О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 588
гр. София, 31.10.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков ч.т.д.№2236 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.2, изр.2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на И. Ц. Ц. срещу определение №414 от 16.07.2018 г. по ч.т.д.№1746/2018 г. на ВКС, ТК, Второ отделение. С обжалваното определение е оставена без разглеждане частна касационна жалба на И. Ц. Ц. срещу определение №856 от 13.03.2018 г. по ч.гр.д.№6138/2017 г. на САС, с което е обезсилено определение от 27.09.2017 г. по гр.д.№9346/2014 г. на СГС в частта, с която е оставено без уважение искането на И. Ц. Ц. за спиране на изпълнението по изп.д.№1647/2017 г. на ЧСИ У. Д., и производството по делото е прекратено.
В жалбата се излагат съображения, че определението е неправилно. Посочва се, че разпоредбата на чл.420 от ГПК е именно случай, предвид в закона, който дава възможност на страна, поискала спиране на изпълнението, да обжалва на основание чл.274, ал.1, т.2 от ГПК определението на съда.
Ответникът по частната жалба не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното:
Частната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да постанови обжалваното определение първият тричленен състав на ВКС е приел, че въззивното определение, с което е обезсилено първоинстанционно определение, оставящо без уважение молбата за спиране на принудителното изпълнение на издадената заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.420, ал.2 от ГПК, не е от категорията на съдебните актове по чл.274, ал.1 от ГПК, тъй като с него не се прегражда по-нататъшното развитие на делото, а се разглежда допустимостта на съдебния акт по искането за спиране на изпълнението на присъденото вземане. Посочил е, че с него се уреждат последици по повод изпълнението на паричното вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение по чл.417, т.9 от ГПК, а не се разрешава по същество материалноправния спор относно съществуването на вземането, поради което не може да се приеме, че същото попада в хипотезата на чл.274, ал.3, т.2 от ГПК, като постоянната практика на ВКС е в смисъл, че определенията по чл.420 от ГПК са извън кръга на определенията по чл.274, ал.3 от ГПК и не подлежат на касационно обжалване.
Определението е правилно.
В допълнение на изложените от състава на ВКС мотиви, следва да се посочи, че съгласно т.8 на ТР №4/2013 г. по т.д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивните определения постановени в заповедно производство не подлежат на касационно обжалване. В случая обстоятелството, че молбата по чл.420 от ГПК е депозирана пред исковия съд, разглеждащ предявен иск по чл.422, вр. чл.415 от ГПК, не променя квалификацията й на искане, свързано със заповедното производство, поради и което разясненията в цитираното тълкувателно решение са приложими и в настоящия случай.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение №414 от 16.07.2018 г. по ч.т.д.№1746/2018 г. на ВКС, ТК, Второ отделение.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.