Определение №514 от 11.7.2013 по търг. дело №355/355 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 514
София, 11.07.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 15.02.2013 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ

при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 355 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 94 от 24. 01. 2012 год., по гр.д.№ 443/2010 год., с което е оставено в сила решение № 598 от 12.06.2010 год., по т.д.№ 2180/2007 год. на Софийски градски съд за отхвърляне като неоснователен предявения от касатора, като ищец, срещу [фирма], [фирма] и [фирма] иск по чл. 26, ал.3, т.4 ЗМГО, във вр. с чл. 97, ал.3 ГПК за установяване, че при подаване на заявка за регистрация в Патентното ведомство на Република България на фигуративна марка рег.№ 43186, заявена на 31.032000 год. от [фирма], [фирма] и „Б. Х.” АД и фигуративните марки рег.№ 45211 и рег.№ 48672, заявени на 26.11.2002 год. от „Б. Х.” АД заявителите са действали недобросъвестно, като в тежест на касатора е възложено заплащането на направените от [фирма], [фирма] и [фирма] деловодни разноски в размер на сумата 1000 лв. за въззивната инстанция.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- чл.145 ГПК/отм./ и чл.154 ГПК/ отм./ – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В инкорпорирано в съдържанието на касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и в последващо самостоятелно депозирано изложение на основанията за допускане на касационното обжалване приложното поле на касационния контрол е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на процесуалното и материално право, а именно: 1.”Откриване на производството по оспорване истинността на частен документ по чл.154 ГПК/ отм./, респ. чл.193 ГПК поглъща ли и пречка ли е за провеждане на производство по чл.145 ГПК/ отм/, респ. чл.181 ГПК за установяване на достоверна дата на частен документ?”; 2.Допустими ли са свидетелски показания за установяване достоверна датата на частен документ, оспорен по реда на чл.145 ГПК/ отм./, респ. чл.181 ГПК?”; 3.”Допустимо ли е свидетелските показания за достоверността на подпис да е годен доказателствен способ за установяване достоверността на датата на частен документ?” и 4. „ Може ли търговец да предявява права върху недобросъвестно заявени търговски марки от името на друг търговец, правата върху чието предприятие същият притежава изцяло?”.
Като израз на поддържаното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по първия процесуалноправен въпрос е посочено решение № 117/ 26. 04.2011 год., по гр.д.№ 718/2010 год. на ВКС , а по втория – решения на ВКС: № 105/2006 год., по гр.д.№ 1801/2005 год.; № 1/13.02.2002 год., по гр.д.№ 277/2001 год., № 15/ 19.01.2007 год., по гр.д.№ 1069/2004 год. и № 134/24.03.2008 год., по т.д.№ 626/2007 год..
Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК заявено като относимо към останалите два въпроса, е аргументирано с липса на съдебна практика.
Ответниците по касационната жалба [фирма], [фирма] и [фирма] в срока по чл.287, ал.1 ГПК са възразили по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на неотносимостта на първите три правни въпроса към решаващите правни изводи на въззивния съд, както и на каквото и да е било противоречие по същите между разрешението на въззивния съд и цитираната практика на ВКС и липса на поддържаното селективно основание по отношение на третия, въведен за обсъждане едва във въззивното производство.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуални закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съден акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за недоказано, съобразно възложената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, наличието на осъществени недобросъвестни действия от страна на заявителите на процесните фигуративни марки : с рег.№ 43186, заявена на 31.03.2000 год. от Б. Р.”АД , [фирма] и [фирма], чийто правоприемник е „ А.” Е.; с рег. № 45211 и рег.№ 48672 , двете заявени на 26.11.2002 год. от [фирма], по съображения, че ищецът е този, който е знаел или е следвало да знае за наложилото се на пазара присъствие на „Б. Р.”АД, [фирма] и [фирма], с лекарствения продукт „Троксевазин”/ гел и капсули/, тъй като същият не е имал регистрирани по- ранни марки на територията на страната, а ответниците, поради активното си присъствие на фармацевтичния пазар с посочения по- горе продукт и преди регистрацията обективно не биха могли да увреждат интересите му, подавайки заявките си за регистрация. Затова и с последните не са нарушени нито добрите търговски нрави, нито търговската практика, изискващи зачитане на чуждите права.
В тази вр. като неоснователно е преценено въведеното в хода на процеса възражение, че доколкото в периода до 1998 год. лекарственият продукт „Троксевазин”, сочен в доказателствения материал по делото за използван от ответниците следва да се счита , че е от името и за сметка на [фирма], като универсален правоприемник на Д. ”Ф.”, то ищецът, като притежател на 100% от акциите му е и притежател на правата върху процесните изображения.
Счетено е, че при безспорно установения както от неоспореното заключение на изслушаната специализирана съдебно-счетоводна експертиза, така и от представените митнически декларации, също останали неоспорени в процеса, факт, че единствени производители на горепосочения продукт във визирания период са „АНТИБИОТИКА” Р. и „Т.”, които с процесното изображение са обозначавали опаковките му, предназначени за пазара и липсват ангажирани по делото доказателства за реалното му използване от [фирма], то само по себе си обстоятелството, че това АД е собственик на 100% от акциите на [фирма] – правоприемник на Д. ”Ф.”, няма за своя правна последица нито идентификацията му с последното, което търговско дружество е самостоятелно съществуващ правен субект, нито могат да обосноват наличие на проявена недобросъвестност – извършени действия по заявяване регистрацията на търговска марка със съзнанието и, че използването и може да увреди правата на трето лице и то на [фирма], каквото е твърдението в исковата молба.
Следователно преценката на решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дава основание да се приеме, че поставените от касатора въпроси на процесуалното право, като релевантни за крайния правен резултат по делото, попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
В тази вр. следва да се посочи, че последователно в практиката си ВКС е поддържал становището, че когато се касае до значим за изхода на делото процесуалноправен въпрос не е необходимо въззивният съд изрично да се произнесъл по него, а е достатъчно да е процедирал неправилно и само тези му действия да са обусловили постановените с крайния съдебен акт неблагоприятни правни последици за кастора.
Неоснователно по отношение на същите се явяват поддържаните селективни критерии.
Соченото като източник на противоречие по първия от формулираните въпроси на процесуалното право решение на ВКС № 117/ 2011 год., по гр.д.№ 718/2010 год. на І г.о., постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК и имащо характер на задължителна за съдилищата в страната съдебна практика е неотносимо и не следва да бъде подробно обсъждано. Със същото съставът на касационната инстанция се е произнесъл по въпроса дали може да се придобие по давност обект на Ж., който не е въведен в експлоатация, какъвто въобще не е бил предмет на разглеждане с обжалвания въззивен съдебен акт.
Определенията на ВКС, постановени в производството по чл.288 ГПК, според постановките в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС не се включват в практиката на съдилищата,поради което обективно не могат да бъдат и източник на твърдяното от касатора противоречие.
Не се доказва визираното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК и по отношение на втория процесуалноправен въпрос. Освен, че така цитираните решения на ВКС, които не са приложени с касационната жалба, са видимо постановени при действието на ГПК/ отм./, поради което нямат задължителен характер, според разясненията в т.2 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, то и съгласно възприетото в тях разрешение частният документ никога не удостоверява датата, на която е съставен, но страните, които са го извършили лично или чрез представител, както и техните правоприемници, са обвързани от посочената в него дата. Поради това, за да бъде установена между страните по спора различна от посочената в документа дата, не е нужно той да бъде оспорен по реда на чл.193 ГПК, респ. чл.154 ГПК/ отм./. Това е така, защото, както е прието и в постановеното при действието на ГПК/ отм./ решение на І т.о. на ВКС № 134/ 2008год., по т.д. № 626/2007 год., на което касаторът се позовава и което е неотносимо към поддържаното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, датата не се обхваща нито от формалната, нито от материалната доказателствена сила на частния документ, а съдът може да допусне всички допустими от ГПК доказателствени средства за, като има предвид конкретните доказателства по делото, както е процедирал в случая и въззивният съд.
Отделен в тази вр. е въпросът, че по приложението на чл.193 ГПК, респ. чл.154 ГПК/ отм./ съществува трайно установена съдебна практика, която е в смисъл, че при оспорване истинността на частен свидетелстващ документ, който има формална доказателствена сила само относно факта на писменото изявление и неговото авторство съдът въз основа на останалите събрани във връзка с оспорването доказателства, следва да установи, дали удостоверителното изявление отговаря на действителното фактическо положение или не, което е съобразено от Софийски апелативен съд.
Що се касае до поддържаното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на останалите процесуалноправни въпроси, то същото аргументирано единствено с липса на съдебна практика и възпроизвеждане на законовия му текст, въобще не отговаря на задължителните разяснения в т.4 от ТР № 1/19.02.2010 год.на ОСГТК на ВКС относно вложеното от законодателя съдържание в същото, което следва да бъде установено от касатора, за да е последното приложимо.
Ответниците по касационната жалба са претендирали общо заплащане на направените от тях деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, които, при този изход на делото в касационната инстанция им се следват по силата на процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, но само ако са доказали реалното им извършване Следователно липсата на ангажирани в тази насока доказателства, вкл. отразяването им в представен по реда на чл.80ГПК списък, изключва основателността на направеното искане.
Водим от гореизложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 94 от 24. 01. 2012 год., по гр.д.№ 443/2010 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар