О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 543
София, 17.08.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на пети март две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 894/2009 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. “Б” АД в качеството му на трето лице помагач срещу решение № 143 от 22.06.2009 г. по гр.д. № 643/2008 г. на Пловдивския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 100 от 11.12.2008 г. по гр.д. № 143/2007 г. на Старозагорския окръжен съд в отхвърлителната му част е постановено друго, с което по предявените от П. В. П. и В. Т. П. срещу Д. С. Г. с правно основание чл.45 ЗЗ. им е присъдено обезщетение в размер на по 100 000 лв. за всеки един от тях за неимуществените вреди, претърпени от загубата на сина им Т. П. П. при ПТП на 02.09.2005 г., настъпило по вина на ответника, застрахован по застраховка “гражданска отговорност” при касатора.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон – чл.51, ал.2 и чл 52 ЗЗ. , касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението, депозирано съобразно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение по съществения материалноправен въпрос, свързан с приложението на въведения с чл. 52 ЗЗ. принцип за справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, като е присъден значително по-висок размер на застрахователно обезщетение за претърпените от ищците неимуществени вреди. Като втори въпрос повдига този за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗ. , като счита, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.7 на ППВС № 17/1963 г., според която наличието на съпричиняване не се обвързва с вина от пострадалото лице. Счита, че като не е отчел допринасянето на вредоносния резултат от починалия водач по съображения за липса на техническа възможност от страна на последния за предотвратяване на произшествието, въззивният съд се е отклонил от задължителните указания на Върховния съд, дадени с т.7 от цитираното Постановление.
Ответниците по касация П. В. П. и В. Т. П. изразяват по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК становище за недопустимост на касационното обжалване, а по същество и срещу основателността на наведените отменителни основания.
Ответникът по касация Д. С. Г. не е изразил становище по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, като взе предвид доводите на касатора, във вр. с инвокираните оплаквания, съобразно данните по делото и правомощията си по чл. 288 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт и е процесуално допустима, а по наличието на сочените в изложението основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав излага следните съображения:
Въззивният съд е приел за установено, че с одобрено от съда споразумение по НОХД № 65/2006 г. на Старозагорския окръжен съд ответникът Д. С. Г. се е признал за виновен в това, че на 02.09.2005 г., по път ІІ – 66, в близост до разклона за с. В., обл. Стара Загора при управление на МПС – товарен автомобил марка “М”, м.1733, с ДКН С 20 25 ВН с прикачено към него ремарке е нарушил правилата за движение по пътищата – чл.16, ал.1, т.1 ЗДвП, като на пътно платно с двупосочно движение навлязъл и се движил в лентата за насрещно движение, в резултат на което причинил по непредпазливост смъртта на Т. П. П. , 18-годишен, престъпление по чл.342, ал.1 НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 1 година и 6 месеца, отложено по чл.66, ал.1 НК за изпитателен срок от три години.
С оглед на горното е прието, че вината на ответника е безспорна, а релевираното от ответната страна и помагача му възражение за съпричиняване е счетено за неоснователно, като въз основа на събраните по делото доказателства за механизма на ПТП е прието за установено, че за починалия водач не е съществувала техническа възможност за спиране и предотвратяване на удара, докато с такава е разполагал ответникът, който е отстоял от лекия .автомобил на разстояние 150 м. при необходима зона за спиране 96 м.
Материалноправните въпроси, по които се е произнесъл съдът са 1./ за наличието на предпоставките за намаляване на отговорността на деликвента поради съпричиняване на вредоносния резултат и 2./ относно приложението на въведения с чл. 52 ЗЗ. принцип за справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди.
Настоящият състав приема, че по отношение на първия въпрос, свързан с предпоставките, при които разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗ. намира приложение, даденото от въззивния съд разрешение не противоречи на задължителните разяснения, дадени с т.7 на ПП № 17/1963 г. на ВС. Според тях за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗ. е от значение единствено наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и вината на увредения. По този въпрос е налице задължителна по смисъла на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС практика, т.е постановена по реда на чл.290 и сл. ГПК – решение № 45/15.04.2009 г. по т. дело № 525/2008 г. и решение № 206/12.03.2010 г. по т. дело № 35/2009 г. на ВКС, ТК, Второ отделение. С посочените решения е прието, че за да е налице хипотезата на чл.51, ал.2 ЗЗ. , приносът на увредения за настъпване на вредните последици трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива действия. За такива в случая следва да се възприемат извършени от увредено лице нарушения на предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение и те да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Факти за такива действия от страна на пострадалото лице не са установени по делото, нещо повече, доказана е невъзможността за предприемане на каквото и да е било действие за предотвратяване на вредоносния резултат, което обстоятелство, при отсъствието на доказателства за нарушаване на правилата за движение по пътищата изключва съучастието му за настъпване на процесното ПТП. Изложеното позволява да се приеме, че въззивният съд се е съобразил с постоянната и задължителна практика на ВС и ВКС, като въз основа на обсъдените в пълнота доказателства по делото е приел, че не е налице причинна връзка между поведението на това лице и настъпилия за него вредоносен резултат.
Поставеният от касатора въпрос за приложението на принципа за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗ. при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу деликвента по чл. 45 ЗЗ. е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд и постановеният въз основа на тях краен резултат по спора, поради което се явява съществен по вложения от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК смисъл.
Налице е и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационното обжалване.
Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл. 52 ЗЗ. при определяне на справедливо обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди от непозволено увреждане противоречи на постоянната практика на ВКС, изразена и в задължителното ППВС № 4/1968 г.
Обстоятелството, че при определяне на конкретния размер на обезщетението, необходимо да възмезди настъпилите в резултат на причиненото ПТП неимуществени вреди на ищците, Пловдивският апелативен съд не е съобразил в достатъчна степен и обсъдил конкретните обективно съществуващи факти – характер и степен на претърпените от тях неимуществени вреди от загубата на сина им обосновава правен извод, че в обжалвания съдебен акт е вложено различно от съдържащото се в практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗ. разбиране за справедливост като критерий, по който следва да бъде определено обезщетението в размер, достатъчен за възмездяване причинените им морални вреди.
Следователно, доколкото съществуващото различие в сумите на присъдените обезщетения за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане не е обусловено единствено от отделните обективни факти, относими към определянето му, а от различно спрямо даденото в т. 11 от ППВС № 4/1968 г. тълкуване на чл. 52 ЗЗ. , то противоречие по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е налице, поради което искането за допускане касационно обжалване следва да бъде уважено.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 143 от 22.06.2009 г. по гр.д. № 643/2008 г. на Пловдивския апелативен съд.
УКАЗВА на касатора З. “Б” АД в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 4 000 лв., като му се съобщи, че в противен случай производството ще бъде прекратено.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: