О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 571
гр. София, 14.10.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 376/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Г. В. от [населено място] – чрез адв. Л. В., срещу въззивно решение № 2867 от 06.12.2018 г., постановено по т. д. № 3814/2018 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 2090 от 02.04.2018 г. по гр. д. № 10632/2017 г. на Софийски градски съд, с което по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено, че В. В. като издател на запис на заповед от 15.05.2014 г. дължи на Б. Д. И. сумата 30 000 лв., ведно със законната лихва от 19.05.2016 г. до окончателното плащане на сумата, за която е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 27.09.2016 г. по ч. гр. д. № 52907/2016 г. на Софийски районен съд.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът навежда оплакване, че въззивният съд е признал за съществуващо вземането по записа на заповед, без да изследва дали между страните по менителничното правоотношение съществува каузално правоотношение, обезпечено със записа на заповед. Поддържа, че при направено с отговора на исковата молба възражение за липса на каузално правоотношение, което не е оборено с насрещни доказателства от ищцата, въззивният съд е следвало да отхвърли иска по чл.422, ал.1 ГПК.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В представено с жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с казуалната практика в решение № 73/29.06.2016 г. по т. д. № 1025/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 69/09.05.2016 г. по т. д. № 1185/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., и определение № 667/23.10.2009 г. по т. д. № 646/2009 г. на ВКС, ТК, по значимите за изхода на делото въпроси : „1. Длъжен ли е съдът да изследва наличието на каузално правоотношение между издателя на запис на заповед и лицето, в чиято полза се поема задължението за плащане на определена сума пари; 2. Длъжен ли е съдът да разпредели доказателствената тежест съобразно с нормата на чл.154, ал.1 ГПК, възлагайки на всяка от страните доказването на фактите, на които са основани твърденията и възраженията й и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право, за съществуването, респ. за несъществуването, на вземането по записа на заповед”. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение – чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответницата по касация Б. Д. И. от [населено място] – чрез адв. А. Л., която изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.
За да потвърди решението по гр. д. № 10632/2017 г. на Софийски градски съд, с което по предявен от Б. Д. И. против В. Г. В. установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК е признато за съществуващо вземане на ищцата към ответника за сумата 30 000 лв., произтичащо от запис на заповед с дата на издаване 15.05.2014 г. и падеж 15.11.2014 г., за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, Софийски апелативен съд е приел, че записът на заповед е редовен от външна страна и удостоверява валидното възникване и съществуване на спорното вземане, чиято изискуемост е настъпила при предпоставките на чл.486, ал.1, т.4 ТЗ на указания в съдържанието на ефекта падеж – 15.11.2014 г. След като е установил, че по делото не се твърди и няма доказателства ответникът да е платил обещаната със записа на заповед парична сума, въззивният съд е възприел крайния извод на първоинстанционния съд за дължимост на вземането, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК.
Като неоснователно въззивният съд е преценил направеното с отговора на исковата молба оспорване на автентичността на записа на заповед. Съобразявайки правилото на чл.193, ал.3, изр.2 ГПК и изричния отказ на ответника да ангажира доказателства за установяване на твърдението, че подписът за „издател” в записа на заповед не е положен от него, съдът е приел оспорването за недоказано и е формирал извод, че записът на заповед е автентичен документ, с който ответникът в качеството на издател е поел валидно менителнично задължение да заплати на ищцата посочената в съдържанието на документа парична сума.
За неоснователно е счетено и възражението на ответника в отговора на исковата молба, че не дължи вземането по записа на заповед поради липса на каузално правоотношение между него и ищцата, във връзка с което е издаден записът на заповед. Въззивният съд е изложил съображения относно правната природа на записа на заповед и е изразил становище, че каузалното правоотношение не е условие за неговата действителност, а оттук – и за валидното възникване на менителничното вземане/задължение. Предвид разрешенията в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е приел, че задължение за съда да изследва наличието на каузално правоотношение, от което произтича вземането по запис на заповед, възниква само тогава, когато довод за съществуване на каузално правоотношение е въведен като предмет на делото чрез относително възражение на ответника или от самия ищец – поемател, без ищецът да е длъжен да сочи конкретно каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед. Като е съобразил, че в исковата молба ищцата не се е позовала на конкретно казуално правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед, а с отговора на исковата молба ответникът е отрекъл наличието на такова правоотношение, въззивният съд е направил извод, че признаването на вземането по записа на заповед за съществуващо не е обусловено от доказване на каузално правоотношение и няма основание за отхвърляне на иска по чл.422, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение.
Въпросите, с които касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване, са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната и с казуалната практика на ВКС, както неоснователно се твърди в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
С т.17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е формирана задължителна за съдилищата в Република България практика по въпроса какъв е предметът на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед. Възприето е разрешението, че в посочената хипотеза предмет на делото е съществуването на вземането, основано на записа на заповед, като ищецът доказва вземането си с редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение; при въведени от ответника твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. От изложеното следва, че ищецът, предявил иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на вземане по запис на заповед в хипотезата на чл.417, т.9 ГПК, няма задължение да доказва конкретното каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, тъй като в качеството му на абстрактна правна сделка редовният от външна страна запис на заповед е самостоятелен източник на вземането и е достатъчен за неговото доказване в производството по чл.422 ГПК. Даденото разрешение е залегнало във формираната след приемане на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдебна практика по чл.290 ГПК (в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г.) – напр. решение № 12/30.01.2015 г. по т. д. № 2714/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 248/23.01.2015 г. по т. д. № 3437/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 87/11.07.2016 г. по т. д. № 1093/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 69/09.05.2016 г. по т. д. № 1185/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 15/16.06.2017 г. по т. д. № 1484/2015 г. на ВКС, І т.о. В посочените решения е прието, че дори тогава, когато ищецът – кредитор е въвел твърдения за обезпечителна функция на записа на заповед спрямо конкретно каузално правоотношение, той доказва вземането си, основано на менителничния ефект – редовен от външна страна запис на заповед, а твърдението му за кауза е обуславящо предмета на защита на ответника; за посочване на кауза, но недоказването й в производството по чл.422, ал.1 ГПК, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на запис на заповед в качеството му на самостоятелна абстрактна правна сделка. В решенията е застъпено становище, че при липса на релативно възражение от ответника, на която се приравнява общото възражение за безпаричност на записа на заповед, ищецът – кредитор не е длъжен да доказва възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение, обезпечено с редовния от външна страна запис на заповед. Като проявни форми на общо оспорване, при които ответникът не въвежда конкретни релативни възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед и по тази причина за уважаването на иска по чл.422, ал.1 ГПК е достатъчна формалната редовност на записа на заповед, практиката на ВКС е възприела твърденията на ответника, че между него и ищеца липсва каквото и да е каузално правоотношение, във връзка с което да е издаден записът на заповед; отричането на въведеното с исковата молба каузално правоотношение, без посочване на друго каузално правоотношение, за чието обезпечаване е издаден записът на заповед; твърдението, че срещу обещаната със записа на заповед парична сума ответникът – издател не е получил насрещна престация от ищеца – поемател.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил задължителната и казуалната практика на ВКС по приложението на чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.417, т.9 ГПК и е постановил решението си в съответствие с нея. Уважаването на иска по чл.422, ал.1 ГПК е обусловено от установената по делото формална редовност и действителност на записа на заповед. Изводът, че ищцата не следва да доказва каузално правоотношение като основание на установяваното с иска парично вземане, е резултат от липсата на противопоставено от ответника (сега касатор) конкретно релативно възражение за несъществуване на вземането по записа на заповед, която липса съдът е приравнил на общо оспорване на вземането (т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Практиката в решение № 69/09.05.2016 г. по т. д. № 1185/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 73/29.06.2016 г. по т. д. № 1025/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., с която е обоснована допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, е интерпретирана погрешно от касатора и не доказва релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие, а определението по т. д. 646/2009 г. на ВКС, ТК, не е източник на съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съответствието на въззивното решение със задължителната и с каузалната практика на ВКС прави неоснователно искането за допускане на въззивното решение до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е осъществено и другото поддържано от касатора основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, уредена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността по чл.281, т.3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към решението, без да е необходимо да се извършва присъщата на производството по чл.290, ал.2 ГПК касационна проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице, когато въззивният съд е постановил решението си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, игнорирал е императивни правни норми, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
В случая касаторът е обосновал очевидната неправилност на обжалваното решение с доводи за несъответствие на формираните от въззивния съд изводи с доказателствата по делото, от които не се установява наличие на каузално правоотношение между издателя и поемателя на записа на заповед. Въведените доводи не насочват към уредената в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК квалифицирана форма на неправилност, а предполагат проверка по реда на чл.290 ГПК на обосноваността и законосъобразността на обжалваното решение, която е несъвместима с основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В рамките на правомощията за селекция на касационните жалби съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно и не намира основание да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 3814/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Разноски не следва да се присъждат на ответницата по касация, тъй като с отговора на касационната жалба е представено само пълномощно за изготвяне на отговор на касационната жалба, без доказателства за договорено и платено адвокатско възнаграждение, подлежащо на присъждане като разноски за производството по чл.288 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2867 от 06.12.2018 г., постановено по т. д. № 3814/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :