4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 563
София, 12.11.2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4879/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от “Заводски строежи – К.” АД [населено място], срещу въззивното решение № 902 от 10.05.2013 г. по т. д. № 2861/2011 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 268 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 489/2010 г. на Врачанския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявен от касатора положителен установителен иск за собственост на земя с площ 115 310 кв. м., находяща се в района на А. „К.”, м. „В.”.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което е допустима.
Ответникът по касация [фирма] [населено място] счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Страни по спора за собственост са дружества – правоприемници на държавни организации, черпещи правата си от твърдения за предоставени на праводателите им държавни имоти, които всеки от тях записал в баланса си при действието на З. от 1996 г.
Първоинстанционният съд приел, че ищцовото дружество е правоприемник на СУ „Заводски строежи” К., поделение на Д. „Промишлено строителство” [населено място]. При действието на Указ № 56 за стопанската дейност /отм./ със заповед на министъра на строителството, архитектурата и благоустройството от 10.04.1991 г. е разпоредено прекратяването на СУ „Заводски строежи” и учредяването на ДФ „Заводски строежи – К.” като правоприемник на прекратеното стопанско управление по баланса на същото към 31.03.1991 г., както и на другите права и задължения и съответна част от активите и пасивите на фирма „Промишлено строителство” – София. Държавната фирма е регистрирана с решение от 17.04.1991 г. Доказателства за това какви активи са записани в баланса към момента на учредяване на фирмата не са представени, в протокола за оценка имуществото й към 31.12.1992 г. не е заведена земя в баланса. Няма доказателства и за увеличаването на уставния фонд, съответно на капитала, след като държавната фирма последователно е преобразувана в еднолично търговско дружество с ограничена отговорност, еднолично акционерно дружество и акционерно дружество.
Спорните по делото терени са отчуждени на основание решения на Министерския съвет за нуждите на Министерството на енергетиката за изграждането на промишлено-монтажна база на „А. К.” и за последващото й разширяване, като в актовете за отчуждаване и отреждане Д. „Промишлено строителство” или някое от поделенията му не са посочени. При липса на доказателства за предоставяне по надлежния ред и записване на земя в баланса на праводателя на ищеца и за оценяването й като част от капитала на държавната фирма съгласно ПМС № 179/1991 г. към момента на преобразуването й в еднолично търговско дружество с държавно имущество, искът за собственост на 115 310 кв. м. е приет за неоснователен.
Въззивният съд, който по искане на ищеца събрал допълнителни доказателства, посочил, че след отчуждаването на 107 100 кв. м. обработваема земя по силата на решение на МС № 78 от 13.04.1979 г. за изграждането на промишлено-монтажна база и варово-бетононо стопанство и открита складова база на „А. К.”, управлението и стопанисването на този вече държавен терен /чл. 14 от Конституцията на НРБ от 1971 г. – отм./ е било предоставено на Министерството на енергетиката. По делото няма данни този статут да е бил променян преди осъществяването на коренните промени в законодателството, свързани с преобразуването на държавната собственост, извършени след 1990 г. Съгласно чл. 11, ал. 3 от Указ № 56 за стопанската дейност /отм./ юридическите лица, създадени за извършването на стопанска дейност на основата на предоставени за стопанисване обекти на държавна собственост, се регистрират въз основа на учредителен акт, който е решение на Министерския съвет или на определен от него министър или ръководител на друго ведомство. В конкретния случай учредителният акт за създаването на вписаната на 17.04.1991 г. държавна фирма „Заводски строежи – К.” е заповед № РД-СК-16 от 10.04.1991 г. на министъра на строителството, архитектурата и благоустройството. Този факт изключва всякаква възможност спорният имот да е бил включен в капитала на тази фирма, тъй като титуляр на правото на собственост е бил министърът на енергетиката и само той е могъл да издаде надлежния акт за разпореждане с това право. При този извод ирелевантни за спора са вписването на имота в баланса на правоприемника [фирма] към 31.12.1996 г., което само по себе си не установява право на собственост, както и съставените впоследствие актове за държавна собственост, които са констативни по същността си и имат само удостоверително значение.
Въпросите, по които касаторът иска допускане на касационно обжалване, са формулирани в касационната жалба така: 1. при държавна собственост върху земята и производствените съоръжения кой е имал право да се разпорежда /един от елементите на правото на собственост/ с тях: М. съвет на НРБ като колективен орган или съответният министър и с какъв акт; 2. какъв е характерът на разделителните протоколи при преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия и с тях прехвърля ли се собственост върху земя, сгради и производствени съоръжения. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, изразена в Постановление № 8/1980 г. на Пленума на ВС, както и на решения на отделни състави на ВС и ВКС; че възприетите от въззивния съд правни разрешения съставляват неточно прилагане на закона, за чието преодоляване се налага произнасяне от ВКС с решение като регулатор за решаване на делата по тъждествени казуси според точния смисъл на законите.
Първият въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обжалваното решение не противоречи на Постановление № 8/1980 г. на Пленума на ВС, според което държавата е единствен собственик на общонародните имоти, а на държавните организации – учреждения и предприятия, те се предоставят за стопанисване и оперативно управление. То не е в противоречие и със съдебната практика, съставляваща основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК: решение № 54 от 01.09.1988 г. на ОСГК на ВС, решение № 414 от 17.05.1985 г. на ВС, II-ро г. о., и решение № 294 от 15.06.2009 г. по гр. д. № 33/2009 г. на ВКС, IV-то г. о. В тях е прието, съобразно разпоредбите на чл. 7 ЗС /първоначална редакция/ и чл. 89 НДИ /отм./, че държавата осъществява правото си на собственост чрез държавните предприятия, стопанските и други държавни организации, в непосредственото оперативно управление на които се намират предоставените им отделни части на единния държавен фонд. В същия смисъл е и обжалваното решение, в което е посочено, че с властнически акт на основание чл. 7 ЗС /първоначална редакция/ управлението и стопанисването на държавния имот е било предоставено на Министерството на енергетиката, а по делото няма данни този статут да е бил променян след 1990 г. във връзка с преобразуването и приватизацията на държавните предприятия. Поради това и заповедта от 1991 г. за създаване на държавната фирма, от която ищецът черпи права, като акт на министър, комуто правото на стопанисване и управление на спорния имот не е било предоставено, не е породила права за ищеца. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Приложимите в случая разпоредби не са неясни, а поставената на разглеждане хипотеза не обосновава необходимост от специално тълкуване, различно от възприетото в съдебната практика, с която обжалваното решение е съобразено.
Съобразно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС поставеният от касатора правен въпрос /въпроси/, определящ рамките, в които ВКС селектира касационните жалби с оглед допускането им за разглеждане по същество, следва да е от значение за изхода по конкретното дело, да се извежда от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда. Вторият поставен от касатора въпрос не е определящ изхода на настоящия спор, защото, за да отрече претендираното от ищеца право, въззивният съд не е изходил от наличието или липсата на разделителни протоколи при извършеното преобразуване и приватизация на държавните предприятия – праводатели на страните, и от правното значение на тези документи. Основното съображение е свързано с това дали след като държавният имот е предоставен на Министерството на енергетиката, е налице акт на министъра на енергетиката в качеството му на упражняващ правата на собственост на държавата по отношение на този имот. Именно в този смисъл, че се касае за упражняване от съответния министър на правата на държавата на собственик, следва да се разбират мотивите към обжалваното решение, че титуляр на правото на собственост е бил министърът на енергетиката и само той е могъл да издаде надлежния акт за разпореждане с това право. Следователно, въпросът относно разделителните протоколи не е част от решаващите мотиви и затова не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъди възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 4 543.98 лева, определено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 и чл. 9 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 10.05.2013 г. по т. д. № 2861/2011 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на [фирма] [населено място] разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 4 543.98 /четири хиляди петстотин четиридесет и три лв. и 98 ст./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: