О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 496
София, 06.08.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и шести юни две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 550/2008 година
Производство по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “И” О. срещу въззивно решение № 34 от 07.04.2008 г. по гр.д. № 1907/2007 г. на Софийски апелативен съд, с което се оставя в сила решение от 12.07.2007 г. по т.д. № 1263/2005 г. на Софийски градски съд. С това решение е уважен предявения от “Г” О. иск срещу касатора с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата 29 169 лв., представляваща надвзети суми за финансово –счетоводно обслужване на ищеца през периода от 01.11.2000 г. до 25.10.2005 г.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, за необоснованост и допуснати съществени процесуални нарушения – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК за отмяната му като неправилно.
В депозираното съгласно изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК изложение касаторът обосновава допустмостта на касационното обжалване с произнасянето от въззивния съд по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, в подкрепа на които се прилагат копия от цитираните в него съдебни актове на касационната инстанция по приложението на чл.59, чл.258 и сл. ЗЗД и по чл.157 ГПК (отм.).
Ответникът по касация “Г” О. чрез пълномощника си адв. Р по реда на чл.278 ГПК изразява становище за недопустимост на касационно обжалване, а по същество и за неоснователност на наведените с нея касационни основания, като моли да му бъдат присъдени направените от него съдебни разноски.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият състав счита, че не са налице соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
За да уважи частично предявения от “Г” О. иск за възстановяване на надплатени суми като възнаграждение за финансово-счетоводно обслужване, с обжалваното решение съдът приел за установено, че ответното дружество е било съдружник в ищцовото ТД от учредяването му до 06.02.1997 г., в което по силата на неформално сключен между тях договор последният е осъществявал финансово-счетоводното обслужване на ищеца срещу заплащане на възнаграждение в размер на 871 лв. без ДДС, определено по устна договорка. Договорът продължил действието си и след прехвърляне на дяловете на касатора на трето лице и заличаването му като съдружник, като вместо първоначално определеното от управителя на ищеца възнаграждение в размер на 871 лв.(без ДДС) същият започнал да си начислява и превежда по сметката си по 1570 лв. месечно. Документът, въз основа на който този размер е завишен е представен от касатора в ксерокопие, не е наименован като заповед и според заключението на графологичната е. за, на който изследваният материал е бил представен в ксерокопиран вид не е изключена възможността за пренасяне на подписа върху него от друг документ. След съпоставяне на представените по делото в оригинал изходящи от законния представител на ищеца документи въззивният съд констатирал, че преди полагането на подписа му е било изписвано качеството му на управител, както и съкращението “инж.”, съпроводени с положен печат на дружеството, които елементи в оспореното ксерокопие на “Промени в месечните възнаграждения” липсвали, като в последното при изписване датата на издаване, за означаване на годината е използвано съкращението “год.”, характерно за управителя на ответното дружество, докато документите, носещи автентичния подпис на управителя на ищеца при съкращаването й е било изписвано като “г”. При тези данни въззивният съд приел за доказана неистинността на оспорения по реда на чл.154 ГПК (отм.) документ, което обусловило извода му, че между страните не е постигнато съгласие за увеличаване на месечното възнаграждение, аргумент в подкрепа на който било предложението на управителя на ответното дружество за сключване на договор при цена 1 570 лв., отправянето на която оферта предполагало липса на съгласие предложението на ответника за завишаване на размера му, което по същество опровергавало наличието на изменението му преди датата на отправянето му, направено значително след датата на издаване на оспорения документ.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата. Въпросът за точното приложение на разпоредбата на чл. 55 ЗЗД е съществен, но не може да се приеме, че даденото разрешение в обжалваното решение е в противоречие с утвърдената съдебна практика.
На първо място касаторът поддържа, че в отклонение от постоянната практика на ВС и ВКС, обективирана в цитираните от него Постановление № 1/1979 г. на Пленума на ВС, Решение № 26/72 на ОСГК, Решение № 27/54 г. на ОСГК, Решение № 82/75 г. на ОСГК и Решение № 1* от 11.07.1995 г. по гр.д. № 2372/1994 г. на Vг.о. въззивният съд е приел, че ответникът неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца, като се изтъква, че не е изследвано обедняването му. Така формулираният въпрос е неотносим към спора, който намира своето правно основание в разпоредбата на чл.55, ал. 1 ЗЗД, визираща три различни фактически състава на неоснователното обогатяване, на отграничаването на които от специалния иск по чл.59 ЗЗД е отделена голяма част от цитираното от касатора постановление № 1/79 г. на Пленума на ВС. При хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размер на обедняването, което правило не е приложимо и в случаите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Законът не съдържа такова изискване в трите хипотези на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, според които се дължи връщане на всичко, което е получено без основание или при отпаднало или неосъществено основание. Следователно по отношение на първия от поставените от касатора въпроси не е налице основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК, а именно същият да е относим към спора и да е обусловил решаващата воля на въззивния съд, какъвто не е разглеждания случай.
Не е налице селективният критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по отношение на приложението на чл.259 ЗЗД. В съгласие с константната съдебна практика по цитираната разпоредба с обжалваното решение е прието, че ако не е уговорено друго, а в случая не е, изпълнителят е длъжен да изработи поръчаното със свои средства, което налага извода, че макар и формулираният от касатора въпрос да е съществен за изхода на спора предвид релевираното от него възражение за прихващане с вземането си за разходи за консумативи, то той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложеното към касационната жалба Решение № 968 от 16.06.1994 г. по гр.д. № 2049/1993 г., V г.о. на ВС, с което е прието, че страните изрично са приели, че възложителят следва да осигури средствата, представляващи строителната стойност на обекта (т. е. изрично е уговорено друго по смисъла на чл. 259 ЗЗД), но изпълнителят не е установил действителният размер на дължимите от поръчващия общи разходи за изпълнение на поръчката.
Неоснователно се поддържа от касатора, че в нарушение на чл.157 ГПК (отм.) и на практиката на ВКС по приложението му въззивният съд е обосновал извода си за неистинност на документа за увеличаване на възнагражденията с обстоятелства, за изясняването на които се изисквали специални знания. В практиката си последователно касационният съд е приемал, че когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са нужни специални знания, съдът съгласно чл. 157, ал. 1 ГПК (отм.) назначава вещо лице, заключението на което обаче съгласно чл. 157, ал. 3 ГПК (отм.) следва да обсъди заедно с другите доказателства по делото. В съгласие с цитираната норма съдът е допуснал съдебно-графическа е. за, но съобразявайки липсата по делото на оригинала на оспорения документ и обясненията на вещото лице в съдебно заседание за възможността подписът върху него да е пренесен от друг документ, съдът е изложил подробни мотиви защо не възприема писменото му заключение, според което подписът върху изследваното от него ксерокопие от документа е положен от лицето, посочен за негов автор.
Изложеното позволява да се приеме, че не е налице твърдяното от касатора приложно поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение следва да се остави без уважение.
Искането на ответника за присъждане на направените от него разноски е направено своевременно и следва да бъде уважено.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на второ търговска отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 34 от 07.04.2008 г. по гр.д. № 1907/2007 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА “И” О. да заплати на “Г” О. разноски по делото в размер на 1 000/хиляда/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: