1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 548
С., 03.05. 2011 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми април, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1192 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от В. В. К. от [населено място], против въззивно решение № 246 от 26.05.2010 г., по в.гр.д. № 289/2010 г. на Плевенския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 247 от 09.02.2010 г. на Плевенския районен съд, постановено по гр.д. № 3559/2009 г., е отхвърлен предявеният от В. В. К. срещу [фирма], [населено място], иск с правно основание чл. 422, вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответното дружество, че последното дължи на ищеца сумата 2000 лв., представляваща възнаграждение по договор за правна помощ с.АМ № 05315 от 25.07.2006 г.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск като неоснователен, съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и че същият е от значение за точното прилагане на закона – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателят не е формулирал правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора. В подкрепа на твърденията си за неправилност на въззивното решение е посочил като съдебна практика решение № 12 от 23.02.2003 г. по гр.д. № 349/2008 г. на ІІ ГО на ВКС, което е представено в производството пред въззивния съд и тъй като се касае за решение на отделен състав на ВКС, а не за задължителна съдебна практика, която включва Т. решения на ОСГТК на ВКС, Постановленията на Пленума на ВС, както и решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, основанието за допускане на касационно обжалване е не, както е посочил касаторът чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], представлявано от управителя П. П. Г., чрез пълномощника си адв. Г. Г. от АК-П., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отхвърлен оценяем иск по чл. 422 ГПК, с обжалваем интерес над 1000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявения установителен иск с правно основание чл. 422, вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, въззивният съд е приел за установено, че ответникът е изпълнил договорното си задължение по сключения между страните договор за правна помощ, а именно заплатено е на ищеца договореното възнаграждение в размер на 2000 лв., за което и двете страни са се подписали, като в тази част писменият договор има характер на разписка за получената от касатора-ищец сума.
В представеното от жалбоподателя изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не се съдържа изведен правен въпрос от материално или процесуално естество, обусловил изхода на делото като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Изложението не съдържа такъв правен въпрос, отнесен към хипотезите на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, тъй като е посочено общо, че въззивното решение е постановено в противоречие с разпоредбата на чл. 109 ЗЗД отнасяща се до предположение за погасяване, ако частният документ за задължението се намира у длъжника, което по своето естество не представлява формулиран материалноправен въпрос, обусловил изхода на делото като общо основание за допускане до касационен контрол. Независимо от това следва да се отбележи, че се касае за частен документ, материализиращ договор между подписалите го страни, чиято истинност може да бъде оспорена от заинтересованата страна по реда на чл. 193 ГПК. След като не е оспорен, представеният договор за правна помощ удостоверява, че ответникът е изпълнил своето задължение за заплащане на уговореното възнаграждение, като в него е отразен не само размерът на договореното възнаграждение от 2000 лв., но и внасянето на тази сума, същият е подписан и от двете страни и има характер на разписка за полученото от касатора-ищец възнаграждение в този размер. К. съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора без да упражни служебното начало във вреда на другата страна – ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. В заключение, липсата на такъв правен въпрос, който да определя рамките, в които Върховният касационен съд селектира касационните жалби, съобразно критериите на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, за допускане на касационно обжалване, е основание обжалваното решение да не се допусне до касационен контрол. Направените доводи от касатора обосновават касационни оплаквания относно порочността на обжалваното въззивно решение като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост по чл. 281, т. 3 ГПК, но същите могат да бъдат разглеждани от касационния съд по същество едва след допускане на решението до касационно обжалване, какъвто не е настоящият случай, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационния контрол.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – разрешен от въззивния съд правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, което в случая е заявено бланкетно.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 2 и т. 3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 246 от 26.05.2010 г., постановено по в.гр.д. № 289/2010 г. на Плевенския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 6144 от 25.06.2010 г. на В. В. К. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: