O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 326
гр. София, 15.07. 2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, III- то г.о. отделение, в закрито заседание на двадесет и шести юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от съдията Е. Томов ч. гр. дело № 2043 / 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на З. З. Х., чрез адв. П. К., срещу определение № 1932 от 23.01.2019 г. на Софийски градски съд по ч.гр.д. № 428/2019 г. за потвърждаване на определение № 495932 от 27.09.2018 г. на Софийски районен съд по гр.д. № 1693/2017 г., с което при условията на чл. 130 ГПК е прекратено производството по делото.
Производството пред Софийския районен съд е образувано по иска на З. З. Х. срещу Г. Т. Г. при формулиран, както в първоначалната, така и в уточняващите искови молби, петитум да се постанови съдебно решение, с което да се потвърдят решение № 209 от 06.07.2007 г. на СРС по гр.д. № 127/2007 г. и решение № 182 от 20.07.2007 г. на СРС по гр.д. № 754/2007г., влезли в сила С влезлите в сила решения съответно е прекратен бракът му с ответницата по взаимна вина на двамата съпрузи, предоставено му е упражняването на родителските права върху роденото от брака малолетно дете, а междувременно (с второто решение)ответницата е била и лишена от родителски права. С уточнителна молба от 30.05.2018 г. в изпълнение на указания на съда за обосноваване на правен интерес от предявения иск ищецът е посочил необходимостта от ново решение за родителските права върху Й. З. Х., което решение да бъде представено на компетентните органи в Кралство Испания,след влизането им в сила. Ищецът е изложил фактически твърдения относно наличието на втори последващо сключен брак с ответницата през 2008г,висящ втори бракоразводен процес , както и е представил съдебно постановление № 13/2015 г. на съд за насилието срещу жените в [населено място] – Испания, съгласно което като привременни мерки по опеката и попeчителството , детето е предоставено на ответницата,от който факт ищецът прави извод, че испанският съд не е признал и зачел влезлите в сила решения на българския съд относно първия развод, в частта за упражняването на родителските права,както и решението за лишаване на ответницата от такива права.
За да потвърди определението на районния съд за прекратяване на производството,в обжалваното определение въззивният на свой ред е приел,че влезлите в сила решения на български съд не подлежат на потвърждаване съгласно чл. 299 ГПК, а подлежат на изпълнение.Приел е още,че българският съд по никакъв начин не може да въздейства върху решенията на испанския съд и че решенията на българския съд подлежат на признаване на територията на всяка друга държава членка по реда предвиден в Регламент № 2201/2003 г на Съвета на ЕС. Допълнително е изтъкнато ,че липсва международна компетентност на българския съд по въпроса за родителската отговорност в случая предвид обичайното местопребиваване на детето в Испания, а също и поради липса на предпоставките за пророгация на компетентност предвидена в чл. 12 от Регламента.На последно място е приел, че е налице и отвод по чл. 126 ГПК за висящ процес предвид висящото бракоразводно производство по гр.д. № 67942/2014 г. по описа на СРС.
С жалбата се поддържа незаконосъобразност на атакувания съдебен акт и се иска отмяната му.Излагат се пространствено и множество фактически твърдения ,за които страната счита, че са релевантни с оглед положителната преценка за наличие на правен интерес от предявения иск. Твърди се и нарушаване на Регламент № 2201/ 2003 г. на Съвета на ЕС , като се поддържа,че с постановеното определение на практика българският съд доброволно се е отказал от международната си компетентност в полза на испанския съд,което от своя страна е в разрез с принципа за зачитане висшия интерес на детето и е отказ от правосъдие. Твърди се наличие на противоречие между мотивите на съда и диспозитива на обжалваното определение.И двете инстанции нарушили принципа на законност прогласен в чл. 5 ГПК тълкувайки и прилагайки законите в обратния на разума, обичая и морала смисъл.В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се навеждат тези по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК по общо четири правни въпроса, които касаторът счита обуславящи за решаващата воля на съда в обжалвания акт. Навежда се и основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3-то ГПК- очевидна неправилност на въззивното определение.
От Г. Т. Г. като ответна страна в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор с който се оспорва наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване
Върховният касационен съд, състав на III -то г.о., предвид данните по делото, намира частната касационна жалба допустима, като подадена в срок, от надлежна страна с правен интерес от обжалването срещу преграждащ по смисъла на чл. 274, ал.1, т.1 вр чл. 274, ал.3, т. 1 ГПК въззивен съдебен акт, постановен по иск, за който ограниченията по чл. 280, ал. 3 ГПК не намират приложение.
По въпроса за наличието на предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационна проверка, Върховен касационен съд намира следното:
Първият въпрос,който касаторът извежда за да обоснове общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК във връзка със специалното основание по т.3 ГПК,е допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение като с акта си не е потвърдил решенията за родителските права при условие, че не е сигурно признаването на тези решения от испанския съд без надлежно потвърждение от страна на постановилия ги съд. При очертания от исковата молба предмет на делото и изложените от въззивния съд мотиви в обжалваното определение, поставеният въпрос няма връзка с тях,нито има необходимото съдържание на правен въпрос, а е изцяло по правилността на постановения съдебен акт,при това е основан на доводи , които не държат сметка за очертаните от закона и международните договори предели на съдебна компетентност в случая. Поставеният въпрос е негоден като обща предпоставка за допускане до касационно обжалване съгласно приетото в мотивите към т. 1 на ТР№ 1/ 2009 ОСГТК .
Въпросът за това дали наличието на последващ брак, сключен между две лица, едното от които със съдебно решение е лишено от родителски права,като нов юридически факт води ли до промяна в правното положение на лишеното от права лице и необходимо ли е повторно да бъде постановено лишаването му от родителски права няма никаква връзка с предмета на делото,който предмет се свежда до допустимостта на иск за потвърждаване на едно влязло в сила съдебно решение ,в частност за лишаване от родителски права. Въпросът би бил от значение по съществото на нов иск за упражняване или за лишаване от родителски права ,какъвто предявеният от ищеца не е .Следователно и този въпрос не е обуславящ и е негоден да обоснове допускане на касационното обжалване.
Изцяло по правилността на обжалваното определение и зададен като теоретичен, а не с оглед на конкретните обстоятелства по делото е и четвъртият въпрос в изложението ,за това следва ли по отношение на спора за дете, което е български гражданин по рождение, компетентният български съд да се позове на съображението за обществен ред по смисъла на международното частно право и да извърши действия, за да гарантира признаването на българските съдебни решения от съдилищата и държавните органи на кралство Испания.Въпросът не засяга решаващата дейност на съда по предмета на делото, а последици , които се уреждат със закон или се регламентират от източници на общностното право на ЕС или на международното право.
Поставеният втори въпрос , как се установява,че за ищеца липсва правен интерес от водене на дело за потвърждаване на съдебни решения постановени от компетентния български съд след като са представени писмени доказателства от органите на чужда държава,че без потвърждаване нямало да се зачетат правните им последици,почива на смесване на различните процесуални предпоставки – положителни и отрицателни , за които съдът по задължение следи при своята дейност. Недопустимостта на производството с отвод за сила на пресъдено нещо и липсата на предвидена в закона възможност влязло в сила решение да бъде потвърждавано от постановилия го съд се основава на процесуални предпоставки, различни от преценката за правния интерес от иска, която съдът извежда от всеки конкретен случай.Не се установява и противоречие с приложената от касатора практика на ВКС. Решение №189 от 07.10.2015 г. на ВКС, III – то г.о. по гр..д. № 7400/2015 г. решение №589 0т 16.10.2010 г. на ВКС, III -то г.о. по гр.д. №1700/2009 г. , решение №802 от 23.02.2011 г. на ВКС, IV-о г.о. по гр.д. №1783/2009 г. и решение №64 от 20.02.2012 г. на ВКС, IV -то г.о.по гр.д. №1398/2011 г., всичките по чл. 290 ГПК, третират въпроса за произнасянето на съда по въпроса за вината по иск за развод и кои обстоятелства съдът съобразява ,за кои събира служебно доказателства и пр. Неотносимо към поставения въпрос е решение № 745 от 09.11.2010 г. на ВКС I-во г.о. по гр. д. № 891/2009 г., в което касационното обжалване е допуснато по въпроса за делба на апартамент придобит по време на брака със средства, лично имущество на единия съпруг.Решение № 267 от 23.09.2015 г. на ВКС IV -то г.о. по гр.д. №7140/2014 г. касае задължението на съда да изслуша детето при спор за определяне режим на лични контакти с единия от родителите .С решение № 23 от 02.02.2018 г. по гр.д. № 920/2017 г, и решение № 177 от 28.07.201 г. по гр.д. № 6394/2014 г. и двете по описа на ВКС, IV –то го., както и с решение № 470/11 от 16.01.2012 г. по гр.д. № 1318/ 2010 г. по описа на друг състав на ВКС, IV- то г.о., касационното обжалване е допуснато по въпроса за приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК касаещ задълженията на съда да основе решението си на събраните по делото доказателства и на закона.Решение № 113 от 28.02.2011 г. на ВКС, IV -то г.о. по гр.д. № 1062 /2010 г. също е неотносимо, защото касае възможността на въззивния съд да събира доказателства когато в производството пред първата инстанция са били налице обективни пречки за събирането им. Без връзка с поставения въпрос е и решение № 57 от 19.05.2017 г. на ВКС, I -во г.о. по гр.д. № 3457/2016 г.касаещо приложението на чл. 236, ал.2 ГПК установяващ задължение за съда да изложи мотиви, вкл. по исканията и възраженията на страните, в т.ч. и за въззивния съд относно доводите изложени в жалбата. В обобщение, не е налице и наведената от касатора предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК- произнасяне в противоречие с практиката на ВКС.
По този въпрос касационно обжалване не може да се допусне и на специалното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК,тъй като нормите на приложимия за случая Регламент № 2201/ 2003 г. на Съвета на ЕС в частта за признаване на решенията,постановени от националния български съд в друга държава- членка са ясни.Съгл. чл. 21, пар.1 от Регламент № 2201/2003 г. на Съвета на ЕС решение, постановено в една държава-членка, се признава в друга държава-членка без изискване за специални процесуални действие и не се предвижда производство по екзекватура. В чл. 21, пар. 3 от Регламента същевременно, независимо от посоченото в пар. 1, е предвидена възможност за всяко заинтересовано лице да може, в съответствие с процедурите, предвидени в раздел 2-ри от глава III-та, да подаде искане решението да бъде или да не бъде признато.По делото липсват данни ищецът да се е възползвал от тази възможност на територията на държавата-членка на която иска да бъдат признати въпросните решения. Признаването на съдебно решение е акт на съда на държавата, където решението ще се изпълнява . Инстументът за подобно признаване не е искът,който ищецът е предявил.Регламентът не предвижда правнорегулиран способ българският съд да може да въздейства върху волята на чужд национален съд на държава членка за това да признае ли чуждото съдебно решение,да го изпълни ли и как следва да приложи.
Обжалваното определение не е и очевидно неправилно. Императивните правни норми не са нарушени, а съответно приложени, когато ищецът иска недопустимото .
В обобщение,не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, поради което Върховният касационен съд, III- то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 1932 от 23.01.2019 г. на Софийски градски съд по ч.гр.д. № 428/2019 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: