2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 590
София,10.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 766 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Н. Г. Н., с адрес в [населено място], представляван от адв. К. П., против решение № 220 от 8 ноември 2018 г., постановено по в.гр.д. № 337/2018 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което се потвърждава решение № 766 от 17 август 2018 г., постановено по гр.д. № 1352/2018 г. по описа на районния съд в [населено място], с което са отхвърлени исковете на Н. против „Херти“ АД, със седалище и адрес на управление в [населено място], за признаване за незаконосъобразно на дисциплинарното наказание „уволнение“ и отмяната на заповед № 63/13.03.2018 г. на управителя на дружеството, за възстановяване на Н. на работа на заеманата преди уволнението длъжност „водач на мотокар“, и за осъждане на дружеството да му заплати обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението за периода 14.03.-24.04.2018 г. (датата на постъпване на нова работа), в размер на 947,15 лева, ведно с лихвата от датата на исковата молба.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е постановено при допуснати всички нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че въззивният съд неправилно е приел, че работодателят е доказал законността на уволнението, както и всички изложени в заповедта за уволнение факти и обстоятелства – не е извършена „кражба“, която е термин от наказателното право, и тя следва да се докаже с всички предвидени в НПК доказателства, както и да е влязла в сила присъда, но въпреки липсата на подобни доказателства, съдът е приел, че касаторът е извършил това деяние. Сочи се и че, за да е налице злоупотреба с доверието на работодателя, каквото основание ответникът използва, вещта, предмет на своене, следва да представлява имущество, което е поверено на работника да управлява или пази. Не е съобразено, че работодателят не е представил видеозапис, въз основа на данните от който е извършено уволнението, а свидетелите нямат преки и ясни възприятия за случилото се и разпитите им са противоречиви и неясни. Съдът не взел предвид, че двамата свидетели в качеството си на ръководни служители в предприятието на работодателя, са в пряка зависимост от последния. Подчертано е, че липсват доказателства за изнасяне или опит за изнасяне на вещта, както и че ощетяването на чуждото имущество, ако е налице такова, е в размер на 0,69 лева. Не било установено с кое поведение касаторът е осъществил описаното в процесната заповед „нерегламентирано изнасяне на други материали с цел да набави за себе си облага“ – необсъдено е останало, че касаторът единствено е преместил вещите, и че работодателят не е представил съответния регламент в предприятието, който да е нарушен. Накрая се твърди, че неправилно съдът е счел, че фактът на извършване на дисциплинарното нарушение е доказан от самопризнание на касатора в дадени от него писмени обяснения. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, които според касатора са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Твърди се и че решението е очевидно неправилно.
Ответникът „Херти“ АД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от главния изпълнителен директор З. З., чрез адв. С. С., в отговор на касационната жалба оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване и сочи доводи за неоснователността на жалбата.
По оспореното наказание „дисциплинарно уволнение“ поради допуснато нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ – злоупотреба с доверието на работодателя, въззивният съд приема за установено, че от показанията на свидетелите на работодателя се установява, че при преглед на записи от камери за видеонаблюдение в района и помещенията на предприятието е констатирано, че касаторът демонтира мека връзка от свалена и оставена на съхранение мивка, както и че изнася от склада греди, които следвало да бъдат върнати на доставчици, и при проведения от служителите разговор с касатора, той не отрекъл, че е свалил меката връзка, но не я е предал на работодателя. Счетено е, че в писмените обяснения по реда на чл. 193 КТ касаторът не отрича отнемането на мека връзка и греди, а останалите му твърдения в обясненията не се доказват по делото. Съобразено е, че в мотивите на заповедта на работодателя е посочено, че е извършена кражба на имущество, собственост на работодателя – водопроводен сифон и мека връзка и други материали, с цел да набави за себе си имотна облага. Съдът приема за установено по делото, че касаторът е извършил посоченото в заповедта дисциплинарно нарушение, уволнението му е извършено при спазване разпоредбите на чл. 193 и 194 КТ, заповедта е мотивирана съгласно чл. 195 КТ. Посочено е, че при налагането на наказание не е определящо и водещо дали работодателят от нарушението на трудовата дисциплина е претърпял реална вреда и на каква стойност. Счетено е, че касаторът умишлено и преднамерено е злепоставил отношенията между работник и работодател и е компрометирал оказаното му доверие, обещал е да върне отнетото имущество, но не го е сторил, проявил е явно пренебрежение към извършеното от него и не е изразил съжаление и извинение за стореното, и при положение, че е знаел, че има камери и че действията му се записват, това не го е възпряло да извърши нарушението. За неоснователно е счетено възражението, че посочването, че е извършил кражба, трябва да се докаже по реда на НПК, тъй като наложеното наказание е за нарушение по чл. 190, т. 4 КТ, а не по НК, и това нарушение се доказва пред съда с всички допустими доказателствени средства. Отречено е сключването на допълнително споразумение с касатора за промяна на размера на трудовото възнаграждение да препятства налагане на наказание при допуснато дисциплинарно нарушение.
К. съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
Първият въпрос е длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи, изложени във въззивната жалба, които са от значение за формиране на решаващата воля на съда и да изложи мотиви. По въпроса се твърди допуснато от въззивния съд противоречие с ТР № 1/2013 г., ОСГТК, решение № 55 по т.д. № 1245/2013 г., I т.о., решение № 63 по т.д. № 674/2014 г., II т.о., решение № 115 по д. № 3428/2014 г., II т.о. В цитираната съдебна практика, както и в множество други решения на ВКС, включително и на настоящия съдебен състав, се приема, че и при действието на ГПК от 2007 г. въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Неоснователно се твърди от касатора, че тази съдебна практика е нарушена. Въззивният съд е изложил съображения във връзка с това дали касаторът е осъществил престъплението „кражба“ и за начина на установяването на съответното престъпление, посочено е кое е мотивирало съда да приеме, че са осъществени описаните в процесната заповед действия на касатора, обосновава се защо е наложено съответното наказание, посочено е, че няма връзка между сключването на допълнително споразумение за промяна на основното месечно възнаграждение на касатора и процесното нарушение, във връзка с твърдението във въззивната жалба, че сключването на допълнителното споразумение означавало, че касаторът изпълнявал задълженията си безупречно.
На второ място се пита въззивният съд следва ли да постанови съдебният си акт въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. По този въпрос се твърди противоречие с ТР № 1/2013 г., ОСГТК, решение № 34 по гр.д. № 652/2011 г., II г.о., решение № 37 по гр.д. № 241/2011 г., I г.о., решение № 115 по т.д. № 3428/2014 г., II т.о., решение № 55 по т.д. № 1245/2013 г., I т.о., решение № 63 по т.д. № 674/2014 г., II т.о. По същината си този въпрос преповтаря първия, а така също и сочената съдебна практика е по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Отново при обосновката на въпроса се твърди необсъждане на възражения и доводи на страните, изложени във въззивната жалба и отговора към нея, но, както беше отразено по-горе, такова нарушение не е допуснато. Не е нарушено и разпределянето на доказателствената тежест, респективно – правнорелевантните факти са доказани съобразно разпределената тежест на доказване.
Накрая, неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване поради очевидната неправилност на въззивното решение. Касаторът твърди, че порокът е налице, защото съдът е постановил решението си при липса на проведено пълно и главно доказване на изложените в заповедта за уволнение факти и обстоятелства. Изложеното би могло, при основателността му, да доведе до извод за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Не се обосновават обаче хипотезите на очевидната неправилност – законът да е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и без да е необходимо да се преценяват съображения на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК, какъвто случай настоящият не е.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение № 220 от 8 ноември 2018 г., постановено по в.гр.д. № 337/2018 г. по описа на окръжния съд в [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: