O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 58
гр. София, 05.02.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание нa двадесет и девети януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от съдията Е. Томов ч. гр. дело № 4814 /2017 г. и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1-во ГПК.
Образувано е по „възражение“ вх. № 17225 /18.10.2017 г. на Ж. А. Г. ,по същество представляващо частна жалба срещу определение № 3122 от 02.10.2017 г. на Софийския апелативен съд по ч.гр.д. № 4727/2017 г., с което е оставена без разглеждане нейна частна жалба (също наименувана „възражение“) срещу разпореждане от 22.05.2017 г. на Софийски градски съд по ч.гр. д. № 15999/2015 г. с указания за внасяне на държавна такса .
С жалбата се поддържа нищожност или недопустимост на обжалваното определение, с последиците от това.Иска се още ВКС инцидентно да определи съда компетентен да разгледа възражение по чл. 270, ал. 2 ГПК за нищожност на съдебен акт.Твърди се, че САС незаконосъобразно е квалифицирал и разгледал възражението като частна жалба предвид на това, че жалбоподателката като субект нямала общо с производството пред СГС, а съдилищата се опитвали да я въвлекат в съдебен спор ,с който не е свързана. Частна жалба от нея не е подавана , възражението е за нищожността на постановените от САС и СГС съдебни актове по нейни възражения , като съдилищата не са ги изпратили на адресата им ВКС .
За да остави без разглеждане т.нар.„възражение“ срещу разпореждането от 22.05.2017 г. с указания за внасяне на държавна такса, квалифицирайки го като частна жалба САС е приел, че то съдържа искане за правна защита от горестоящата инстанция срещу посочения в него акт, който акт обаче няма преграждащ характер и не е изрично предвидена в закон неговата обжалваемост , т.е липсва годен предмет на инициираното от страната чрез възражението обжалване. Изложени са допълнително съображения , при позоваване на чл. 274, ал. 2 ГПК , че функционално компетентен по т. нар. „възражение“ на страната, представляващо частна жалба, е именно апелативният съд, а не ВКС
Касае се за постъпила в срок и допустима частна жалба , тъй като от легитимирана в процеса страна се оспорва преграждащ съдебен акт – определение № 3122 от 02.10.2017 г. на Софийския апелативен съд по ч.гр.д. № 4727/2017г. ,произнесен в производство по обжалване на разпореждане на СГС от 22.05.2017г по ч гр.д № 15999/2015г ,съдържащ указание до жалбоподателя за внасяне на държавна такса в срок .
Относимите обстоятелства са следните:
Ж. А. Г. е наследник по закон на починалия А. З. Г., инициирал приживе производство по гр.д. № 33395/ 2015 г. по описа на СРС. Същият, с искова молба от 07.07.2014 г., наименувана „частна жалба“ , с която ( след съответни уточнения- виж л. 16, гр.д. № 33395/ 2015 г. ) е поискал от съда да бъде установено „инцидентно“ спрямо Министерство на отбраната, че не дължи сумите по издаден изпълнителен лист, поради изтичане на десетгодишния срок, в рамките на който може да се търси отговорност от по акт за начет. С определение от 16.10.2015 г., след като приел, че е налице хипотезата на чл. 299, ал. 1 ГПК за непререшимост , районният съд е върнал исковата молба и прекратил производството по нея. В процеса на обжалване на това определение пред СГС по ч.гр. д. № 15999/2015 г., на 05.12.2015 г. А. З. Г. е починал .По силата на чл. 227 ГПК и предвид настъпилото приемство в процеса в тази негова фаза, с определение от 04.07.2016 г Софийски градски съд е конституирал служебно на мястото на починалия ищец наследниците му П. Х. Г. -съпруга, Ж. А. Г.- дъщеря и В. А. Г. –син.
Липсват данни по делото, който и да е конституираните наследници да е направил оттегляне или отказ от иска. На 26.10.2016 г. Ж. Г. е подала т. нар. възражение срещу определение № 11605 от 17.05.2016 г. на СГС по ч.гр. д. № 15999/2015 г.,с което жалбата на починалия й баща срещу определението на районния съд за връщане на исковата молба е оставена без уважение. С него е искала прогласяване нищожността на определението,поради липса на пасивна процесуалноправна легитимация , предвид все още ненаправен отказ от наследството, който тя обмисляла. Тези действия на страната са обусловили и процесуалните действия на съда в производството .
Като проявление на комбинираното действие на принципа на законността и принципа на служебното начало, закрепени в чл. 5 и чл. 7 ГПК, съдът следи сам за допустимостта и надлежното, откъм форма и време, извършване на предприетите от страните процесуални действия, в т.ч. на отправяните от тях искания .Тези два принципа задължават съда сам да определя правната квалификация на исканията на страните , независимо от наименованието, което те самите им дават. Съдът дължи правна квалификация и е длъжен да я даде при строго съблюдаване на предвидения в процесуалния закон ред за отделните искания . Ролята на съда в процеса е законодателно разписана дейност , разпоредбите на процесуалния закон са императивни. Действията на страна по оспорване актовете на съда пред по-горната във функционално отношение инстанция се квалифицират като обжалване , чиято допустимост се преценява служебно въз основа на закона ,а за изправяне на недостатъци в жалбата от категорията на посочените от Софийски градски съд , се дават указания с разпореждане .Необходимостта им с оглед администриране на постъпили жалби може да бъде указвана и от по-горната инстанция , във връзка с образуването и движението на делата при обжалване .
Предвид тези особености на процеса, отправеното до настоящия съд т. нар. „възражение“, следва да се разгледа по единствено възможния предвиден в ГПК като форма , ред и последици начин, а именно като частна жалба. Като е подходил по същия начин към сезирането , т.е по правилата на Гл.ХХІ ГПК,Софийски апелативен съд е постановил компетентно и допустимо своя съдебен акт. С оглед характера и етапа на производството процесуалният закон не позволява искането на страната да се разглежда като възражение за нищожност на съдебен акт по смисъла на чл. 270, ал. 2 ГПК, независимо от заявените в тази връзка доводи .
По същество жалбата е неоснователна.
Разпореждането ,с което на страната се указва да внесе държавна такса е по хода на производството. То не прегражда развитието на основното производство, нито самостоятелното му обжалване е предвидено изрично в ГПК или друг специален закон, така не подлежи на самостоятелен инстанционен контрол. Законосъобразността му се проверява от по- горната във функционално отношение инстанция при обжалване на акта, с който приключва производството пред съответната инстанция, в случай, че той е обжалваем .
Ето защо обжалваното определение е законосъобразно, което и налага то да бъде потвърдено.
Предвид изложеното , Върховният касационен съд, състав на III г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 3122 от 02.10.2017 г. по ч.гр.д. № 4727/2017 г. на Софийския апелативен съд
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: