4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 497
С., 16.06.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на десети март през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2692 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 12625 от 21.ХІІ.2012 г. на А. Д. Д. от Б., подадена против решение № 579 на Софийския апелативен съд, ГК, 4-и с-в, от 7.ХІ.2012 г., постановено по гр. д. № 1911/2011 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 2884 на СГС, ГК, с-в І-10, по гр. д. № 3936/03 г. С последното са били отхвърлени нейните искове с правно основание по чл. 26, ал. 2, предл. 2-ро и чл. 44 ЗЗД и съответно по чл. 30-във вр. чл. 44 ЗЗД, предявени срещу ответното [фирма]-С. под условието на евентуалност, като предметът на първия е бил прогласяването нищожността на запис на заповед от 15.V.2000 г. за сума в размер на 52 000 лв. и с падеж на датата 5.ХІ.2000 г. – поради липса на воля за издаването му, а предметът на втория – съответно за унищожаването на същата абстрактна сделка: като сключена под въздействието на заплаха, упражнена от трети лица.
Оплакванията на касаторката Д. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както „в нарушение на нормата на материалния закон”, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да се приемело за установено по отношение на търговеца ответник „цялостна недължимост на вземането му поради недействителност на процесния запис на заповед”.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Д. обосновава приложно поле на касационния контрол с наличието на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (обективирана в две решения на състави от неговата гражданска колегия, постановени през 2005 г., 2006 г., а също и в едно определение по чл. 288 ГПК на състав от ТК на ВКС, постановено през 2008 г.) по следния материалноправен въпрос:
„След като в производството по чл. 254 ГПК (отм.) тежестта на доказване дължимостта на вземането (т.е. за неговото съществуване – бел. на ВКС) е върху кредитора, длъжен ли е последният да установи безспорно по каква реално правоотношение сее задължил издателят на запис на заповед?
Отделно от това, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, било произнасянето на въззивната инстанция – но без тя да се съобрази – със следните четири материално-и процесуалноправни въпроса, както следва:
1./ Допустимо ли е след като първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 254 ГПК (отм.) за недължимост на процесната сума по запис на заповед, във връзка със заявени основания по чл.чл. 26 и 30 ЗЗД, и при така приетата и неоспорена от страните по делото правна квалификация на исковата претенция, в крайния съдебен акт на първата инстанция да липсва произнасяне по основния предявен иск с правно основание по чл. 254 ГПК (отм.)?
2./ Обективира ли се нарушение на процесуалните права на ищцата в този случай, като на същата не е предоставена дължимата процесуална защита и съдействие от страна на правораздаващия орган?
3./ Следвало ли е едва при произнасянето си с решение въззивният съд да изменя правната квалификация на предявения по чл. 254 ГПК (отм.) за недължимост на процесната сума по запис на заповед иск, в такава по обективно съединени искове с правно основание по чл. 26, ал. 2, предл. 2-ро и чл. 30 ЗЗД, без това да е заявено от ищцата /въззивницата/ в нито един етап от развитието на делото, при липсата на последващо искане за изменение на иска?
4./ Въззивният съд дължи ли произнасяне по заявено с въззивната жалба искане за представяне на счетоводни документи по чл. 128, ал. 2 и чл. 161 ГПК (отм.), след като е дал задължителни указания на ответника в тази насока с определението за насрочване на делото, както и при липсата на такова произнасяне обективира ли се нарушение на процесуалните права на ищцата в този случай, като на същата не е предоставена дължимата процесуална защита и съдействие от страна на правораздаващия орган?
Ответното по касация [фирма]-С. не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред САС, касационната жалба на А. Д. Д. от Б. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Не се констатира вероятност атакуваното от А. Д. Д. въззивно решение да е процесуално недопустим съдебен акт. В тази връзка ще следва да се отбележи, че съгласно § 2, ал. 1 от ПЗР на ЗИДГПК (ДВ, бр. 50 от 30.V.2008 г.) първоинстанционното дела, образувани по искови молби, постъпили до влизането в сила на този кодекс, се разглеждат по досегашния ред за разглеждане на делата от първата и въззивната инстанция, а също и че понятията „иск” и „исков ред” не са тъждествени. Разпоредбата на чл. 254 ГПК (отм.) е предвиждала, че ако длъжникът не направи възражения в 7-дневния срок по чл. 250 от този вече отменен процесуален закон или искането му за спиране не бъде уважено, той може да предяви възраженията си по исков ред. В процесния случай Д. е предявила двете свои възражения срещу дължимостта на вземането в размер на 52 000 лв. по записа на заповед от 15.V.2000 г., основани върху разпоредбите на чл. 26, ал. 2, предл. 2-ро ЗЗД и както и по чл. 30 от същия закон, „по исков ред”. Налага се извод, че текстът на чл. 254 ГПК (отм.) сочи процесуален ред за предявяване на възражения, а не правна квалификация на иск.
Не е налице предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол. Нито един от актовете на отделни състави от ГК и ТК на ВКС, постановени през годините 2005-та, 2006-та и 2008-та, на които касаторката се позовава в изложението си не са практика на ВКС по смисъла на т. 2 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. Но дори и при уточняване на релевираното основание като такова по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, формулираният от касаторката материалноправен въпрос няма естеството на такъв, който надлежно да е бил включен в предмета на спора по делото, съответно САС да се произнесъл по него. Напротив, поддържа се от страна на Д., че въззивният съд „не се е съобразил” с този въпрос, т.е. последният има характера на хипотетичен.
Що се отнася до 4-те формулирани от касаторката материално- и процесуалноправни въпроса, които били от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, те до един се отнасят до оплакването й за допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствени правила от отменения граждански процесуален кодекс: чл. 128, ал. 2, чл. 161 и пр. Но касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК не може да бъде отъждествявано с основание за допустимост на касационния контрол.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1750 на Софийския апелативен съд, ГК, 4-и с-в, от 7.ХІ.2012 г., постановено по гр. дело № 1911/2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 2692 по описа за 2013 г.