1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 541
гр. София, 16.09.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и втори май през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 3728 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Б. Д. срещу решение № VІ-44 от 11.06.2013г. по в. гр. дело № 367/2013г. на Бургаски окръжен съд, 6 граждански въззивен състав, с което е потвърдено решение № 1820 от 12.12.2012г. по гр. дело № 3254/2012г. на Бургаски районен съд и ищецът е осъден да заплати на ответника [фирма], [населено място] сумата 660 лв. – разноски за въззивното производство. С първоинстанционния съдебен акт са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове за признаване за установено по реда на чл. 422 във връзка с чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД, че [фирма], [населено място] дължи на [фирма], [населено място] следните суми: сумата 23 334,98 лв. – главница, представляваща сбор от неплатени парични задължения за извършени услуги – 11 бр. извършени маневри с предмет на услугата буксирни и швартови услуги в района Пристанище В. – изток „Терем” – К. „Флотски арсенал” и К. „О.” – на моторен кораб „T. C”, флаг П. и в „Терем” – К. „Флотски арсенал” на моторен кораб „MARTINA C”, флаг П. съгласно 11 броя фактури; сумата 6 424,41 лв., представляваща сбор от лихвата за забавено плащане върху дължимите суми за главница по всяка една от фактурите от падежа на всяка сума до 17.02.2012г.; законната лихва върху общия размер на главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 17.02.2012г. до окончателното й изплащане, за които вземания ищецът се е снабдил със заповед № 1056 от 24.02.2012г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 1420/2012г. на Бургаски районен съд, и ищецът – въззивник е осъден да заплати на ответника – въззиваем сумата 360 лв. – направени разноски за въззивното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В касационната жалба и приложеното към нея писмено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
„1. Следва ли да се приеме, че услугата, извършена на моторен кораб, се дължи от агента, предвид неговия статут, съгласно разпоредбите на чл. 222 – чл. 225 К.?
2. Следва ли да се приеме, че заплащането на услугите не се дължи поради твърдението, че издадените фактури не са получени от ответника, а са изпратени и получени на адреса на управление на агента като негов представител, и който адрес съвпада с адреса на управление на ответното дружество, като управител и на двете дружества е едно и също лице?
3. Как следва да бъде определено качеството на едно юридическо лице по отношение на това дали то действа като мениджър или оператор на моторен кораб – съгласно законовите разпоредби или въз основа на твърденията на самото юридическо лице с представяне на частен документ, изходящ от страната?
4. Следва ли заплащането на услугите да се дължи от мениджъра на кораба, предвид:
а/ Разпоредбата на чл. 1, т. 2 от Конвенция относно ограничаване на отговорността при морски искове от 1976г., ратифицирана със закон, приет от 39-то НС на 11.05.2005г. /ДВ, бр. 43/20.05.2005г./, издадена от Министерството на транспорта, обн. ДВ, бр. 77/27.09.2005г., в сила за Република България от 01.11.2005г., съгласно която терминът „корабособственик” означава собственик, чартьор, мениджър или оператор на морски кораб;
б/ Разпоредбата на чл. 2, б. „е” от Конвенция № 180 на Международната организация на труда относно работното време на моряците и окомплектоване на корабите с екипажи, ратифицирана със закон, приет от 39-то НС на 26.04.2002г. /ДВ, бр. 47/10.05.2002г./, издадена от Министерство на труда и социалната политика, обн. ДВ, бр. 87/03.10.2003г., в сила от 24.08.2003г., съгласно която терминът „корабособственик” означава собственика на кораба или всяка друга организация или лице, такова като мениджър или чартьор на кораб без екипаж /беърбоут/, което е поело отговорността от корабособственика да оперира кораба и поемайки тази отговорност, се е съгласило с всичките произтичащи от това задължения и отговорности;
в/ Разпоредбата на чл. 9, ал. 3 К., съгласно която корабособственикът е собственик на плавателното средство, посочен като такъв в регистъра на корабите, а корабопритежателят е лице, което експлоатира кораба от свое име, независимо от това дали е собственик на кораба или го ползва на друго законно основание.”
Касаторът обосновава наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с липсата на съдебна практика, наличие на противоречие между разпоредбите на Конвенцията относно ограничаване на отговорността при морски искове от 1976г. и К. относно термина корабопритежател, недостатъчна яснота при тълкуването и прилагането от съдилищата на нормите, разграничаващи качествата на субектите в морското право корабособственик, корабопритежател, чартьор, мениджър, оператор и корабен агент и относно правилното определяне на лицата, за които възниква задължението за плащане на извършени на кораба услуги. Релевира доводи, че достигането на еднозначна съдебна практика ще бъде принос за точното прилагане на закона при спор за качествата на юридическите лица в морското право и би имало съществено значение за развитието на правото.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. К. М. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Релевира доводи, че не е налице претендираното противоречие между разпоредбата на Конвенцията относно ограничаване на отговорността при морски искове от 1976г. и К. относно термина корабопритежател, тъй като в Конвенцията изрично е записано, че под термина „корабособственик” следва да се разбира собственик, чартьор, мениджър или оператор на морски кораб, а в К. „корабопритежател” означава лице, което експлоатира кораба от свое име, независимо от това дали е собственик на кораба или го ползва на друго законно основание, т. е. в предметния обхват на понятията „корабособственик” по Конвенцията и „корабопритежател” по К. няма разлика.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи относно допустимостта на обжалвания съдебен акт и взе предвид данните по делото, приема следното:
За да направи извод за неоснователност на предявените установителни искове с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че ответникът не е страна по материалното правоотношение. Съдебният състав е възприел изяснената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и правни изводи и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Независимо от това въз основа на представените по делото договор № 189 от 01.11.2006г., продължен до 31.12.2010г., сключен между ищцовото дружество и [фирма], [населено място], договор за мениджмънт на кораб /„SHIPMAN 98“/, сключен между ответното дружество и собственика на м/к „МARTINA C” и м/к „T. C” – „NAUTICA SHIPOWNER“ L., сключен на 09.07.2007г., 11 броя данъчни фактури, издадени от ищцовото дружество, заключението на съдебно-икономическата експертиза, 11 броя пилотски записки и 11 броя маневрени заявки за извършване на буксировъчните услуги въззивната инстанция е приела за установено, че заявките изхождат от корабния агент [фирма], за който няма данни да е действал за ответника по делото, платец на услугите е именно далият заявката корабен агент /т. 5 от маневрените заявки/, а ответникът по исковата молба по силата на договора за мениджмънт на кораб от 09.07.2007г., сключен между него и собственика на кораба „N.S.“ L. се явява корабен мениджър по смисъла на чл. 225а К..
Решаващият съдебен състав е изградил правните си доводи въз основа на разпоредбите на чл. 238б К. и чл. 225а К.. Позовавайки се на посочените правни норми и представения договор за корабен мениджмънт, решаващият съдебен състав е изложил съображения, че представителната власт се учредява доброволно, но обемът й е законово определен – всички действия според предвиденото в Кодекса за търговско корабоплаване корабният мениджър извършва от името и за сметка на корабопритежателя, т. е. представителството е пряко и всички последици настъпват направо за представлявания и не преминават през правната сфера на корабния мениджър. Предвидената в закона възможност корабният мениджър да разплаща дължими суми, свързани с услугите по чл.225а ККТ, не прави агента длъжник по двустранното правоотношение, в което е участвал като пряк представител на страна. Относно позоваването от въззивника на обичайната практика въззивният съд е приел, че същата не е доказана. Аргументирайки се по този начин, въззивният съд е направил извод, че ответникът не е страна по материалното правоотношение, поради което не дължи сумите по процесните фактури и предявеният срещу него иск е неоснователен.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Предвид посочените от касатора правни въпроси в т. 1, 3 и 4 от изложението и данните по делото, настоящият съдебен състав счита, че релевантният правен въпрос е материалноправен и може да бъде уточнен по следния начин: дали заплащането на сумите за извършени на моторен кораб пристанищни услуги буксировка – влачене или тласкане, маневри и пилотиране се дължи от агента, корабния мениджър или корабопритежателя, респективно корабособственика. По така уточнения материалноправен въпрос не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Аргументите на касатора за наличието на посочената предпоставка поради липса на съдебна практика, наличие на противоречие между разпоредбите на Конвенцията относно ограничаване на отговорността при морски искове от 1976г. и К. относно термина корабопритежател, недостатъчна яснота при тълкуването и прилагането от съдилищата на нормите, разграничаващи качествата на субектите в морското право корабособственик, корабопритежател, чартьор, мениджър, оператор и корабен агент и относно правилното определяне на лицата, за които възниква задължението за плащане на извършени на кораба услуги, са неоснователни.
В настоящия случай разпоредбите на чл. 9, ал. 3, чл. 222 – чл. 240 К. и § 1а, т. 24 ДР на К. са достатъчно ясни и непротиворечиви. Договорните правоотношения, възникнали по повод извършване на услуги в корабоплаването, се регулират от К., подзаконовите нормативни актове и договорните клаузи в сключените между страните договори. Договорът за влачене по чл. 231 и сл. К., пристанищни услуги и договорът за пилотаж по чл. 238б К. могат да бъдат сключени, както от корабопритежателя, така и от негов представител, респективно агент или мениджър, предвид правомощията на агента и мениджъра съгласно договора за агентиране и договора за корабен мениджмънт и съответно разпоредбите на чл. 222 К. и чл. 225а К.. Както агентът, така и корабният мениджър имат право да сключат посочените договори от името и за сметка на корабопритежателя. Когато същите са сключени в рамките на представителната им власт, правата и задълженията възникват направо в правната сфера на представлявания корабопритежател. Когато договорите са сключени от агента или корабния мениджър от тяхно име, същите дължат заплащане на услугата на своя съконтрагент – съответно притежателя на влекача или тласкача /по договора за пристанищни услуги буксировка – влачене или тласкане и маневри/, респективно пилотната организация /по договора за пилотаж/, а отношенията между корабопритежателя и агента, респективно между корабопритежателя и корабния мениджър във връзка със заплащане на сумите за пристанищни услуги и пилотиране се уреждат съгласно договора за агентиране и договора за корабен мениджмънт.
В конкретния случай въззивният съд съобразно установената фактическа обстановка въз основа на обсъдените в тяхната взаимна връзка доказателства е направил извод, че платец на услугите е корабният агент [фирма], който е дал маневрените заявки и за който няма данни да е действал за ответника по делото. Дали приетата за установена фактическа обстановка съответства на представените доказателства, е въпрос, относим към правилността на въззивното решение и същият не подлежи на проверка в производството по допускане на касационно обжалване, а едва в производството по чл. 290 ГПК.
Въпросът, посочен в т. 2 от изложението, не е правен, а се отнася до конкретните факти и отговорът му зависи от представените по делото доказателства, като фактурите, тяхното получаване или неполучаване, осчетоводяване или неосчетоводяване подлежат на обсъждане заедно с всички останали събрани по делото относими и допустими доказателствени средства. От друга страна, е налице постоянна практика на ВКС, формирана с решения по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която отразяването на фактурата в счетоводството на възложителя, включването й в дневника за покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. Посочената практика би могла да намери приложение и по отношение на правоотношенията по договори за пристанищни услуги, но в настоящия случай не са налице данни, че представените фактури са осчетоводени при ответника по исковата молба.
Разпоредбите на чл. 1, т. 2 от Конвенция относно ограничаване на отговорността при морски искове от 1976г. и чл. 2, б. „е” от Конвенция № 180 на Международната организация на труда относно работното време на моряците и окомплектоване на корабите с екипажи са неотносими в конкретния случай, тъй като дадените в тях легални определения за термина „корабособственик” се отнасят до правоотношенията, уредени от посочените конвенции, докато правоотношенията, възникнали по повод заплащане на извършени пристанищни услуги /буксировка, маневри и пилотиране/ се регулират от К., подзаконовите нормативни актове и договорните клаузи в сключените между страните договори.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати на ответника направените от последния разноски за касационното производство в размер 370 лв. – платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № VІ-44 от 11.06.2013г. по в. гр. дело № 367/2013г. на Бургаски окръжен съд, 6 граждански въззивен състав.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], индустриална зона „О.”, ул. „3020” № 34, ет. 6, ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма], [населено място], [улица], ет. 2, ЕИК[ЕИК] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 370 лв. /триста и седемдесет лева/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.