7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 519
С., 25.06. 2019 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети април, през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 393 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 16801 от 02.10.2018 г. на Д. Д. Д. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Г. Б. от АК-П., против въззивно решение № 1699 от 03.07.2018 г., постановено по в.гр.д. № 6229/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 с-в, с което като е потвърдено решение от 25.08.2017 г., постановено по гр.д. № 19951/2014 г. по описа на СГС, ГО, 8 с-в, са отхвърлени предявените от Д. Д. против И. Ц. Х. от [населено място], искове с правно основание чл. чл.55, ал.1 пр. трето ЗЗД, вр. с чл. 34 ЗЗД – за връщане на сумата 61 170 лева, представляваща левова равностойност на 30 000 щатски долара, като получена на отпаднало правно основание, с оглед правните последици на унищожаването на договор за покупко- продажба на недвижим имот, оформен в н.а. № 131, том І, рег. № 3520, дело № 131/2002г. на нотариус В. П., с рег. № 206 на Нотариалната камара, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 11.12.2014г. до окончателното плащане и с правно основание чл. 86 ЗЗД – за заплащане на сумата 18 778,42 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата, изчислена за периода от 11.12.2011г. до датата на предявяването на иска – 11.12.2014г. Присъдени са и разноски. Релевира касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с въззивното решение, съдът се е произнесъл по правни въпроси от материално и працесуално естество, от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените въпроси са: може ли да бъде обявен за унищожен частен удостоверителен документ като разписка например, поради психичното състояние на издателя му; доказването на психичното състояние на лицето може ли да бъде доказателство за факти извън психиката на лицето като например плащането на цената по сделка; върху кого е доказателствената тежест при представен по делото документ, в който издателят му твърди неизгодни за себе си факти, върху кого е доказателствената тежест при издадена от лицето разписка и достатъчна ли е тя да докаже плащането на цената при липса на противоречащи й доказателства; необсъждането от съда на документ, съдържащ доказателство за плащането на цената противоречи ли на съдебната практика, изискваща съдът да разгледа всички доказателства по материално-правния спор. Позовава се на съдебна практика, с твърдението, че приетото от въззивния съд й противоречи – решение № 402 от 17.01.2012 г. по гр.д. № 449/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено в производство по реда на чл. 290 ГПК.
Ответницата по касационната жалба И. Ц. Х. от [населено място], чрез пълномощника си адв. П. С. от АК-Х., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, оспорва жалбата като неоснователна и изразява становище за липсата на основанието за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3, вр. с чл. 34 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, с цена на исковете над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените искове, въззивният съд е приел, че по делото е безспорно установено, че на 20.06.2002г. Л. Ц. Б., наследодателка на ответницата И. Ц. Х., като продавач, е продала на ищеца купувач Д. Д. Д. жилище в [населено място], с площ 90 кв.м, за сумата 21 031 лева, като договорът за покупко-продажба е оформен с нотариален акт № 131, том І, рег. № 3520, дело № 131/2002г. на нотариус В.П. с рег. № 206 на НК и с район на действие СРС за сумата 21 031 лв., която цена според нотариалния акт продавачът е получил напълно и в брой от купувача, като продавачът е запазил пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху самостоятелната стая, кухня с ниша и сервизни помещения. Представена е саморъчно написана разписка, според която на 20.06.2002г. Л. Б. е получила от Д. Д. сумата 30 000 щ.д. във връзка с покупко-продажбата на процесния недвижим имот. Съдът е приел за установено, че на 05.06.2003г. с влязло в сила решение №73/09.05.2003г. постановено по гр.д. № 840/2002г. на СГС, БО, VІІ състав, по искане на И. Х. сестра й Л. Б. е поставена под ограничено запрещение. От представените решение от 11.12.2009г. по гр.д. № 975/2008г. на ІІІ г.о. на ВКС, с което е оставено в сила решение от 26.10.2007г. постановено по гр.д. № 2814/2004г. на ІІ „г“ отделение на СГС, е приел за установено, че предявеният от Л. Ц. Б. против Д. Д. Д., иск за унищожаване на договора за покупко-продажба от 20.06.2002г., оформен с н.а.№ 131, том І, рег. № 3520, дело № 131/2002г., е унищожен, на основание чл.31, ал.1 ЗЗД, тъй като прехвърлителката на имота е страдала от психическо заболяване, в резултат на което не е могла да разбира свойството и значението на действията си и да ръководи постъпките си.
С оглед на гореустановените факти, въззивният съд е приел от правна страна, че вследствие на ограничената дееспособност на продавачката Л. Б. по сделката, не следва да се възприема като валидно, а оттук и обвързващо изявлението на продавачката за получаване на сумата от 30 000 щ.д. по разписката от 20.06.2002 г. като цена на продадения недвижим имот, респ. и тази, фигурираща в нотариалния акт цена от 21 031 лв. Прието е, че тези изявления като волеви акт имат същите пороци на волята като съгласието да продаде недвижимия си имот – тя не е могла адекватно да възприеме значението и последиците от подписването му, нито волево е могла да отстрани или да се предпази от вече настъпилите неблагоприятни за нея последици. В тази връзка е приел, че разписката от 20.06.2002г., по която страните не спорят, че е автентичен документ, т.е. че носи подпис на посочения автор –Л. Б., има доказателственото значение на частен свидетелстващ документ по смисъла на чл. 180 ГПК и служи и като признание на неизгоден за страната факт. Такова признание, че продавачът е получил продажната цена, несъмнено се съдържа и в текста на съставения окончателен договор за покупко-продажба във формата на нотариален акт от същата дата. Основанията за унищожаемост на сделка обаче са приложими и относно удостоверителните изявления с характер на разписка и в самата разписка. В случая в разписката и в нотариалния акт са направени удостоверителни изявления, които по своята същност не са правна сделка, а удостоверяват извършеното фактическо получаване на пари. Отразеното в тях няма материална доказателствена сила. Както разписката, така и изявлението в н.а. се ползват само с формална доказателствена сила и верността на съдържанието им следва да се преценява като това на всеки частен документ – по вътрешно убеждение и съвкупно с останалите доказателства. Съдът е приел от доказателствата по делото, в т.ч. и изслушаната психиатрична експертиза, че към 20.06.2002г. Л. Б. не е била в състояние, което обективно да й позволява разумно, съзнателно, свободно, без външна намеса да формира и да изразява волята си и валидно да удостоверява в качеството си на получател обстоятелството, че е получила процесната сума, а при липса на такава способност от Б. не може да се приеме, че по делото е установен фактът на предаване на сумата 30 000 щатски долара от ищеца на наследодателката на ответницата, удостоверен в процесната разписка. И тъй като други доказателства за плащането на продажната цена по унищожения договор не са били ангажирани по делото, съдът е приел, че не е установено по категоричен начин, че ищецът като купувач по договора за покупко-продажба, е предал на продавача продажната цена, поради което е отхвърлил исковете с правно основание чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД, вр. с чл. 34 ЗЗД за връщане на получено на отпаднало правно основание, както и искът по чл.86 ЗЗД за заплащане на лихви върху главницата, като неоснователни.
Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да е налице основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1ГПК/приложима ред. Д.В., бр.86 от 27.10.2017г./, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от материално и/или процесуално естество, от който зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно.
Във формулираните от касатора четири правни въпроса в приложеното изложение, посочени по-горе, се съдържа оченъчно становище относно законосъобразността на постановените от въззивната инстанция изводи по съществото на спора, но те не съставляват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В случая касаторът се домогва да получи различно правно разрешение относно валидността на изявлението на продавача на недвижимия имот, съдържащо се в нотариалния акт и разписката, че е получил продажната цена на имота като чрез акцентиране върху твърдения и доводи за допуснати процесуални нарушения при мотивиране на въззивното решение и преценката на събраните по делото доказателства, се поддържа несъгласие по отношение решаващите изводи на съда затова, че след като по делото е безспорно установено, че продавачът по сделката към момента на сключването й, не е разбирал свойството и значението на действията и постъпките си, не следва да се възприема като валидно, а оттук и обвързващо изявлението му, че е получил сумата, представляваща продажна цена на процесния недвижим имот, тъй като това изявление като волеви акт има същия порок на волята като съгласието да се продаде този имот, т.е. продавачът не е могъл адекватно да възприема значението и последиците на подписване на документа, нито волево е могъл да отстрани или да се предпази от вече настъпилите неблагоприятни за него последици и като краен извод при липса на други доказателства по делото за реално предаване на процесната сума, то сумата, визирана както в разписката, така и в нотариалния акт като продажна цена на имота, реално не е заплатена от купувача на продавачката. В този аспект е и установената практика на ВКС, на която се е позовал въззивния съд в обжалваното решение и в този смисъл изводите му не противоречат на приетото в представеното от касатора решение № 402 от 17.01.2012 г. по гр.д. № 449/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., в което е даден отговор на въпросите – какво представлява нотариалния акт в частта, в която е отразено, че сумата по договора за покупко-продажба е изплатена на продавача, чия е доказателствената тежест да установи, че отразеното в н.а. е невярно и с какви доказателствени средства. Направените доводи от касатора в изложението обосновават касационни оплаквания относно порочността на постановеното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, които подлежат на разглеждане едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол. Това е така, тъй като сами по себе си твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивното решение, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. В конкретния случай, при установена унищожаемост на процесната покупко-продажба, поради това, че към момента на сключването й продавачката не е разбирала свойството и значението на действията и постъпките си, то не следва да се приема като валидно, а оттук и обвързващо изявлението й, че е получила сумата, представляваща продажна цена на процесния недвижим имот, както в разписката, така и в нотариалния акт, поради този порок на волята й и тъй като други доказателства, установяващи реално предаване на процесната сума, не са представени от страна на ищеца/касатор/, съдът е отхвърлил предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3, вр. с чл.34 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД като неоснователни.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол по поставените правни въпроси.
При този изход на делото пред касационната инстанция, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата направените за настоящото приозводство разноски в размер на 2 500 лв. адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 07.01.2019 г.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1699 от 03.07.2018 г., постановено по в.гр.д. № 6229/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 с-в, по касационна жалба с вх. № 16801 от 02.10.2018 г. на Д. Д. Д. от [населено място].
ОСЪЖДА Д. Д. Д. от [населено място] за заплати на И. Ц. Х. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 2 500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: