4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 555
С., 06,07,2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четвърти юни през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора………………….……….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 939 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 17293 от 22.VІІ.2011 г. на [фирма]-А., подадена против онази част от въззивното решение № 818 на Пловдивския ОС, ГК, 14-и с-в, от 2.VІ.2011 г., постановено по гр. дело № 765/2011 г., с която е бил отхвърлен иск на това д-во с правно основание по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, предявен срещу [фирма]-А., за разликата над присъденото обезщетение от 2 200 лв. и до претендираното такова от 12 222 лв. – за осъществено ползване без основание на незастроената част от терен, представляващ УПИ VІІІ-3588 от кв. 306 по плана на А. с пространство от 670 кв. м., след прекратяване на договор за наем – в периода от 1.ІХ.2006 г. и до 30.VІ.2008 г. или за 22 месеца и ведно с лихви и разноски.
Оплакванията на д-вото касатор са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част в нарушение на материалния закон, поради което се претендира касирането му – „ведно с всички законни последици от това”.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в текста на жалбата му, касаторът [фирма] обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т.1 и 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната отхвърлителна част на въззивното си решение Пловдивският ОС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /”последователна и непротиворечива”/ по материалноправния въпрос за базата, върху която се дължи обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, приемайки, че това следвало да бъде уговорената по вече прекратеното наемно правоотношение цена на ползването – вместо „средномесечния пазарен наем за претендирания период”. В тази връзка се цитират и прилагат от касатора в незаверени копия следните три решения на отделни състави от ГК и ТК на ВКС, постановени в пр-ва по чл. 290 ГПК: 1/ Р. № 391/26.V.2010 г. на ІІІ-то г.о. на ВКС по гр. д. № 765/09 г.; 2/ Р. № 422/21.V.2010 г. на ІІІ-то г.о. на ВКС по гр. д. № 981/09 г.; 3/ Р. № 18/5.ІІІ.2010 г. на І-во т.о. на ВКС по т. д. № 527/09 г. Същевременно, понеже същият материалноправен въпрос бил решен „в противоречие с константната практика на съдилищата” (различни от ВКС), налице, според д-вото касатор, била и предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, като в тази връзка се сочат решения на апелативните съдилища в градовете С., Б. и В. – всички постановени при действието на ГПК /отм./.
Ответникът по касация ЕТ Н. Вл. П. от А., действащ с едноименна фирма, не е ангажирал свое становище нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския ОС, касационната жалба на [фирма] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Наличието на практика на ВКС по релевирания от търговеца касатор материалноправен въпрос, която е последователна и непротиворечива, от една страна, но също и на константна практика на съдилищата в страната, различни от ВКС, която обаче е изцяло съобразена с тази на последния – от друга, логически изключва наличието на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславяща допустимост на касационния контрол. Нейният точен смисъл е, че този инстанционен контрол има място, когато даден релевантен за изхода на делото във въззивния съд въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/ е „решаван противоречиво от съдилищата”.
В процесния случай, за да уважи исковата претенция на д-вото по чл. 236, ал. 2 ЗЗД частично – до размер само на първоначално претендираната сума от 2 200 лв. и съответно да я отхвърли за разликата до пълния предявен размер – след допуснатото в първата инстанция увеличение от 12 222 лв., съставът на Пловдивския ОС е приел, че понеже в прекратеният наемен договор между страните, датиращ от 1.ІІ.2000 г., била уговорена сумата от 100 лв. /сто лева/ месечно, то следвало че за процесния период от 22 месеца „се дължи точно тази сума” или 2200 лева.
Налице е приложно поле на касационното обжалване в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като релевираният в изложението на търговеца касатор към жалбата му материалноправен въпрос: за базата, върху която следва да бъде определен размера на дължимото на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД обезщетение – като договорената наемна цена по прекратеното вече наемно правоотношение или върху средната пазарна цена за ползване на същия имот през исковия период, е бил решен от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС, изразена в цитираните и приложени решения на отделни негови състави в ГК и ТК, постановени в пр-ва по чл. 290 ГПК. Трите са еднопосочно в смисъл, че: „Размерът на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД не съставлява аритметична величина, изчислена като стойността на последната наемна вноска по договора, умножена по броя на месеците, за които се претендира обезщетението. То се определя в зависимост от вида на засегнатото благо и може да има различни по естеството си стойности. В случая имуществените вреди размерът на обезщетението са оценими в пари и се определят не според субективната преценка на носителя на правото, а според пазарната цена”.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 818 на Пловдивския окръжен съд, ГК, 14-и с-в, от 2.VІ.2011 г., постановено по гр. дело № 765/2011 г. В ЧАСТТА, с която искът на [фирма]-А. с правно основание по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, предявен срещу ЕТ Н. В. П. от същия град, е бил отхвърлен за разликата над присъденото обезщетение от 2 200 лв. и до предявения по делото размер /след допуснатото в първата инстанция увеличение/ от 12 222 лв.
УКАЗВА на касатора [фирма] чрез процесуалния му представител по пълномощие адв. Е. Н. ат АК-П. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. ІІ, че следва В ЕДНОСЕДМИЧЕН СРОК от получаване на съобщението за това да представи в канцеларията на ТК на ВКС документ /банково бордеро/ за внесена по с/ка на този съд допълнителна държавна такса в размер на 200.44 лв. /двеста лева и четиридесет и четири стотинки/, тъй като в противен случай настоящето касационно производство ще бъде прекратено.
След надлежното внасяне на така определената допълнителна д.т. – съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, делото да се докладва на Председателя на Първо отделение от търговската колегия на ВКС – за насрочването му в открито съдебно заседание с призоваване на страните по спора.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2