О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№498
гр. София, 10.10.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Красимир Влахов
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д. № 1213 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 89 от 10.07.2017г. по гр.д. № 111/2017г. на Силистренски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 65 от 02.03.2017г. по гр.д. № 1922/2015г. на Силистренски районен съд, с което е отхвърлен предявения от А. Г. Е. против С. П. С. и С. Д. С. иск по чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да прекратят неоснователните си действия, с които пречат на ищеца да упражнява правото си на собственост върху следния недвижим имот: 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 00895.502.1800 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], общ. С., целият с площ от 626 кв.м., ведно с намиращото се в този имот складово помещение с идентификатор 00895.502.1800.1.1, като премахнат дървата и кучето от пътеката в западната част от имота и му осигурят достъп през западния вход на жилищната сграда до избеното му помещение на партерния етаж и до тавана на сградата.
Срещу решението са подадени две касационни жалби – от Г. Я. Е. и от П. А. П. и Е. А. Е., тримата явяващи се правоприемници на починалия в хода на делото ищец А. Г. Е.. Двете жалби са подадени чрез пълномощника адв. Д. К. и са идентични по съдържание. Поддържа се, че съдът е нарушил забраната за непререшаемост на спора чл.299, ал. 1 ГПК, което прави решението му процесуално недопустимо, а по същество, че решението е неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложените изложения на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите сочат основанията по чл.280, ал.1, т.1, и т.2 ГПК по въпросите: 1/ може ли складовото помещение да бъде самостоятелен обект на собственост, без да принадлежи към жилищните етажи в сграда с режим на етажна собственост; 2/ могат ли да послужат като основание за незачитане на влязло в сила решение новонастъпили обстоятелства или новосъздадени писмени доказателства; 3/ има ли право въззивната инстанция в мотивите си да пререшава въпрос, разрешен със сила на пресъдено нещо; 4/ налице ли е влошаване положението на жалбоподателя, ако въззивната инстанция е отрекла на ищеца права, признати от районния съд и неоспорени от ответника чрез жалба. Касаторите считат, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателите П. А. П. и Е. А. Е. навеждат и твърдение за очевидна неправилност на съдебния акт по съображенията в касационната жалба.
Ответниците С. П. С. и С. Д. С., чрез пълномощника им адв. Д. Г., вземат мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване и по двете касационни жалби. Претендират присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и са допустими.
Производството е по негаторен иск с правно основание чл.109 ЗС. Ищецът А. Г. Е., понастоящем починал и заместен от касаторите, твърди, че ответниците му пречат да упражнява правото си на собственост върху съсобственото дворно място и обекти в жилищната сграда, поради което иска те да премахнат дървата и кучето от пътеката в западната част от имота, по която се стига до определената му за ползване северна част от двора, както и да му осигурят достъп през западния вход на жилищната сграда, който единствен води до избеното му помещение на партерния етаж и до тавана на сградата.
Страните са съсобственици на поземлен имот с идентификатор 00895.502.1800 по кадастралната карта на [населено място], като ищецът А. Г. Е. притежава 1/2 ид.ч. от него, заедно с построен в имота гараж, а ответниците С. П. С. и С. Д. С. притежават другата 1/2 ид.ч., заедно с две жилища в двуетажната жилищна сграда и гараж. Ползването на дворното място е разпределено със съдебно решение № 542/28.10.2004г. по гр.д. № 1048/2003г. на Силистренски районен съд, като на ищеца е предоставена източната част, с площ от 268 кв.м., а на ответниците – западната част, с площ от 252 кв.м. и правото да преминават до гаража си през предоставената на ищеца част от двора, които обстоятелства не се оспорват от страните.
Спорният въпрос по делото е дали ищецът притежава самостоятелен обект в двуетажната жилищна сграда, респ. съответна идеална част от общите части на сградата, за да претендира достъп до западния ? вход, избите и тавана, както и дали действията на ответниците, извършени в западната част на имота, възпрепятстват ищеца да упражнява правото си на собственост върху предоставената му за ползване част от двора.
С влязло в сила решение по гр.д. № 986/2005г. на Силистренски районен съд /потвърдено с решение на окръжния съд, оставено в сила от Върховния касационен съд/ е отхвърлен иска на настоящите ответници С. и С. С. против А. Е. по чл. 108 ЗС относно три избени помещения и гараж, находящи се в приземния етаж на двуетажната жилищна сграда. Прието е в решаващите мотиви на съдилищата, че към 1997г. А. Е. е собственик на жилището на първия етаж, три броя изби и гараж в жилищната сграда. През 2003г. е продал на настоящите ответници жилището с идеалните части от общите части на сградата, като към този момент приобретателите вече са били собственици на жилището на втория етаж с две мазета. Трите изби и гаража не са предмет на продажбата, те са преустроени и ползвани като жилище, което представлява търпим строеж и не подлежи на премахване. Затова е прието, че е налице уговорено друго, изключващо правилото на чл. 98 ЗС и А. Е. е запазил собствеността си върху гаража, който е самостоятелен обект, а заедно с него и върху трите избени помещения, които не са принадлежности към жилището на С..
След този спор, приключил с постановяване на Решение № 504 от 28.07.2008г. по гр.д. № 2706/2007г. на ІVг.о. на ВКС, със заповед от 23.11.2012г. на началника на РДНСК-С. е премахнато извършеното от ищеца преустройство на избените помещения в жилищни.
Първоинстанционният съд е приел, че премахването на преустройството е недостатъчно, за да се счете, че ищецът е изгубил правото си на собственост върху помещенията, които са били преустроени в жилищни – не е настъпил юридически факт, по силата на който правото на собственост да излезе от патримониума на ищеца, а още по-малко юридически факт, по силата на който ответниците да го придобият. Установено е, че понастоящем помещенията се използват за склад, а складовото помещение може да бъде самостоятелен обект на собственост съгласно § 5, т. 39 от ЗУТ. Въз основа на това, ищецът като собственик на самостоятелен обект в етажната собственост, следва да има и достъп до общите части на сградата. Обсъждайки заключението на вещото лице и показанията на свидетелите, съдът е установил, че ищецът има друга възможност за достъп до тези помещения, които не налагат ползването на западния вход на сградата, респ. не изискват навлизане в западната част от дворното място, предоставена за ползване на ответниците. Достъпът е от врата, изградена от южната страна на сградата откъм [улица]. Затова, заключването на западния вход от ответниците не ограничава достъпа на ищеца до общите части на сградата. По отношение на завързаното куче и складирането на дърва в двора, съдът е намерил, че не препятстват ищеца да стигне до своята част от двора, тъй като възможност за това има през работилницата в приземния етаж, а и при извършеното разпределение на ползването от съда не му е предоставено право на преминаване през частта на ответниците.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че трите помещения са със статут на избени и не е налице нито една от хипотезите, даващи възможност да се притежава избено помещение самостоятелно – да е променен статутът му в такъв на самостоятелен обект или да е придобит от лице, притежаващо жилище/или друг обект/ в сградата. Съдът е намерил, че поради новонастъпили обстоятелства след производството по чл. 108 ЗС по гр.д. № 986/2005г. на Силистренски районен съд, силата на присъдено нещо понастоящем не обвързва страните. Избените помещения са принадлежности към жилището на ответниците по иска и поради това са тяхна собственост.
Същевременно съдът е изтъкнал, че изложените в първоинстанционното решение доводи за отхвърляне на исковата претенция също са резонни и въззивният състав ги подкрепя изцяло. Ищецът не е мотивирал обоснован интерес от достъп до общите части на сградата, за да му бъде предоставен такъв чрез преминаване през собствеността на въззиваемите, а до мазите той има осигурен достъп от друг вход, както е посочил първоинстанционният съд.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Първият въпрос е дали складовото помещение може да бъде самостоятелен обект на право на собственост, ако не принадлежи към жилищните етажи в сграда етажна собственост. По този въпрос е приложена практика, която признава, че складовото помещение, ако не е принадлежност към жилище в сграда – етажна собственост, може да бъде самостоятелен обект на собственост – Решение № 261 от 23.10.2013г. по гр.д. № 3777/2013г. на І г.о. Въззивният съд не е отрекъл принципно тази възможност, напротив, сам е цитирал съдебна практика в същия смисъл и е обсъдил дали в случая е налице хипотеза, даваща възможност избено помещение да се притежава самостоятелно. Така че, отклонение от практиката, не е налице.
Вторият и третият правни въпроси касаят значението и зачитането на силата на пресъдено нещо на предходния спор по чл. 108 ЗС относно трите избени помещения и гаража. В мотивите си въззивният съд е приел, че ответниците са собственици на тези помещения, при все, че искът им за собственост е бил отхвърлен. Мотивирал се е с новонастъпили обстоятелства след влизане на решението в сила. Постановеното решение не е недопустимо на основание чл. 299 ГПК, както считат касаторите. Според Тълкувателно решение № 4/2015г. на ОСГК на ВКС негаторният иск по чл. 109 ЗС няма за предмет нито правото на собственост върху засегнатия имот /на ищеца/, нито правото на собственост върху пречещия имот/на ответника/. Правото на собственост има значение за основателността на този иск и съдът се произнася по него само в мотивите си като по преюдициален въпрос. А със сила на пресъдено нещо се ползва диспозитива на съдебното решение.
Наред с това, в случая съдът изрично е посочил по каква причина не зачита силата на пресъдено нещо на решението по чл.108 ЗС, а именно поради новонастъпили факти. Няма спор, че новонастъпилите факти, които имат отношение към съществуването на спорното право, не се обхващат от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. Изрично в този смисъл е посоченото от касаторите Решение № 464 от 15.01.2014г. по гр.д. № 2844/2013г. на ІV г.о., според което със сила на пресъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право към деня на приключване на устните състезания пред последната съдебна инстанция по съществото на спора.
А дали в случая е настъпил такъв факт е въпрос по същество, тъй като премахването на преустройството на помещенията в жилищни и възстановяването на предишното им предназначение като складови, не е в състояние да предизвика промяна на съществувалата до момента собственост върху тях, установена с влязло в сила решение.
С оглед на изложеното липсва съмнение относно допустимостта на решението, както и противоречие със сочената практика /Решение № 43 от 14.04.2014г. по гр.д. № 6421/2013г. на ІІ г.о, Решение № 464 от 15.01.2014г. по гр.д. № 2844/2013г. на ІV г.о. и др./, което изключва допускането на касационно обжалване.
Предвид горните съображения относно предмета на иска по чл. 109 ЗС, развити в Тълкувателно решение № 4/2015г. на ОСГК, следва да се приеме, че не е допуснато от въззивния съд влошаване на положението на жалбоподателя. Вярно е, че според първата инстанция той е собственик на складовите помещения и гараж, но не е установено ответниците да пречат за упражняване на правото му. Докато според въззивния съд ищецът не е собственик на тези помещения. Така че, искът е отхвърлен и в двата случая, но с различни мотиви. Приложеното Решение № 163 от 09.06.2011г. по гр.д. № 1191/2010г. на ІІ г.о. разглежда хипотеза, различна от настоящата, а именно на частично обжалване. В такъв случай действително би било влошено положението на жалбоподателя, ако съдът му отрече права, които са признати с диспозитива на съдебния акт и насрещната страна не е обжалвала. В настоящия случай е извършено различно произнасяне в мотивите по преюдициален въпрос, но в крайна сметка резултатът е един и същ. Дали така извършената корекция в мотивите не накърнява ограничените правомощия на въззивната инстанция, регламентирани в чл. 269 ГПК, е въпрос, който не се поставя от касаторите.
В заключение е нужно да се изтъкне, че независимо от различните изводи досежно собствеността на помещенията, въззивният съд в крайна сметка е споделил решаващите съображения на първата инстанция за недоказано засягане или ограничаване правото на собственост на ищеца. След като той има възможност да достига до складовите помещения, а затрудненият достъп до северната част на дворното място се дължи на застроените от него стопански постройки в отредената му за ползване част, то не е налице пречене от страна на ответниците и претенцията по чл. 109 ЗС не може да бъде уважена.
Основанието очевидна неправилност не е мотивирано от касаторите и такава не произтича директно от мотивите на съда. Затова, в обобщение, следва да се откаже допускане на касационно обжалване.
При този изход в полза на ответниците следва да се присъдят разноските, направени от тях за касационното производство. За отговора по касационните жалби те са заплатили адвокатско възнаграждение в размер на 1200лв. Заявено е от жалбоподателите евентуално възражение за прекомерност на разноските. При отчитане на минималния размер на възнаграждението по чл.9, ал.3, вр. чл.7, ал.1, т.4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на фактическата и правна сложност, и положените усилия от защитата, следва да се присъди възнаграждение в размер на 600лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 89 от 10.07.2017 г. по гр. д. № 111/2017 г. на Силистренски окръжен съд по касационната жалба на Г. Я. Еленова и по касационната жалба на П. А. П. и Е. А. Е..
ОСЪЖДА Г. Я. Е., ЕГН [ЕГН], П. А. П., ЕГН [ЕГН] и Е. А. Е., ЕГН [ЕГН], да заплатят на С. П. С. и С. Д. С., двамата от [населено място], [улица], сумата 600 /шестстотин/ лева разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: