О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 559
гр. София, 01.11.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 1958/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК вр. с чл.396, ал.2, изр.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу определение № 1281 от 14.04.2016 г., постановено по ч. гр. д. № 1736/2016 г. на Софийски апелативен съд, 4 състав. С посоченото определение е отменено определение от 28.03.2016 г. по гр. д. № 3649/2016 г. на Софийски градски съд и е допуснато обезпечение на бъдещи искове, които ще бъдат предявени от В. Р. Р. и В. А. Р. като управляващи съдружници в адвокатско съдружие „Р.” срещу [фирма], чрез налагане на запор за сумата 125 437.41 лв. върху сметките на [фирма] в посочени в определението банки и клонове на чуждестранни банки, действащи в Република България, до достигане на размера на обезпечената сума от 125 437.41 лв. Обезпечението е допуснато при условията на парична гаранция в размер на 12 543 лв.
Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно. Навежда оплаквания, че въззивният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила като е допуснал обезпечение на недопустими бъдещи искове, които ще бъдат предявени преждевременно преди настъпване на основанието за изискване на плащане на претендираната парична сума, и при отсъствие на предпоставките по чл.391 ГПК – вероятна основателност на исковете и нужда от търсеното обезпечение. Излага и доводи, че съдът е наложил неподходяща обезпечителна мярка, която го лишава от възможност да оперира с банковите си сметки, за да изпълнява задълженията си към трети лица, и му причинява имуществени вреди, надхвърлящи размера на исковата сума.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответниците В. Р. Р. и В. А. Р. в качеството на управляващи съдружници в адвокатско съдружие „Р.”, които изразяват становище за недопускане на определението до касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.396, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд съгласно изричната разпоредба на чл.396, ал.2, изр.3 ГПК.
За да отмени определението на Софийски градски съд и да допусне поисканото от В. Р. и В. Р. в качеството им на управляващи съдружници в адвокатско съдружие „Р.” против [фирма] бъдещи искове за сумата 125 437.41 лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие и лихви за забава, Софийски апелативен съд е приел, че бъдещите искове са допустими и че от представените в обезпечителното производство писмени доказателства може да се направи извод за тяхната вероятна основателност по смисъла на чл.391, ал.1, т.1 ГПК. При преценката за вероятна основателност на исковете съдът е съобразил приложените към молбата за обезпечение договор от 01.04.2013 г., с който адвокатско сдружение „Р.” е поело задължение да окаже на [фирма] правна защита и съдействие, изразяващи се в образуване и организиране на правна защита в производство за откриване на производство по несъстоятелност на [фирма], срещу заплащане на възнаграждение, уговорено в клаузата на чл.2 – 10 000 лв. без ДДС, платими в срок до 5 дни от издаване на фактура, и 98 450 лв. без ДДС, платими в срок до 5 дни след приключване на делото с влязло в сила решение; фактура за извършено частично плащане на възнаграждението; копие от решение от 23.03.2015 г. по т. д. № 1975/2013 г. на Софийски градски съд, с което е открито производство по несъстоятелност на [фирма], със заверка, че е влязло в сила. С оглед на посочените доказателства съдът е приел, че по силата на уговорката в чл.2 от договора вземането за сумата 98 450 лв. следва да се счита за изискуемо, ведно със законните лихви от 30.07.2015 г., възлизащи към 07.03.2016 г. на 7 927.41 лв. Независимо от извода за наличие на убедителни писмени доказателства по смисъла на чл.391, ал.1, т.1 ГПК, допускането на обезпечението е поставено в зависимост от внасянето на парична гаранция по чл.391, ал.1, т.2 ГПК в размер на 12 453 лв. /10 % от търсената с бъдещите искове сума/. Въззивният съд е преценил, че посочената от ищеца обезпечителна мярка „запор” върху банкови сметки на ответника във всички лицензирани банки, опериращи на територията на страната, е допустима и подходяща за целената с обезпечаваните искове защита, като е поставил условие запорът да бъде наложен до достигане на размера на обезпечената сума.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд определение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е обосновал общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК със следните въпроси, посочени като значими за „законосъобразността на допуснатото обезпечение на бъдещ иск” : „1. С влизането в сила на кое решение в производствата по несъстоятелност делото по това производство се счита окончателно приключило – с решението по чл.630 от ТЗ за откриване на производството по несъстоятелността, с решението по чл.711 от ТЗ за обявяване в несъстоятелност на длъжника или с решението по чл.735, ал.1 ТЗ за прекратяване на производството по несъстоятелността; 2. Съобразно отговора на горепосочения въпрос в кой момент става дължимо адвокатското възнаграждение по чл.7, ал.3 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, изчислено върху стойността на предявените вземания, когато в договора за правна защита страните са се уговорили, че възнаграждението става дължимо след приключване на делото /за несъстоятелността/ с влязло в сила решение; 3. Допустим ли е иск за изплащане на адвокатско възнаграждение от адвоката – пълномощник против доверителя – клиент /кредитор по несъстоятелността/, предявен в хода на висящо и неприключило производство по несъстоятелност, образувано от клиента – кредитор, когато съгласно договора за правна защита и съдействие това адвокатско възнаграждение е уговорено на два етапа – изплащане на авансова сума при започване на производството и окончателно плащане след приключване на делото с влязло в сила решение; Счита ли се такъв иск за преждевременно предявен, когато са налице данни, че делото по несъстоятелността, за представителство в което е сключен процесният договор за правна защита, не е приключило с влязло в сила решение; 4. Налице ли е обезпечителна нужда за молителя по обезпечението по дефиницията на чл.391, ал.1 от ГПК, когато имуществото на ответника надхвърля 130 пъти размера на бъдещата искова претенция, като това имущество включва множество дълготрайни активи, с които ответникът не може практически да се разпореди, за да направи невъзможно или да затрудни реализиране на правата на молителя по обезпечението по бъдещото решение; 5. Налице ли е прекомерност на обезпечителната мярка „запор върху банкови сметки на длъжника”, когато се налага от съда „върху всички банкови сметки”, когато в една търговска банка е налична сума, равностойна на претендираното с бъдещия иск вземане”. Допускането на касационно обжалване по въпросите от т.1 до т.4 се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдение, че техният отговор „има значение за правилно разрешаване на аналогични спорове в различни съдилища”; че е наложително със задължителна практика по чл.290 ГПК Върховният касационен съд „да постави ограничения на възможността обезпечителното производство по чл.390 ГПК във вр. с чл.389 ГПК да бъде използвано за цели, надхвърлящи обезпечителния му характер и обезсмислят воденето на състезателно исково производство”; че нуждата от произнасяне по поставените въпроси се налага и „от съществуващата неяснота по отношение на въпроса за извършването на какви процесуални действия се дължи на адвоката – пълномощник пропорционалното възнаграждение, изчислено върху стойността на предявените вземания”; че е необходимо със задължителна практика по чл.290 ГПК „да се осуетят евентуални злоупотреби от пълномощника с доверието на клиента да се претендира възнаграждение, независимо дали са положени очакваните и дължими процесуални усилия за окончателното удовлетворяване на кредитора по несъстоятелността – клиент по подобен договор за правно съдействие и защита”. За въпросите по т.4 и т.5 се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК с аргумент, че обжалваното определение противоречи на практиката в определение № 3410/14.10.2009 г. по гр. д. № 2101/2009 г. на Окръжен съд – Варна и определение № 585/2012 г. по гр. д. № 993/2012 г. на Софийски апелативен съд. Бланкетно се твърди, че обжалваното определение противоречи на Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по тълкувателно дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване се допуска тогава, когато с въззивното решение/определение е разрешен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, по отношение на който се осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК; Посочването на значимия правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора/частния жалбоподател, който следва да обоснове и специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че въпросите, които са от значение за правилността на въззивния акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, нямат характер на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като в производството по чл.288 ГПК касационният съд не преценява основанията по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на акта.
Формулираните от частния жалбоподател въпроси са относими към предмета на конкретното обезпечително производство, но не са обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за неговия изход.
Първите три въпроса са изведени от фактите и доказателствата, въз основа на които въззивният съд е формирал изводите си за допустимост и за вероятна основателност на обезпечаваните бъдещи искове, и с оглед на това са от значение за правилността на обжалваното определение. Изводът, че вземането за адвокатско възнаграждение, предмет на бъдещата искова претенция, е възникнало и е изискуемо, е направен след преценка на постигнатите от страните и обективирани в съдържанието на договора за правна защита и съдействие уговорки /чл.2/ относно срока и предпоставките за изплащане на възнаграждение. Посоченият извод е обусловен изцяло от конкретните уговорки в договора, а не от разрешаване на хипотетично зададените в п.1 -п.3 въпроси с влизането в сила на кое решение производството по несъстоятелност се счита за окончателно приключило, в кой момент става изискуемо адвокатско възнаграждение, изчислено върху стойността на предявените в производството по несъстоятелност вземания /каквато уговорка не е констатирано да се съдържа в представения в обезпечителното производство договор за правна защита и съдействие/ и дали искът за адвокатско възнаграждение следва да се счита за преждевременно предявен, когато производството по несъстоятелност е висящо, а заплащането на адвокатско възнаграждение е обвързано с неговото приключване с влязло в сила решение. В стадия за селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява обосноваността и законосъобразността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на доказателствата и установяване на фактите по делото. Предвид изложеното, по първите три въпроса от изложението касационно обжалване не може да се допусне.
Не са обуславящи за изхода на обезпечителното производство и въпросите по п.4 и п.5, отнасящи се до обезпечителната нужда по смисъла на чл.391, ал.1 ГПК и до съответствието между постановената от въззивния съд обезпечителна мярка и обезпечителната нужда. Въззивният съд е счел, че за ищците съществува нужда от търсеното обезпечение, след като е съобразил размера на претендираното вземане и твърдяното негово неизпълнение. В мотивите към определението не е обсъждано дали е налице обезпечителна нужда в случай, че имуществото на ответника по обезпечението надхвърля 130 пъти размера на бъдещата искова претенция и включва множество дълготрайни активи – както се сочи в изложението, тъй като съдът не е разполагал с такива данни и доказателства в тяхна подкрепа. След като не е обсъждан от съда, посоченият въпрос не е рефлектирал върху формирането на извода за наличие на обезпечителна нужда и не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът по п.5 е зададен некоректно, тъй като съдът е допуснал обезпечение чрез запор върху сметките на бъдещия ответник – частен жалбоподател във всички лицензирани банки на територията на Република България, но при изричното условие, че запорирането ще приключи при достигане на размера на обезпечената сума, което е възможно да стане и само чрез налагане на запор върху сметката в една банка, ако вземането на ответника към тази банка е в размер, съответстващ или надвишаващ обезпеченото вземане.
Самостоятелен аргумент за недопускане на въззивното определение до касационно обжалване е отсъствието на поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Бланкетното твърдение, че обжалваното определение противоречи на Тълкувателно решение № 6/14.03.2014 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не може да обоснове допускане на определението до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като се има предвид и обстоятелството, че поставените от частния жалбоподател въпроси не кореспондират с нито един от въпросите, включени в предмета на цитираното тълкувателно решение. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е недоказано, тъй като определението по гр. д. № 2101/2009 г. на Окръжен съд – Варна няма отбелязване да е влязло в сила /т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/, а произнасянето в определението по в. гр. д. № 993/2012 г. на Софийски апелативен съд, с което е отречена законосъобразността на обезпечителна мярка „запор върху всички банкови сметки на длъжника”, не е идентично с произнасянето в обжалваното определение, с което е допуснато обезпечение чрез запор върху банковите сметки на ответника във всички банки в страната, но при ограничаване на запора до размер на обезпеченото парично вземане /за разлика от другото определение, при което обезпечението е било допуснато от първоинстанционния съд без поставяне на такова ограничение/. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е въведено надлежно – предвид твърдението на жалбоподателя, че поставените в изложението въпроси „имат значение за правилното разрешаване на аналогични спорове”, и е обосновано със съображения, които са неотносими към неговата цел – чрез тълкуване на закона да се осигури разглеждане и решаване на делата според точния му смисъл.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по ч. гр. д. № 1736/2016 г. на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1281 от 14.04.2016 г., постановено по ч. гр. д. № 1736/2016 г. на Софийски апелативен съд, 4 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :