О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 560
С., 05.07. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 5036/2017 год.
Производството е по чл.288, вр. с чл. 280 ГПК, в ред. преди изм. с ДВ, бр. 86/2017г..
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България чрез прокурор Т.Поповска от Апелативна прокуратура [населено място], срещу решение № 2005 на Софийския апелативен съд, постановено на 04.09.2017г. по в.гр.д.№ 4190/2016г.. С това решение е потвърдено решение № 5746 от 07.07.2016г. по гр.д.№ 13181/2015г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, I-20 състав, в частта, в която Прокуратурата на Република България е била осъдена да заплати на В. К. И. на основание чл.2, ал.1, точка 3, пр.1 от ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 8 500 лева, като в останалата част /с която е присъдена и законна лихва върху обезщетението, считано от 27.12.2013г., деловодни разноски в размер 441,70лв. и в частта, с която искът е отхвърлен за разликата до общо претендираните 25500 лв./ решението на Софийски градски съд е влязло в сила. С решението си САС е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на основание чл.78, ал.1 от ГПК на В. К. И. и разноски за въззивното производство в размер на сумата от 800 лева.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната Прокуратура, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните два правни въпроса:
1) относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) относно прилагането на общия критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. По отношение на първия въпрос, като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос бил разрешен в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на втория правен въпрос се сочи хипотезата на т. 2 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че този правен въпрос бил решаван противоречиво от съдилищата, и в тази връзка се сочат и представят следните съдебни решения: решение № 236/19.10.2016г. по гр. д. № 1543/2016г. на ВКС, IV гр. отд., решение № 253/27.10.2016г. по гр. д. № 457/2016г. на ВКС, IV гр. отд., решение № 422/22.12.2015г. по гр. д. № 2407/2015г. на ВКС, IV гр. отд. и решение № 489/15.03.2013г. по гр. д. № 4269/2012 г. на САС.
Ответната страна В. К. И. не взема становище по касационната жалба.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след като е приел за безспорно установени по делото всички елементи на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – постановена оправдателна присъда по обвинение по чл. 209, ал.1, вр. с чл. 26 НК срещу ищцата, която е претърпяла неимуществени вреди във връзка с воденото срещу нея наказателно производство. При определяне размера на процесното обезщетение, след обсъждане на доказателствата е отчел следните правнорелевантни за това факти: Процесните вреди се изразяват в търпените от ищцата през периода от 5 години, два месеца и 15 дни, през който е текло наказателното производство, негативни изживявания, душевни притеснения, загуба на клиенти и цялостно негативно отражение върху семейния й живот. Посочил е, че не е установено психичното заболяване на сина й да е в причинна връзка с повдигнатото и поддържано срещу нея обвинение. При съобразяване на така установените вреди с възрастта на ищцата, която към влизане в сила на присъдата е била на 57 години, тежестта на повдигнатото обвинение за извършване на престъпление, за което се предвижда наказание над пет години лишаване от свобода, продължителността на наказателното производство, както и наличието на други наказателни производства срещу ищцата за престъпления „измама“ през този период, едно от които е завършило с осъдителна, а други с оправдателна присъда, както и социално-икономическите условия в страната към момента на постановяване на оправдателната присъда, съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението възлиза на 8500 лв.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото процесно обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, от ЗОДОВ срещу Прокуратурата, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в ППВС № 4/1964 г., в ТР № 3/22.04.2005 г., както и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, каквито са и сочените от касатора – решение № 236/19.10.2016г. по гр. д. № 1543/2016г. на ВКС, IV гр. отд., решение № 253/27.10.2016г. по гр. д. № 457/2016г. на ВКС, IV гр. отд., решение № 422/22.12.2015г. по гр. д. № 2407/2015г. на ВКС, IV гр. отд. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива, правно-релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан (респ. – наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по наведените от касатора правни въпроси относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. Както цитираната константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, така и въззивното решение по настоящото дело, което е съобразено с нея, не са в противоречие със сочените от касатора т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и с т.19 от ТР№1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, в които са разгледани въпроси, свързани с изискването да е установена пряката причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и вредите от последното. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение по иска срещу Прокуратурата, не е налице никое от сочените от касатора допълнителни основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по тези правни въпроси, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват. Съдът не присъжда разноски и в полза на ответната страна, тъй като не са претендирани такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2005 на Софийския апелативен съд, постановено на 04.09.2017г. по в.гр.д.№ 4190/2016г..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: