О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 534
гр.София, 14.04.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
девети април две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1503/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на М. на о. на Р. Б. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 493 от 22.10.2013 г. по гр.д.№ 684/ 2013 г. С него е потвърдено решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д.№ 1239/ 2010 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателя против А. А. С. искове за сумата 78 895 590 лв (неденоминирани), представляващи вреда по акт за начет № ***/ 30.04.19** г., за сумата 17 319 554 лв (неденоминирани), представляваща лихва за период 28.05.1998 г. – 23.04.1999 г. и за сумата 128 839.02 лв , представляваща лихва за период 24.04.1999 г. – 29.11.2007 г.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят повдига въпросите длъжен ли е въззивният съд да направи самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и да изложи самостоятелни мотиви при решаване на спора; следи ли този съд служебно за процесуалната правоспособност на страните по делото; процесуално легитимирано ли е учреждение да предяви иск за вземане, възникнало в патримониума на негово поделение, което е юридическо лице; ако в хода на процеса поделението бъде закрито и имуществото му премине към учреждението, стабилизира ли се легитимацията на последното. Според касатора въпросите имат значението по чл.280 ал.1 ГПК и поради това моли касационното обжалване да бъде допуснато.
Ответната страна, А. А. С., оспорва жалбата и моли за недопускане на обжалването. Според него въззивният съд е отговорил на поставените въпроси законосъобразно и в съответствие с установената практика.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Делото е образувано при действието на ГПК от 1952 г. (отм.) въз основа на акт за начет, съставен срещу ответника по делото при действието на ЗДФК (отм.). Въззивният съд установил, че за констатираните с акта вреди ответникът се е признал за виновен в извършване на престъпление по чл.219 ал.3 НК и съдът е одобрил споразумение, с което му е наложено наказание по НК. Въз основа на собствен анализ на доказателствата по делото съдът приел, че ответникът е имал за исковия период качеството на материалноотговорно лице, че във връзка с дейността му са констатирани липси, за които е съставен акта за начет, както и че не е опровергана презумпцията за истинност на фактическите констатации по акта. Въпреки че установил възникването на вземанията за главница и лихви, съдът отхвърлил исковете като погасени по давност. Този му извод е базиран на съображения, че вземането по акта за начет не е възникнало в патримониума на М. на о., а в този на негово поделение – Изпълнителна агенция „Социални дейности” на **, която е юридическо лице. Впоследствие тази агенция е ликвидирана и дейността й е преминала към **, но към 2007 г. (когато актът за начет е постъпил в съда) тя е била титуляр на вземането и неправилно като ощетена организация от вредите, причинени от ответника, е посочено **. То е титуляр на вземането от 2010 г., когато е придобило имуществото на агенцията, но към този момент е изтекъл давностния срок по чл.28 ЗДФК и направеното от ответника възражение за давност е основателно.
При тези мотиви на въззивния съд не обуславят решението му процесуалноправните въпроси длъжен ли е той да направи самостоятелна преценка на събраните доказателства и да изложи собствени мотиви и следи ли служебно за процесуалната правоспособност на страните. Съдът не е постановил, че не дължи обсъждане на доказателствата и излагане на собствени мотиви, нито фактически се е отклонил от изпълнението на това задължение. Той е анализирал събраните доказателства и е посочил какви факти приема за установени, а дали анализът му е правилен, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява. Съдът не е посочил също, че не трябва да следи за правоспособността на страните. Той е отхвърлил исковете не защото ** не е правоспособно, а защото не е било материалноправно легитимирано към момента на внасяне на акта за начет, така че въпросът с правоспособността на ищеца няма обуславящо значение за крайния резултат в обжалваното решение.
Не обуславят въззивното решение и поставените материалноправни въпроси. Действително, въззивният съд е излагал съображения по въпросите, свързани с материалноправната легитимация на М. на о. с оглед принадлежността на вземането за обезщетяване на вредите не към самото М., а към негово правосубектно поделение, впоследствие прекратено. Като краен резултат обаче решението му да отхвърли иска се основава на извод за изтекла погасителна давност, който е правилен по същество. За този извод няма значение кога е постъпил акта за начет в съда и дали в съпроводителното писмо към него вярно е посочена ощетената организация, защото със ЗДВФК (в сила от 01.01.2001 г., отм.) е уредена абсолютна давност за вземания за обезщетения за вреди, констатирани с актове за начет. Тя не може да има по-голяма продължителност от 10 години, независимо от спирането и прекъсването й. Същото разрешение е възприето в действащия ЗДФИ (чл.27 ал.3). Поради това ирелевантно се явява от кога М. на о. може да се третира като ищец по делото. При уредена в закона абсолютна давност, дори течението на давностния срок да е прекъсвано и спирано, максималната му продължителност не може да надхвърли 10 години от причиняването на вредите. В този смисъл е уеднаквената от ВКС съдебна практика (срв. решение № 247/ 06.01.2014 г. по гр.д.№ 1202/ 2013 г., ІV г.о.), обжалваното решение по същество е съобразено с нея и поради това не са налице основания за допускането му до касационен контрол.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 493 от 22.10.2013 г. по гр.д.№ 684/ 2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: