Определение №545 от по гр. дело №578/578 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

 
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
 
№ 545
 
 
гр. София,07.07.2009 г.
 
 
 
            Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети юни две хиляди и девета година в състав:
 
                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
                                                        ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
                                                                                    СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
                                                                   
                                                                                
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 578/09г.  и за да се произнесе, взе предвид следното:
           
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 358 от 23.05.08г., постановено по гр.д. № 319/08г., Пазарджишкият окръжен съд е отменил частично решение № 1* от 27.12.07г., постановено по гр.д. № 144/07г. на П. районен съд и вместо него е приел за установено на основание чл.97, ал.1 ГПК/отм./ по отношение на ищците С. Л. Г., че ответниците Е. Ж. М., В. Ж. Д. , К. Л. Л. , Т. Б. Б. , С. Б. Г. , И. Б. Б. , Б. Д. Ч. и М. Д. М. не са собственици на 1/3 ид.част от два земеделски имота, находящи се в землището на с. И., П. област, м. ”С” – нива с площ от 9, 682 дка в имот № 0* парцел **** 16 от масив 40 и нива с площ от 8, 179 дка, имот № 0* парцел **** 25 от масив 40, а в останалата му част, с която искът е отхвърлен за останалите 2/3 ид.части от имотите първоинстанционното решение е оставено в сила. Последното е обезсилено в частта му, с която е отхвърлен иска за отмяна на договор за доброволна делба и производството по делото в тази му част е прекратено, като наред с това въззивният съд е обезсилил и констативен нот.акт № 184/97г. до размера на 1/3 ид.част от недвижимите имоти на основание чл.431, ал.2 ГПК /отм./. По делото е установено, че правото на собственост върху процесните имоти е възстановено по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на Г. М. Г. Същият е починал през 1963г. и е оставил за свои наследници по закон втората си съпруга С, чийто наследници са ищците, наред с още две лица, като и сестра си А. Д. К. и племенниците си Н. С. М. , О. С. К. , Л. С. Д. , Д. С. Ч. , П. С. Б. и С. С. Ч. (деца на починали преди Г. Г. негови други три сестри), чийто наследници са ответниците по делото. С констативен нот.акт № 184/97г. ответниците, респ. наследодателят на ответницата К, са признати за собственици на процесните имоти и същите са поделени между тях с договор за доброволна делба от 11.08.98г. За да уважи частично предявения иск въззивният съд е приел, че наследодателката на ищците не е последваща съпруга на общия наследодател по смисъла на чл.9а ЗН и дадените с ТР № 1/98г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения, доколкото двамата са били в брак от 1946г., а наследодателят е внесъл земите в ТКЗС през 1956г., както и че С. Г. е получила 2/3 от наследството на съпруга си съгласно чл.9, ал.2 ЗН, а ищците, като наследници на единия от двамата й сина, са придобили половината от полученото и че за същите е налице правен интерес да оспорват правата на ответниците само до размера на собствената им 1/3 ид.част от имотите, доколкото отрицателният установителен иск няма за цел абстрактно да се отрича правата на ответниците.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от С. Л. Г. и Г. Л. Г. с оплаквания за неправилност, поради допуснати нарушения – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по различни материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение поради липсата на сочените предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
На първо място следва да се отбележи, че обжалваното решение е съобразено с дадените в ТР № 1/98г. на ОСГК на ВКС разяснения, с което е прието че кръгът на законните наследници на възстановената собственост върху имоти, одържавени или включени в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, представляващи новооткрито наследство, се определя към момента на откриване на наследството на собственика-наследодател, тъй като в него не е взето различно становище по този въпрос. Разясненията, дадени с т.3 на ТР № 1/04г., нямат отношение към настоящия спор, доколкото в случая е налице наследяване по закон, а не въз основа на завещателни разпореждания и въпросът за приложимостта на чл.90а ЗН не е стоял за разрешаване. Същото се отнася и за дадените с ТР № 6/05г., т.4 разяснения във връзка с пределите на косвения съдебен контрол върху заповеди и съдебни решения за отмяна на отчуждаването по чл.4 ЗВСНОИ по ЗТСУ и др. закони, доколкото процесните имоти не са реституирани по реда на този закон, а по реда на ЗСПЗЗ с решение на поземлената комисия, което според ТР № 1/97г. на ОСГК на ВКС е с конститутивно действие, разпростиращо се, както по отношение на обектите на правото на собственост, така и по отношение на неговите субекти. Обжалваното решение е съобразено и с константната практика на ВКС, според която спорове относно принадлежността на правото на собственост върху земеделски земи към момента на образуване на ТКЗС подлежат на разглеждане единствено в производството по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, а не и по реда на косвения съдебен контрол за законосъобразност на решенията на поземлените комисии. Липсва връзка с разглеждания казус и Р № 494 по гр.д. № 136/03г. на ВКС, в което е разгледан въпросът за приложението на чл.91а ЗН. С оглед приетото от съда за рамките, в които за жалбоподателите е налице правен интерес от отричане правата на ответниците и субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението липсва противоречие и с решение № 1* по гр.д. № 372/03г. на ВКС, с което е прието, че с отхвърлянето на отрицателен установителен иск се признава със сила на присъдено нещо, че ответникът е носител на отричаното му от ищеца право. Решението на въззивния съд е съобразено и с константната практика относно приложението на чл.49, ал.2 ЗН и противоречие с Р № 200 по гр.д. № 421/1956г. също не е налице. Неотносимо към настоящия случай е Р № 608 по гр.д. № 407/92г. на ВС, с което е прието, че съдът изгражда своите изводи само въз основа на представените и приети доказателства до приключване на устните състезания, както и Р № 896 по гр.д. № 667/71г. на ВС, с което при разглеждане на конкретен трудов спор е прието, че показанията на даден свидетел са били извратени от съда.
Второто релевирано основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било налице, когато произнасянето на съда по даден правен въпрос е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се стигне до отстраняване на непълноти и неясноти на правни норми, когато съдът се произнася за първи път по даден въпрос или когато се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. В случая релевантни доводи в тези насоки не са изложени, а само е цитиран законът и са направени общи оплаквания за неправилност на решението, по който ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по чл.288 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че и това основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
С оглед изложеното подадената от С. Л. Г. и Г. Л. Г. касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
 
О П Р Е Д Е Л И:
 
 
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 358 от 23.05.08г., постановено по гр.д. № 319/08г. на П. окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
 
ЧЛЕНОВЕ:
 
 

Оценете статията

Вашият коментар