О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 541
София, 16.06.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 131/ 2010 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 222 от 25.11.2009 г. по гр.д. № 1335/ 2004 г. на Софийски градски съд, ІІ- а въззивен състав е отхвърлен иска, предявен от В. П. С. против Р. А. М. и съпругата му И. М. за предаване владението на недвижим имот- УПИ * 2 от кв.26 по плана на гр. С., м.”К”, в.з. “К”.
С. решението е подадена касационна жалба от ищеца, който поддържа оплаквания за допуснато съществено процесуално нарушение във връзка с разпределение на доказателствената тежест, което е довело до неправилност на решението и нарушение на материалния закон. Моли за отмяна на решението и уважаване на предявения иск.
За допустимостта на обжалването се позовава на основанията по чл.280, ал.1 т.1 и 3 ГПК.
Ответниците оспорват жалбата, като считат, че не са налице и основания за допускането й до разглеждане.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Предмет на спора е собствеността на парцел **** и по- конкретно придаваемата част от съседния имот пл. № 1, която се владее от ответника.
Ищецът е придобил имота чрез публична продан за парични задължения на длъжника В. И. , който е закупил имота през 1992 г. от И. К. Последната притежава имота по дарение от своя баща К, а той го е закупил през 1968 г. от ТКЗС “Г”, с. Г. баня. За да отхвърли иска въззивният съд е изложил съображения, че не е доказано как и на какво основание ТКЗС е станало собственик на имота. По делото е имало данни, че основата на парцела се състои от имот, който е част от ливада от 18 дка, бивша собственост на С. Т. П. / П. /, одържавена от него по реда на ЗОЕГПНС и предоставен на отдел “ З. стопанство” при СНС, но според съда при липсата на данни за правоприемство между този отдел и ТКЗС, не може да се признае, че имотът е станал собственост на стопанството, за да може то валидно да го прехвърли на други лица.
По отношение на имот пл. № 1 е установено, че той произхожда от М. И. , която го закупила през 1954 г., а след това дарила половината от него на синовете си, сред които и ответника Р. По силата на дворищна регулация от 1967 г. за имота са отредени 12 парцела, а с остатъка от 530 кв.м. е бил урегулиран съседния парцел **** 2 в кв.26 и тази част е спорната по делото, тъй като ответникът продължил да я владее и досега, а през 1999 г. се снабдил и с нотариален акт за собственост по давностно владение на 530/ 1082 ид. ч. от парцела.
Според изложението същественият процесуален и материален въпрос по делото е свързан това, необходимо ли е било ищецът да доказва в процеса, че ТКЗС е било собственик на имота към 1968 г., при положение, че самият ищец черпи права от друго, по- късно осъществено придобивно основание, а именно постановлението на съдебния изпълнител за възлагане на имота и след като е доказал, че непосредственият му праводател / длъжникът В. И. / е бил собственик на имота. Поставя се и въпросът кой носи доказателствената тежест при оспорване правата на предходните праводатели на ищеца, които също са го придобили на производно основание. В контекста на този въпрос, и тъй като искът е отхвърлен по съображения , че ТКЗС не е било собственик на имота, стои и въпросът за разпореждането от страна на ТКЗС със земеделски имот, който е бил одържавен по реда на ЗОЕГПНС, какъв статут е придобивал такъв имот след одържавяването и могло ли ТКЗС да се разпорежда с него.
Поставя се и въпросът дали простото оспорване е достатъчно, за да трябва ищецът да доказва своето право на собственост, или това е необходимо само ако ответникът противопоставя възражение, че той е собственик на имота- т.н. теория за по- силните права, но този въпрос не е определящ за делото, тъй като в случая ответникът не само оспорва правата на ищеца, но е представил и констативен нотариален акт за придобиване на същия имот по давност. По тази причина и представените решения по конкретни дела на ВКС, в които е разгледан въпроса за оспорване констатациите в нотариален за собственост, издаден по реда на чл.483, ал.2 ГПК /отм./, не доказват основание за допускане на жалбата до разглеждане.
Твърди се, че същественият за делото въпрос за т.н. “дяволско доказване” е решен в противоречие с практиката на ВКС, която признавала, че нотариален акт, издаден след проверка на собствеността, установява законна презумпция за съществуването на правото на собственост. В случая тази презумпция следвало да ползва ищеца, тъй като той е доказал, че длъжникът, чийто имот е купил на публичната продан, е собственик на имота на производно правно основание- договор за покупко- продажба, за сключването на който нотариусът е извършил проверка за правото на собственост на неговия праводател. Според ищеца тази презумпция пренася доказателствената тежест за оборването й върху ответника.
Представените съдебни решения обаче не сочат, че поставеният от касатора въпрос е решен в противоречие с практиката на ВС и ВКС-чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По начало това основание би било налице, ако въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВС или ВКС от вида, посочен в т.2 от ТР № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, на каквато касаторът не се позовава. Практиката, създадена при решаване на конкретни спорове, каквато е представената от касатора, може да обоснове наличието на основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. От проверката на представените решение обаче е видно, че една част от тях са неотносими към настоящия случай, тъй като разглеждат въпроси, свързани с оспорването на констативния нотариален акт за собственост и разпределяне на доказателствената тежест, когато една от страните представи такъв акт. Това са р. № 691/ по гр.. № 1515/ 2005 г. на ВКС, 4 г.о., решение по гр.д. № 3036/2004 г на ВКС, ІV- б отд., р. № 1* по гр.д. № 298/ 2001 г. на ВКС, ІV г.о. и р. № 1835/ по гр.д. № 1541/ 2003 г. на ВКС, ІV г.о., но по тях не е стоял въпросът до кога назад във времето ищецът следва да доказва правата на своите праводатгели.
Решение № 122 по гр.д. № 2436/ 2004 г. на ВКС, ІV-а г.о. е постановено по спор за възстановена земеделска земя между собственика и ползвателя. Приетото с решението, че ответникът не може да оспорва легитимацията на ищеца с довод, че наследодателят му не е бил собственик към момента на образуване на ТКЗС, ако не заявява собствени права към същия момент, е по повод на хипотеза, възникнала при приложението на ЗСПЗЗ и няма отношение към настоящия случай.
Решение № 1* по гр.д. № 1361/ 2007 г. на ВКС, ІІ г.о. не се цитира коректно, тъй като то има предвид случаите, в които чрез предявяване на отрицатален установителен иск доказателствената тежест се пренася върху ответника, което съставът на ВКС намира за недопустимо и счита, че ищецът следва да предяви положителен установителен иск за своето право на собственост и да го докаже. Решението също няма връзка с въпросите по настоящото дело.
С оглед на тези данни следва да се приеме, че касаторът не представя решения, с които да обоснове наличието на противоречива съдебна практика по поставения съществен за делото въпрос. Твърди се само, че въззивното решение е в противоречие с по- старата практика на ВКС, изградена на базата на чл.34 от Закона за нотариусите и чл.249 от ЗГС, но и такава практика не се представя.
Касаторът намира противоречие и в самата практика на ВКС между р. № 691 по гр.д. № 1515/2005 г. и р.по гр.д№ 3* на ВКС, ІV-б отд. от една страна и от друга- р. № 1835/ по гр.д. № 1541/2003 г. на ВКС, ІV г.о., но разглеждания в тези решения въпрос за доказателствената тежест при оспорване на констативния нотариален акт не е актуален по настоящото дело.
Затова и с оглед на изложеното следва да се приеме, че не е налице и основанието за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
В изложението се поддържа наличие и на хипотезата по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но с оглед на естеството на поставения съществен матералноправен и процесуален въпрос и на данните по делото следва да се приеме, че и на това основание не може да се проведе касационно обжалване на въззивното решение. Видно от процесуалното поведение на страните, по повод оспорване на правата му, ищецът е представил доказателства за собствеността на всички свои предшественици, от момента на одържавяването на имота по ЗОЕГПНС и предоставянето му на ТКЗС, като искът е отхвърлен по съображения за недоказано право на собственост в полза на кооперативното стопанство. От своя страна ответникът е противопоставил и възражение за придобиване на имота по давност и е представил съответни доказателства. Следователно решението е постановено при такова разпределение на доказателствената тежест, при което всяка от страните е представила доказателства за обстоятелствата, от които черпи благоприятни последиците във връзка със своята позиция в процеса- т.е. при спазване разпоредбата на чл.127, ал.1 ГПК / отм./. Материалноправните изводи на съда пък са направени с оглед на правилото, че никой не може да прехвърли повече права от това, която сам притежава. И по двата въпроса няма неяснота или съмнение в нормите и правните принципи, които се прилагат, неточно тълкуване, необходимост от промяна на създадената практика или други условия, относими по смисъла на т.4 от ТР № 1/ 2009 г. към основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради което следва да се приеме, че и това основание за допускане на обжалването не е налице.
При проверката за допустимост на касационното обжалване ВКС се придържа към формулирания от касатора въпрос, като не може служебно да го извлича от твърденията и сочените факти и обстоятелства в жалбата. В рамките на това правомощие на касационната инстанция по селектиране на жалбите не влиза проверката за правилността на решението, поради което доводите, сочещи на нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост на решението, не могат да се обсъждат на този етап от производство.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 222 от 25.11.2009 г. по гр.д. № 1335/ 2004 г. на Софийски градски съд, ІІ- а въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: