О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 562
София, 26.08. 2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на трети юли две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 175/2009 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “Ж” А. срещу въззивно решение № 52 от 25.03.2008 г. по гр.д. № 2263/2007 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която се оставя в сила решение от 16.07.2007 г. по гр.д. № 1147/2006 г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявените от него обективно съединени искове срещу “Е” А. за заплащане на обезщетение в размер на 49 000 лв. за ползването без правно основание на собствения му недвижим имот, представляващ 4/5 ид.части от партерен етаж, мецанин и мазе от масивна жилищна сграда, находяща се в гр. С., ул.”Т” № 6, в т.ч. и на дължимото върху него ДДС за периодоа от 01.07.2001 г. до 30.09.2001 г., както и иска с правно основание чл.86 ЗЗД с цена 5 000 лв.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, а допустимостта на касационното му обжалване е обоснована с произнасянето от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.75, ал.2 ЗЗД, в подкрепа на което се цитират Решение № 509 от 15.04.1985 г. по гр.д. № 23/85 г. на ВС, І г.о. Решение № 319 от 14.04.1985 г. по гр.д. № 156/1985 г. на ВС, ІІ г.о., Решение № 256 от 24.03.1987 г. по гр.д. № 121/1987 г. на ВС, ІІ г.о. и Решение № 1* от 17.01.2001 г. по гр.д. № 1139/2000 г. на ВКС, V г.о. Поддържа се освен това, че произнасянето по приложението на посочената норма е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът “У” А. , конституиран по реда на чл.120 ГПК(отм.) като правоприемник на влялото се в него “Е” А. не е взел становище относно наличието на сочените от касатора основания за допустимост на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия като констатира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касацонен контрол съдебен акт в рамките на преклузивния месечен срок по чл.283 ГПК намира, че същата е редовна и дължи произнасяне по наличието на твърдяните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът, настоящ касатор се легитимира като собственик на недвижимя имот, за който в исковата молба се твърди, че е ползван от ответника без правно основание, но че той не е заявил пред ответника-наемател, че като приобретател на недвижимия имот по силата на апортирането му от бившите му собственици и наемодатели встъпва на тяхно място в наемното правоотношение, възникнало по сключения между тях и ответника договор от 26.10.1992 г. Въз основа на този си фактически извод, съдебният състав е счел, че наемният договор е продължил да обвързва първоначалните страни по него за срок от 10 години и ищцовото дружество, овластено от наемодателите да ги представлява в отношенията им с банката и да получава наемната цена от тяхно име не е легитимирано да развали възникналата между тях облигационна връзка. Наред с това е посочено, че след оттегляне на пълномощията му по договора ответната банка е превеждала дължимата за процесния период наемна цена по сметка на трето лице, посочено й от наемодателите, което плащане според съда съставлява изпълнение на договора по смисъла на чл.75, ал.2 ЗЗД, направено на овластено от кредиторите лице. По изложените съображения съдът приел, че ответната банка не е неизправна страна по договора, че той не е развален по описания в исковата молба начин и следователно имотът се ползва от нея на валидно правно основание – срочен наемен договор, чийто десетгодишен срок не е изтекъл. Освен това е направен извод, че не е налице и другият елемент от фактическият състав на чл.59 ЗЗД, доколкото плащайки наемната цена на наемателите по договора, банката не се е обогатила за сметка на собственика чрез спестяването на разходи за предоставеното й от тях право на ползване върху процесния имот.
Съобразителната част на обжалваното решение според настоящия състав сочи, че наличието на хипотезата на чл.75, ал.2 ЗЗД е обусловила само един от решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на предявения иск, доколкото като го е разгледал и на алтернативно поддържаното от ищеца основание по чл.236, ал. 2 ЗЗД, (въпреки констатираната липса на наведени такива твърдения в исковата му молба), с решението е отречена и приложимостта на посочената разпоредба. Независимо, че така формулирания от касатора въпрос не обуславя приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав приема, че при въведеното факултативно касационно обжалване на въззивните решения не са налице и сочените от касатора селективни критерии.
Така формулираният от касатора въпрос не обосновава наличието на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросът за приложимостта на чл.75 ЗЗД се разрешава във всеки отделен случай според доказателствата по делото и поради това по него не може да съществува задължителна или константна практика на ВКС, която да обуслови противоречивото разрешаване от въззивния съд на повдигнатия от касатора въпрос. Преценката дали извършеното плащане на физическите лица-наемодатели има погасителен ефект спрямо кредитора е въпрос на фактическа преценка на събраните по делото доказателства. Правоприлагането е дейност на съда, която подлежи на контрол за законосъобразност при наличие на посочените в чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК предпоставки, но допуснатите нарушения не са самостоятелно основание за допустимост на касационно обжалване
Не е налице и сочената предпоставка за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно разрешаването на съществения правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. За да е налице тази предпоставка, водещо е решаването на повдигнатия правен въпрос да е от значение за развитието на правото. Не всяко правилно приложение на закона ще е от значение за развитие на правото. Такова ще е налице, когато правната норма е неясна, вътрешно противоречива, липсва трайно установена практика или е наложително промяна в практиката, поради извършени законодателна промяна. При нормата на чл.75, ал.2 ЗЗД тези предпоставки не са налице.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на второ отделение при Търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 52 от 25.03.2008 г. по гр.д. № 2263/2007 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: