2
гр. д. № 4243/2015 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 518
София, 23.10.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на двадесети октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 4243/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Й. А. Н. е подала касационна жалба срещу решение № 264 от 28.05.2015 г. по гр. д. № 267/2015 г. на Плевенски окръжен съд. С това решение е отменено решение № 1649 от 04.11.2013 г. по гр. д. 6068/2009 г. на Плевенски РС, постановено в производство по чл. 247, ал. 1 ГПК, и е оставено без уважение искането на Н. за поправка на допусната фактическа грешка в решение №1781 от 04.11.2013 г. постановено по същото дело, изразяваща се в неправилно посочване началния момент, от който се дължи законната лихва върху присъдените суми за уравнение на дяловете на съделителите.
Иска се допускането на въззивното решение до касационно обжалване по разрешените в него въпроси: 1. Налице ли е очевидна фактическа грешка в случай на постановено решение по чл. 250 ГПК и в кое от двете решения – допълненото или това за допълване на основното; 2. какъв е характерът на допълващото решение и дали с него се променя приетото от решаващия съд. Поддържа се, че те обуславят основанието по чл. 280, ал.1 т. 3 ГПК, тъй като са от значение за точното прилагане на закона.
Ответниците по касация А. Н., Б. Н. и Ц. Н. оспорват наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд за да се произнесе по искането за допускане на въззивното решение до касационна проверка намери следното:
С решение № 1123 от 26.07.2012 г. по гр. д. № 6080/2009 г., постановено в производство по извършване на делбата, Плевенски РС е приел в мотивите (л. 5 от съдебния акт), че:” Й. Н. следва да бъде осъдена да заплати в шестмесечен срок от влизане на решението в сила на ищците и втория ответник суми за уравнение на дяловете.” На стр. 6 е изразена волята на съда относно размера им и те са присъдени с решението. Липсва формирана воля на съда относно законната лихва върху тези суми.
По искане на съделителите А. Н., Б. Н. и Ц. Н. е постановено решение № 1781 от 04.11.2013 г. по гр. д. № 6080/2009 г., с което на основание чл. 250 ГПК Плевенски РС е допълнил първоначалното като е осъдил Й. Н. да заплати за уравнение на дяловете на А. Н. и Б. Н. по 2461.00 лв., а на Ц. Н. – 4922.00 лв. ведно със законната лихва считано от 30.10.2009 г. (датата на предявяване на иска за делба).
По това искане Плевенски РС се е произнесъл с решение № 1649, в което неправилно е посочена за дата на постановяването му 04.11.2013 г., която е датата на решението, поправяне на което се иска. С решението съдът е постановил, че законната лихва върху сумите за уравнението на дяловете на другите съделители се дължи от датата на влизане в сила на решението, с което е допълнено решението за извършване на делбата с присъждане на суми за уравнение и това е 19.11.2013 г., която дата е посочена и от Н.. Това решение е било обжалвано пред Плевенски ОС. По него е образувано гр. д. № 267/2015 г. С обжалваното в настоящото производство решение въззивния съд е намерил, че при постановяване на решение № 1649 от 2013 г. в производство по чл. 250 ГПК не е допусната очевидна фактическа грешка. Такава е всяко несъответствие между формираната воля на съда и отразеното в диспозитива. В случая такова несъответствие не е налице, тъй като в мотивите съдът е приел, че законната лихва се дължи от деня на подаване на исковата молба и това е отразил и в резолютивната част на решението. По тези съображения е приел, че искането е неоснователно и е отменил решение № 1649 и е оставил без уважение искането за поправка на решение № 1781 от 04.11.2013 г., постановено на основание чл. 250 ГПК.
Поставените въпроси не съставляват основание за допускане касационна проверка. Въпросът за това какъв е характерът на допълващото решение и дали с него се променя приетото от решаващия съд не е решаван от съда. Твърдението, че съдът се е произнесъл по него се обосновава с това, че в основното решение съдът е формирал воля за началния момент, от който се дължи законната лихва върху присъдените за уравнение суми – „датата на влизане в сила на решението за извършване на делбата”.
Твърдението е некоректно. На стр. 5 от основния съдебен акт за извършване на делбата, е прието, че задължението за заплащане на суми за уравнение на дяловете възниква от влизане в сила на решението за извършване на делбата. Това следва от императивната разпоредба на чл. 349, ал. 5 ГПК. Съдът не се е произнесъл по искането за заплащане на законната лихва върху тази сума. Воля за това е формирана в постановеното допълнително решение, която е обективирана както в мотивите, така и в диспозитива на съдебния акт № 1781 от 04.11.2013 г. Липсата на произнасяне на съда по искане на страната не съставлява очевидна фактическа грешка, а е основание за допълване на решението. След като няма произнасяне по въпроса за законната лихва съдът не е могъл да до пусне фактическа грешка по този въпрос.
Поставеният първи въпрос не обуславя общо основание за допускане на касационна проверка по него.
Решението за допълване на първоначалното е подлежало на обжалване по общия ред. Касаторката не е упражнила правото си на жалба и като необжалвано то е влязло в сила.
При тези данни обосновано е прието, че в това решение не е допусната очевидна фактическа грешка с неправилно отразяване на формираната от съда воля относно началния момент, от който се дължи законната лихва върху присъдените суми за уравнение на дяловете и записаното в резолютивната част на решението. Като е отменил решение № 1649, постановено в производство по чл. 247 ГПК, съдът е постановил законосъобразно решение.
Решението за допълване на основното има самостоятелен характер, тъй като с него съдът се е произнесъл по предявен иск или искане на страната, по който/което не се е произнесъл с първоначалното решение. То подлежи на обжалване по общия ред и влиза в сила по правилата на чл. 296 ГПК. Влязлото в сила допълнително решение се ползва с правните последици на всяко решение.
Поставените въпроси не обуславят основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касационна проверка, поради което искането следва да се остави без уважение.
При този изход на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК касаторката ще бъде осъдена да заплати на ответниците по касация направените разноски за касационното производство за правна защита и съдействие, установени с договор за правна помощ от 07.08.2015 г. сключен с адв. Е. К. от АК П. и възлизащи на сумата 500 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 264 от 28.05.2015 г. по гр. д. № 267/2015 г. на Плевенски окръжен съд.
ОСЪЖДА Й. А. Н. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ап. 1 да заплати на А. Ц. Н. с ЕГН [ЕГН], Б. Ц. Н. с ЕГН [ЕГН] и Ц. А. Н. с ЕГН [ЕГН], представлявани от адв. Е. К. от АК П., с адрес [населено място], [улица] сумата 500 (петстотин) лева разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: