1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 56
гр.София, 27.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и пети януари две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 225/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на К. Г. С. срещу определение на Софийски апелативен съд № 3709 от 07.11.2016 г. по ч.гр.д.№ 4986/ 2016 г. С него е потвърдено определение на Софийски градски съд по гр.д.№ 5178/ 2016 г. и по този начин е прекратено производството по подадената от К. Г. С. искова молба против Национална агенция по приходите (НАП) за прекратяване на изпълнителното производство по изп.д.№ 003836/ 2015 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – С.
Жалбоподателят поддържа, че определението е незаконосъобразно, тъй като предявяването на иск е единственият законен начин да реагира на проведеното срещу него изпълнително производство. Не съществува друг способ, по който да се установи, че от него се иска плащане на държавна такса, която не дължи. Затова счита за неправилни изводите на съдилищата относно допустимостта на иска и моли определенията за прекратяване да бъдат отменени. Като основание за допускане на касационно обжалване повдига процесуалноправни въпроси за задължението на публичния изпълнител да прекрати производството, когато за вземането по изпълнителното основание е изтекла погасителна давност и за дължимостта на държавна такса по иск, предявен на основание ЗОДОВ, ако последващо законодателно изменение внася промени в режима на определяне на таксата. Счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Частната жалба е допустима, а са налице и предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол, макар не по поставените от касатора въпроси. Същите са свързани със съществото на спора между него и публичния изпълнител, а обжалваното определение е постановено по съображения за допустимостта на исковото производство. В определението обаче е разрешен процесуалноправния въпрос за подведомствеността на спор за законосъобразност на действията на публичния изпълнител, повдигнат от длъжника по изпълнението, който е от значение за допустимостта на акта. За нея касационната инстанция следи служебно, съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поради което по този въпрос касационното обжалване следва да бъде допуснато.
Съгласно чл.14 ал.1 ГПК на общите съдилища са подведомствени гражданските дела, а чл.15 ал.1 от същия кодекс задължава съда служебно да следи за наличието на подведомственост във всяко положение на делото. Подведомствеността е абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск и постановеният при нейното отсъствие съдебен акт е недопустим. Когато делото не е подведомствено на съда, той е длъжен да прекрати производството по него, но освен това е длъжен да изпрати молбата на съответния орган. Това е така, защото допустимостта на искането се преценява само и единствено от органа, във ведомството на който е решаването на спора. Когато съдът не е компетентен да реши спора, той не е компетентен да се произнесе и относно съществуването на правото да бъде сезиран орган от друго ведомство. Затова едновременно с прекратяване на производството пред себе си съдът посочва компетентния да реши спора орган и служебно му изпраща сезиращия акт.
Настоящето производство е образувано по искова молба на К. Г. С. срещу публичен изпълнител на ТД на НАП, отправеното до съда искане е за прекратяване на изпълнителното производство срещу ищеца, тъй като вземането по изпълнителното основание е погасено по давност, а давност е изтекла и в резултат на двегодишно бездействие на взискателя по изпълнителното производство. Въззивният съд е счел иска за недопустим, защото прекратяването на изпълнителното производство не е предмет на съдебно установяване и не може да бъде подведено към никоя от хипотезите на чл.124 ГПК. То настъпва по право и не се нуждае от издаване на нарочно постановление, за да настъпи ефектът на прекратяването.
Видно от изложеното, съдът по същество е счел иска за недопустим поради липса на правен интерес. С това той е възприел спора като подведомствен нему, тъй като единствено компетентният орган може да преценява допустимостта на отправеното до него искане. Изводът е направен в съществено нарушение на правилата на ГПК, тъй като на общия съд са подведомствени само гражданските дела. Спорът за законосъобразност на действията на публичния изпълнител е в компетентност на съответния директор на Териториална дирекция на НАП, съгласно чл.266 ДОПК. Само този орган е компетентен да провери редовна ли е жалбата (касае се за жалба, без оглед, че длъжникът погрешно е именовал същата „Искова молба”) и да се произнесе по нейната допустимост. Също единствено този орган (не и общият съд) има право да прецени дали подателят на жалбата има интерес от обжалването (чл.267 ал.2 т.6 ДОПК). Актът му подлежи на обжалване пред административния, а не пред общия съд (чл.268 ДОПК).
В настоящата хипотеза съдилищата са се произнесли относно наличието на интерес и допустимостта на жалба срещу действия на публичен изпълнител, каквато компетентност нямат. Съдът е компетентен да се произнесе по иск за несъществуване на вземането по издадения от него изпълнителен лист или (при изложените от молителя твърдения) по иск за обезщетение за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, предявен срещу съответния присъдил таксата съд. Такива претенции обаче с исковата молба, по която е образувано настоящето производство по делото, не са заявени. За ответник е посочен не съда, а НАП, а обстоятелствата и искането сочат на оспорване на проведеното срещу ищеца изпълнение от публичен изпълнител. Съдилищата, прекратили производството, не са били властни да контролират допустимостта на оспорването и интереса от него. Актовете, с които са сторили това, са недопустими и следва да се обезсилят, като сезиращият акт и доказателствата към него се изпратят на компетентния орган.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение на Софийски апелативен съд № 3709 от 07.11.2016 г. по ч.гр.д.№ 4986/ 2016 г.
ОБЕЗСИЛВА определение на Софийски апелативен съд № 3709 от 07.11.2016 г. по ч.гр.д.№ 4986/ 2016 г. и потвърденото с него определение на Софийски градски съд по гр.д.№ 5178/ 2016 г.
РАЗПОРЕЖДА изпращането от първоинстанционния съд на подадената от К. Г. С. искова молба, която по естеството си е жалба срещу действията по изп.д.№ 003836/ 2015 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – С. както и приложенията към нея и преписите, включително препис от настоящето определение, на публичен изпълнител към Териториална дирекция София на Национална агенция за приходите за администриране по реда на чл.266 и сл. ДОПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: