4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 530
С., 12,06,2013 година
Върховният касационен съд на Р. България, първо търговско отделение, в закрито заседание на десети юни две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело №701/2012 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д. Н. З. от [населено място] против решение № 220 от 14.05.2012 г. по гр.д. № 282/2012 г. на Пловдивски апелативен съд.
Ответникът по касация- [фирма] – [населено място], чрез пълномощника си – адв. Л. К. е поддържал, че не са налице основание по чл.280, ал.1 ГПК поради което решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.Претендира разноски .
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поддържал, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК, чийто текст е възпроизвел. Посочил е, че материалноправния въпрос за връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение, както и въпроса за разпределение на доказателствената тежест са основни въпроси, които били обосновали наличие на предпоставките за касационно обжалване. Страната е сочила, че съобразно трайната съдебна практика / изброени и приложени решения на ВКС/, независимо от процесуалното си качество, ищецът следва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжника възраженията срещу вземането В случая, ответникът не оспорвал нито авторството, нито валидността на записа на заповед, а правел само общо възражение, че не дължи, поради което и ищецът бил освободен от задължението да доказва каузално правоотношение. Изброени са решения на ВКС в този смисъл.Тези доводи са доразвити и чрез оплакване за неправилност на постановения съдебен акт. Поставен е и въпроса, свързан с отказа на съдилищата да допуснат свидетелски показания, които да установят връзката на записа на заповед с договор за заем. Страната е отчела законовата забрана за изслушване на свидетелски показания в конкретния случай, но е поддържала, че ВКС следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса – „Допустими ли са свидетелски показания за установяване връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение и за установяване причините поради които е издаден ефекта.”
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Поставените въпроси, дори и да се приемат за релевантни, въпреки, че не са обвързани от конкретните мотиви на въззивния съд, като са поставени в контекста на поддържаното от страната становище по спора, съставляват само установяване на наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване.
Касаторът е поддържал, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Това основание, предполага обосноваване от негова страна, че съдът с атакуваното решение, при разрешаване на точно определен, конкретно поставен правен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК на ВКС на РБ № 1 /2009г. /и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочена конкретна задължителна практика и излагане на доводи, свързани с наличие на такова противоречие при установен фактически идентитет на хипотезите. В случая, приложените и цитирани решения по чл.290 ГПК са относими към разглежданото основание, но само като актове включени в обхвата му, тъй като страната не установява противоречие при разрешаване на общо поставения от нея въпрос. Цитираните актове на ВКС, действително съдържат мотиви относно определяне разпределението на доказателствената тежест, както и извеждане на фактите, които следва да бъдат доказвани при предявени искове по чл.254 ГПК /отм./, но въззивният съд не е приел нещо различно от приетото с тези решения. За да постанови обжалвания резултат съдът е мотивирал, че при твърдяно каузално правоотношение от ищеца същият следва да докаже наличието му като основание за търсеното плащане по менителничния ефект.Нещо повече, именно релевантния в разглеждания случай въпрос, свързан с това, че поемателя- кредитор по записа на заповед,носи доказателствена тежест, ако е въвел твърдение за наличие на каузално правоотношение, по отношение на съществуването му, е разрешен изрично с решение №23/03.04.2013г. по т.д. 993/11г. на ВКС, І т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК и поради това обективирашщо задължителна за съдилищата практика.Доколкото и въззивният съд е приел същото, а и не е направил правни изводи в отклонение от сочената от касатора задължителна практика, то не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Още повече, че в случая липсва и мотивираност, че със задължителната практика са разрешени правни въпроси относими към решаващите мотиви на съда, какъвто извод не може да бъде направен от обсъжданите решения на ВКС по чл.290 ГПК, третиращи различна фактическа обстановка.
Страната е заявила, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като е сочила съдебни актове – решения на ВКС, постановени по реда на чл.218а ГПК / отм./ Доколкото, обаче е налице задължителна практика по същите въпроси, отчетена и от касатора, тези актове са ирелевантни.
За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ на което се позовава касаторът/, то той следва да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. Страната е поставила релевантен правен въпрос, който обаче също е разрешен със задължителна практика на ВКС, която дори е цитирана в подкрепа разбирането на касатора, но всъщност е в съответствие с приетото от въззивния съд. С решение №143/11г. на ВКС, ІІт.о / приложено от касатора/ изрично е прието, че съобразно последователната и непротиворечива практика на ВКС, свидетелски показания са недопустими когато се касае за заем на стойност по –голяма от 1000лв.Същото е приел и въззивния съд, като е отказал изслушването на гласни доказателства с оглед претендирания размер по менителничния ефект – 30000лв. Или след като въззивният съд е постановил решението си в съответствие с тази задължителна практика, то и не е налице валиден довод, обуславящ приложно поле на касационно обжалване. А и наличието на задължителна практика по поставения правен въпрос, изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед изложеното не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените в настоящето производство разноски в размер на 3150лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 220 от 14.05.2012 г. по гр.д. № 282/2012 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА Д. Н. З. от [населено място] да заплати на [фирма] – [населено място] направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 3150лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: