О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 55
София, 19.01.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 1021/ 2009 и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 137 от 9.06.2008 г. по гр.д. № 180/ 2007 г. на В. районен съд, оставено в сила с решение № 123 от 17.03.2009 г. по гр.д. № 722/2008 г. на П. окръжен съд е отхвърлен иска, предявен от С. М. А., Ф. М. К., Б. М. М., Ш. М. Б., Р. А. А., Ф. А. Вефова, Е. А. Д., Ф. А. А. и Н. А. А. с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за признаване за установено по отношение на ответниците, че към момента на образуване на ТКЗС собственик на спорните имоти- две съседни ниви в м.”Х”, землището на гр. С. с площ 3, 5 дка и 6, 9 дка, представляващи северната част от имот №121022, е бил наследодателят на ищците А, починал през 1965 г.
Ищците са подали касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като развиват оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, тъй като съдът не бил направил правилен анализ на събраните по делото доказателства, някои от доказателствата не е обсъдил, а е постановил решението си само въз основа на извода за липсата на идентичност на имота, заявен в исковата молба с този, който е възстановен на ответниците. Не били обсъдени нарушенията на административната процедура по възстановяване имота на ответниците.
Относно допустимостта на касационното обжалване касаторите сочат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, а като съществени за спора въпроси поставят този за правния интерес от иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и въпроса за идентичността между имота, претендиран от ищците и имота, възстановен на ответниците.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Страните са наследници на двамата братя А. П. е иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, за да бъде установено, че две ниви в м. “Х”, които са възстановени на ответниците, към момента на образуване на ТКЗС са били собственост на наследодателя на ищците. За да отхвърли иска въззивният съд е изложил съображения, че ищците не са доказали точното местоположение и ситуиране на търсения от тях имот и че той съвпада с имота, възстановен на ответниците.
Въпросът за идентичността на имотите е съществен за изхода на делото, тъй като определя наличието на спор за материално право спрямо определен имот, върху който двете страни претендират право на собственост и необходимостта съдът да посочи с решението си на кого е принадлежал имотът към релевантния за възстановяването по ЗСПЗЗ момент, а именно образуването на ТКЗС в гр. С.. За да има основание за допускане на касационно обжалване е необходимо посоченият съществен за делото въпрос да е решен в противоречие с практиката на ВКС- т.1 или да се решава противоречиво от съдилищата т.2 на ал.1 на чл.280 ГПК.
В случая следва да се приеме, че хипотезата по т.1 не е налице, тъй като не се твърди противоречие с актове на ВС и ВКС със задължителен и тълкувателен характер- тълкувателни решения и постановления на Пленума на ВС, тълкувателни решения на ОСГК на ВКС или решения, постановени по реда на чл.290 ГПК.
Представените решения на състави на ВКС по конкретни казуси могат да се отнесат към хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, но само ако при сравнение с обжалваното въззивно решение може да се направи извод за противоречива съдебна практика по поставения материалноправен въпрос. От съдържанието на решенията обаче е видно, че те не разкриват такова противоречие, каквото се има предвид от законодателя.
За р. № 1293/ 30.10.2008 г. по гр.д. № 5842/ 2007 г. на ВКС, V г. о. следва да се посочи преди всичко, че то е постановено по спор за собственост към настоящия момент, за разлика от обжалваното решение, където принадлежността на правото на собственост трябва да се установи към времето на образуване на ТКЗС- т.е. за един минал момент, от което произтича несъпоставимостта между двете решения. В решението на ВКС действително се обсъжда въпроса за идентичността на имота, но в друг аспект- а именно че и този въпрос се включва в рамките на косвения съдебен контрол, който съдът може да проведе по отношение на решението на поземлената комисия като административен акт за възстановяване на собствеността. В производството по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ съдът не проверява и не се произнася по правилността на решението на поземлената комисия, с което имотът е възстановен на една от спорещите страни. По тези съображения следва да се приеме, че решението е неотносимо към настоящия спор и не може да обоснове допустимост на обжалването.
Решение № 265/ 8.05.1995 г. по гр.д. № 183/ 95 г. на І г.о., р. № 1956/ 12.02.2002 г. по гр.д. № 544/ 2001 г. на V г.о. и р. № 854/ 11.10.1999 г. по гр.д. № 166/ 99 г. на ІІ г.о. на ВКС разглеждат характера на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и последиците от решението в процеса на възстановяване на земеделските земи, р. № 109/ 29.03. 1999 г. по гр.д. № 1129/ 99 г. на ІІ г.о. е по съществото на спор за материално право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и разглежда придобиването на имотите по давност с оглед приложението на отменения Закон за давността и Закона за собствеността от 1951 г.- т.е. всички тези решения имат различен предмет и не сочат на противоречие в практиката на съдилищата. Останалите цитирани решения са във връзка с правния интерес и допустимостта на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, но по делото този въпрос е решен в полза на ищците, така че по него не може да се обоснове допустимост на обжалването.
Без да се посочва изрично, се представят и влязло в сила решение № 447/ 3.07.2009 г. по гр.д. № 398/ 2008 г. на П. окръжен съд и определение на ВКС по чл.288 ГПК, с което не се допуска касационното му обжалване. Решението е постановено по иск по чл.14, ал. 4 ЗСПЗЗ, предявен за установяване, че другата част / западната/ от същия имот № 1* възстановен на ответниците, е принадлежала на третия брат- С. А. А. С представеното решение искът е уважен, но това обстоятелство не може да бъдат основание за допускане на касационно обжалване и по настоящото дело. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК законодателят има предвид противоречива практика по правен, а не по фактически въпрос, докато различният краен резултат по двете дела се дължи преди всичко на установената въз основа на представените доказателства фактическа обстановка. Доводите на касаторите се свеждат до твърдения за допуснати нарушения по настоящото делото поради необсъждане или неправилна преценка на доказателствата по делото и необоснованост на изводите на съда, но тези оплаквания покриват основанията за касационно обжалване по чл.281 ГПК, а не за допустимост на самото производство по чл.280 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 123 от 17.03.2009 г. по гр.д. № 722/2008 г. на П. окръжен съд
О. не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: