодателят е предвидил вземането на конкретни мерки за предотвратяването на агресивно поведение на кучетата към хора и животни, без да възлага постигането на конкретна цел и без да въздига непостигането й в противоправно бездействие, като в този смисъл са цитирани решение № 488 по гр.д. № 899/2010 г., ІV г.о., и решение № 368 по гр.д. № 2045/2015 г., ІV г.о. Съдът подробно е изложил своето тълкуване на правилата на чл. 47, ал. 1 и ал. 3, чл. 41, ал. 1, § 5 ПЗР ЗЗЖ, като приема, че цялостният смисъл на сочената уредба е вземането под надзор всички безстопанствени кучета и настаняването им в приюти, като допускането кучетата да бъдат връщани на местата, от които са взети, е само по изключение. Съдът акцентира върху чл. 47, ал. 3, изр. второ ЗЗЖ – кучетата са под надзора и грижите на общините, след което е възприето, че чрез взетите от общините мерки следва да се гарантира безопасното поведение на кучетата спрямо хората, независимо от вида на тези мерки. При тези съображения е заявено, че проявата на непредизвикана агресия и нараняването на човек само по себе си означава, че общината чрез своите органи не е изпълнила надлежно законовите си задължения за надзор по ЗЗЖ. В първото от цитираните от касатора решения – решението по гр.д. № 899/2010 г., ІV г.о., ВКС разрешава въпроса за възможността да се отговаря за вреди от бездействие, без изрична законова уредба на задължение за предприемане на конкретно действие, тъй като спорният проблем е бил възможно ли е община да отговаря по смисъла на ЗЗЖ преди приемането на закона. Въпрос по приложението на текст от ЗЗЖ не е разрешаван. Ето защо даденото общо тълкуване от страна на ВКС в тълкувателната част на решението, че ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди, общината не дължи обезщетение, не е дадено във връзка с изрично поставения за тълкуване въпрос, а и дори да е така, то не е по нормите на ЗЗЖ. Във второто сочено решение на ВКС – решение по гр.д. № 2045/2015 г., ІV г.о. се отговаря на въпроса дали нараняването на човек от безстопанствени кучета при предприети мерки от общината по ЗЗЖ само по себе си може да обоснове извод за противоправно бездействие като основание за отговорност по чл. 49 ЗЗД, като е прието обаче по съществото на спора, че е общината не е доказала изпълнение на нормативните задължения по ограничаване и контрол на популацията на безстопанствените кучета, което дава и отговор напоставения въпрос относно доказателствената тежест от установяването в процеса на това обстоятелство, каквито мотиви са изложени и в настоящия случай, поради което не е налице соченото противоречие, както и не е налице касационното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като липсва противоречие и с останалите две цитирани в изложението на касационните основания във връзка с обосновката на правния въпрос решения на ВКС, постановени при друга фактическа обстановка и друга нормативна уредба.
Поставя се правен въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения и доводи на страните по делото, да обсъди своевременно наведените правозащитни и правоизключващи възражения.
Твърди се, че по делото липсват доказателства за механизма на инцидента, както и за това, че кучето е безстопанствено. Това само по себе си представлява твърдение за необоснованост на съдебното решение, доколкото съдът е приел за установен механизма на произшествието, както и че са налице доказателства, от които да се приеме, че кучето е безстопанствено. Проверката на фактите по спора и на възприетата от съда фактическа обстановка следва да се извърши при разглеждането на касационната жалба по същество, но не и в производството по чл.288 ГПК, доколкото необосноваността, като порок на решението е посочена в разпоредбата на чл.281 ГПК. Съдът не е приел, че при липсата на установен механизъм на произшествието и при липса на доказателства относно това, че кучето е безстопанствено, общината следва да носи отговорност, за да е налице основанието по допускане на касационното обжалване, напротив, приел е тези факти и обстоятелства за установени от доказателствата по делото.
На следващо място се сочи нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и задължението на съда да вземе предвид всички релевантни за това факти и обстоятелства.
По тези правни въпроси също е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 30.11.2017 г., постановено по гр.д.№ 8012/2017 г. от ІІ”б” състав на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.