О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 506
гр.София, 04.04.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
тридесети март две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 242/ 2011 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на [фирма] – П. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на П. окръжен съд № 212 от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 489/ 2010 г. С посоченото решение е потвърдено изцяло решение на П. районен съд по гр.д.№ 1845/ 2009 г., като по този начин са уважени предявените против касатора и против [фирма] от Б. С. З. искове с правно основание чл.200 ал.1 от КТ за солидарно осъждане на ответниците да й заплатят обезщетение за имуществени вреди от професионално заболяване в размер сумата 7 504,80 лв – разлика между трудовото възнаграждение за заеманата преди и след трудоустрояване длъжност за период 10.01.2008 г. – 10.07.2009 г. и в размер 756,80 лв – стойност на средства за безплатна храна за същия период.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че при постановяване на акта си въззивният съд разрешил в противоречие с решение № 113/ 08.05.2003 г. по гр.д.№ 2693/ 2001 г. на ВКС, ІІІ г.о. материалноправният въпрос дали трудоустроен работник с под 50 % загубена работоспособност има право на обезщетение по реда на държавното обществено осигуряване по чл.320 ал.1 от КТ или има право на обезщетение от работодателя по реда на чл.200 ал.1 от КТ. Според него на този въпрос не е даден отговор с решение № 380/ 23.07.2010 г. по гр.д.№ 436/ 2009 г. на ВКС, ІV г.о. и това решение не отстранява противоречията в практиката. Касаторът поддържа още, че има противоречива практика и по разрешените от въззивния съд въпроси кой следва да докаже влизането в сила на ЕР на Т., установяващо професионалния характер на заболяването и дали в размера на обезщетението за имуществени вреди се включват доходите, които могат да бъдат реализирани при заплащане на нощен труд, производствени бонуси и условия на труд, безплатна храна. Поставя и материалноправният въпрос налице е трудоустрояване тогава, когато заемането на нова длъжност става не въз основа на едностранен акт на работодателя, а с допълнително споразумение между него и работника. Счита този въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. На тези основания претендира за допускане на касационно обжалване на решението.
Ответницата по касация Бойка З. оспорва жалбата с доводи по същество, без да взема изрично становище по искането за допускане на обжалването.
Тъй като ответникът [фирма] не е обжалвал въззивното решение, а се явява обикновен другар на касатора, по отношение на него съдебният акт е влязъл в сила.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване на решението – за неоснователно.
Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г., постановените по реда на чл.290 от ГПК съдебни решения от състави на ВКС съставляват задължителна съдебна практика. При констатация за наличие на противоречива практика, дадена с други, незадължителни съдебни решения, Върховният касационен съд определя с решение по чл.291 от ГПК практиката в кое от противоречивите решения смята за правилна. В такъв случай, ако обжалваното решение е съобразено с вече уеднаквената по реда на чл.291 от ГПК практика, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
Конкретно по настоящето дело с решение № 380/ 23.07.2010 г. по гр.д.№ 436/ 2009 г. на ВКС, ІV г.о. по реда на чл.290 от ГПК е даден отговор на материалноправният въпрос дали трудоустроен работник с под 50 % загубена работоспособност има право на обезщетение за имуществени вреди по реда на държавното обществено осигуряване по чл.320 ал.1 от КТ или има право на такова обезщетение от работодателя по реда на чл.200 ал.1 от КТ. Изрично е посочено, че практиката, обективирана в решение № 113/ 08.05.2003 г. по гр.д.№ 2693/ 2001 г. на ВКС, ІІІ г.о. (на което се позавава касаторът), е неправилна. С постановяването на това решение практиката се счита уеднаквена. Работник с намалена работоспособност поради професионално заболяване под 50 % има право на обезщетение по чл.320 от КТ за срок от шест месеца и доколкото не е осигуряван върху максималния осигурителен доход, а за всички други вреди отговаря работодателя. Обжалваният в настоящето производство акт е съобразен с установената практика, съответно по първият повдигнат материалноправен въпрос не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
Вторият поставен от касатора въпрос – кой следва да установи влизането в сила на ЕР на Т., установяващо професионалния характер на заболяването – не обуславя въззивното решение. Въззивният съд не е дал отговор на този въпрос в обжалвания акт, защото страните не са го повдигали в хода на въззивното производство. Касаторът не е спорил, че решението е влязло в сила, напротив, обосновавал е с него тезата си, че загубената работоспособност на ищцата е под 50 % и че поради това не й дължи обезщетение. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК правен въпрос, който не предпоставя изхода от делото, не може да е основание за допускане на касационното обжалване.
Материалноправният въпрос кои плащания се включват в размера на обезщетението за имуществени вреди във вид на пропуснати ползи обуславя въззивното решение, но по него не се установяват твърденията на касатора за наличие на противоречива практика. Представеното от касатора решение на ОС Разград по гр.д.№ 229/ 2009 г. е постановено по прилагането на чл.331 от КТ, а не по чл.200 от КТ и не е относимо за случая, а освен това правните изводи в това решение не противоречат на изводите в обжалваното. Решение на ОС – Пловдив по гр.д.№ 41/ 2009 г. няма данни да е влязло в сила, а съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г на ОСГТК на ВКС невлезлите в сила решения не са основание за извод, че има противоречива практика. Фактът на влизането в сила подлежи на доказване от касатора. Що се касае до определение на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д.№ 432/ 2010 г., то не разрешава въпроси със сила на пресъдено нещо и съгласно горепосоченото тълкувателно решение също не може да е основание за констатация за наличие на противоречива практика.
Обуславя въззивното решение и материалноправният въпрос налице ли е трудоустрояване тогава, когато заемането на нова длъжност става не въз основа на едностранен акт на работодателя, а с допълнително споразумение между него и работника. Само че този въпрос няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, както поддържа касаторът. Трудоустрояването се състои в преместване на работник, за който има предписание от здравните органи, на друга, подходяща за здравето му работа или в оставянето му на същата работа при облекчени условия – в тази насока законът е ясен, а и практиката по прилагането му е утвърдена. Няма значение дали преместването или облекчаването на условията става въз основа на едностранен акт на работодателя или по споразумение с работника. Достатъчно е да има предписание от здравните органи, работникът се счита трудоустроен от датата на предписанието. Освен това за възникване на вземането по чл.200 от КТ няма значение дали работодателят е изпълнил предписанието за трудоустрояване и с какъв акт е станало това. Работникът има право на обезщетение за търпените вреди и да не е бил трудоустроен.
Поради това следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
С оглед изхода от спора на ответницата по касация следва да се присъдят поисканите и доказани разходи, направени за адвокатска защита по производството.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на П. окръжен съд № 212 от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 489/ 2010 г.
ОСЪЖДА [фирма],[населено място], [улица], Е. 113509219, да заплати на Б. С. З., Е. [ЕГН],[населено място], [улица], на основание чл.78 ал.1 от ГПК сумата 500 лв (петстотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: