2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 589
София,10.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 807 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „Спедстрой“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], обл. В., представлявано от управителя Ж. Ж., чрез адв. М. Б., против решение № 94 от 5 ноември 2018 г., постановено по т.д. № 225/2018 г. по описа на апелативния съд в [населено място], с което се потвърждава решение № 145 от 4 май 2018 г., постановено по т.д. № 443/2017 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което е обявен за окончателен предварителен договор от 30.06.2016 г., ведно с анекси към него от 01.07.2016 г. и 03.08.2016 г., сключен между продавачите „ТТГ“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], и „Спедстрой“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], обл. В., и купувача И. С., украински гражданин, за покупко-продажба на два апартамента и гараж, ведно със съответните кв.м. идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, с обща цена от 145647 евро, при условие, че купувачът заплати на първия продавач сумата от 30367,50 евро, а на втория – 72823,50 евро, в двуседмичен срок от влизане в сила на решението, купувачът е осъден да заплати местен данък, наредено е да се впише възбрана на имота до заплащане на данъка, и на купувача е указана възможността да впише решението, и в тежест на касатора са присъдени разноски.
В касационната жалба се твърди наличието на всички основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Изтъква се, че първата инстанция е приела и разгледала един иск срещу двамата продавачи, които са обикновени другари в процеса. Въззивният съд е констатирал, че касаторът не е получил уговорените в предварителния договор плащания, но е оставил в сила решението на първата инстанция с мотива, че с последващо плащане купувачът е изплатил дължимите суми, и така съдът е подменил волята на страните относно вида и характера на последващото плащане и на основание, което не е въведено от ищеца по валиден начин в производството – прието е, че с частично плащане по окончателната вноска купувачът е изпълнил задължението си да преведе определената сума до датата на окончателния нотариален акт, а подобно обстоятелство не е поддържано от ищеца нито преди процеса, нито в самия процес, и то внася промяна в отношенията между страните по недопустим начин, тъй като променя както уговорките между тях, така и заявените от тях позиции по защитата на правата им. Съдът не може да заключава, че с последващо плащане на част от окончателната цена е изплатена дължимата авансова вноска по договора, защото такова изявление липсва. Оспорва се изводът, че купувачът е изпълнил задължението си да заплати сумите, дължими преди нотариалния акт, със забава, защото такова твърдение ищецът не е въвеждал, а е твърдял, че е заплатил всичко в срок. Касаторът е отказал да извърши сделката, защото не му са платени преди сделката и е отказано да бъде заплатено едновременно цялата останала неплатена цена по предварителния договор. Въззивният съд не е придал правно значение на връщането на цената, но за страните е ясно, че продавачът се е отказал от договора поради неизпълнението на купувача по задължението да заплати дължимите суми по договора, и съдът не е обсъдил това обстоятелство, като неправилно е прието, че договорът не е прекратен или развален. В противоречие със закона съдът приема, че в производството по чл. 362 ГПК не се присъждат лихви за забава. Излагат се съображения за неправилно определени разноски. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди се и че въззивното решение е очевидно неправилно.
Ответникът И. С., украински гражданин, представляван от адв. Г. К., в отговор на касационната жалба оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване и излага доводите си за неоснователността на жалбата. Липсата на основание за допускане на касационното обжалване, както и неоснователност на жалбата, се твърди и в отговора на „ТТТ“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Г. Г., чрез адв. И. С..
По уточненото задължение за плащане преди окончателния договор, в размер на 60259 евро или по 30129,50 евро на всеки от продавачите, и отделно на касатора платени 83036,83 лева, и при неоспорване на иска от продавача „ТТГ“ ЕООД при условие, че купувачът заплати остатъкът от продажната цена от 30367 евро, и при твърдение на касатора, че купувачът не е изпълнил задължението си да заплати 59393 лева, което е довело до забава на строителството, след преценка на сключения предварителен договор, съдът приема, че уговорената общо цена е следвало да се плати по равно на двамата продавачи по посочени банкови сметки или: преди сключване на окончателния договор купувачът е следвало да заплати на всеки от продавачите по 30129,50 евро, като остатъкът от по 42694 евро, е следвало да се заплати в деня на сключване на договора като окончателен. Посочено е, че не се твърди и няма данни правото за разваляне на договора да е упражнено от която и да е страна; сградата е построена и въведена в експлоатация през м. юни 2017 г.; на следващия месец на касатора е преведена по банков път сумата от 83036,83 лева; към определената в анекс дата на сключване на договора като окончателен не са били налице условията за това както с оглед изпълнението на строителните работи, така и с оглед заплащането на уговорените вноски преди сключване на окончателен договор от общо 60259 евро – по 39129,50 евро за всеки от продавачите. Съдът приема предявеният иск за основателен. Независимо от забавата за плащане от страна на купувача на пълния размер на задължението за втора вноска от 58259 евро, е отречено, предвид установеното в чл. 7 и чл. 13 от договора право за всяка от тях да развали договора, неточното във времево отношение изпълнение на задължението за плащане на вноската да представлява безусловна предпоставка за прекратяване на договора и отпадане на главното насрещно задължение за продавача да прехвърли по нотариален ред правото на собственост. Тъй като сключеният предварителен договор носи белези и на договор за извършване на строително монтажни работи, и макар да липсва изрична уговорка изпълнителят да изработи поръчаното със свои средства, е счетено, че уговорката за заплащане на част от цената в определени срокове води до извода, че извършването на строително монтажните работи е обусловено от своевременното изпълнение от страна на купувача на насрещното парично задължение. Въпреки забавата на всяка от страните по предварителния договор, тъй като никоя от тях не е упражнила правото си да развали договора, запазването на договора от страна на касатора, а не конкретното съотношение между своевременно заплатената и платената със забава цена, мотивира съда да приеме, че неточното изпълнение не е съществено с оглед интереса на кредитора; купувачът е изпълнил задължението си да заплати преди сключването на договора дължимата сума от 30129,50 евро, като задължението за заплащане на остатъка от 42694 евро е изискуемо като насрещно едновременно с обявяване на договора за окончателен. Подчертано е, че преди сключването на договора купувачът е платил сума, надвишаваща дължимата, а продавачът не е упражнил правото да развали договора, нито е изпълнил задължението си да отправи покана за сключване на окончателен договор.
Поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита при обявяване на предварителен договор за окончателен, по който има двама продавачи, колко иска следва да разгледа съдът, съответно как следва да се определи цената на иска, на каква база следва да се изчислят такси и разноски – върху целия размер на иска или за всяка една от страните в съответствие с притежавана идеална част. Твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречи с практиката на ВКС, изразена в решение № 773 по гр.д. № 600/2009 г., IV г.о., решение № 777 по гр.д. № 1050/2009 г., IV г.о., решение № 244 по гр.д. № 1477/2010 г., III г.о. В първото от решенията, разрешавайки въпроса за възможността да се претендира обявяването на договора за окончателен по отношение на един от обещателите и за част от обещания имот, изхождайки от общото правило, че когато съсобственици обещават да продадат общ имот, всеки обещава да продаде своята част, и че те са обикновени другари и ако за прехвърлянето на някоя от частите има пречка, това не може да се отрази на прехвърлянето на частите на останалите съсобственици, касационният съд приема, че ако преди предявяването на иска съсобствеността е прекратена и всеки от обещателите е получил в собственост реален дял, всеки от предявените искове трябва да бъде уважен срещу всеки от собствениците за съответния поставен му в дял отделен имот. Подобна хипотеза в настоящия спор не се твърди. С второто решение е отговорено на въпроса относно възможността да се обяви за окончателен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот само за ? идеална част от имота, след като само един от двамата купувачи е заплатил половината от уговорената продажна цена. Предвид делимостта на преобразуващото право по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, касационният съд приема, че при няколко продавачи по предварителния договор купувачът има право срещу всеки от тях да иска прехвърляне на притежаваната от него идеална част. В третото решение ВКС тълкува въпроса за наличието на солидарна отговорност в хипотеза на чл. 93, ал. 2 ЗЗД, и по предмета на спора заключава, че в сключения между страните предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот солидарна отговорност не е уговаряна, и солидарността по закон не е предвидена за този вид договори. Соченото тълкуване на ВКС, което настоящият съдебен състав споделя напълно, не дава отговор на поставения от касатора въпрос в нито една от неговите части. Освен това, в зависимост на заявените в процеса позиции на двамата обещатели и доказателствата по спора, съдът е разгледал предпоставките за възникване на преобразуващото право на приемателя спрямо всеки от тях. Ето защо следва да се приеме, че поставеният въпрос не обуславя изхода на спора. По тази причина не може да се търси и приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. От обосновката в касационната жалба на втората част на въпроса е ясно, че се иска изменение на въззивното решение в частта му за определените разноски за въззивното производство. Искането е по реда на чл. 248 ГПК, поради което, след постановяването на настоящото определение, делото следва да се върне на въззивния съд за произнасяне по искането.
Вторият въпрос е следва ли съдът да се произнесе по наведените в исковата молба факти, съответно допустимо ли е съдът (въззивният) да подменя фактическите и правни основания, въведени от ищеца в исковата молба, и следва ли съдът да установи фактите на основанията на въведените от страните фактически твърдения, или може да установява факти, които не са въведени от страните по делото. По въпроса се заявява, че разрешението му е в противоречие с практиката на ВКС според решение № 81 по т.д. № 761/2008 г., I т.о., решение № 157 по т.д. № 3638/2014 г., I т.о., решение № 19 по гр.д. № 262/2010 г., II г.о., решение № 537 по гр.д. № 349/2009 г., III г.о. В сочената практика на ВКС, която съдебният състав споделя, въпросът е разрешен само в третото от цитираните решения. В първото сочено решение се разисква въпроса за тълкуването на договорите по смисъла на чл. 20 ЗЗД, което разрешение не е относимо към изрично поставения въпрос. Във второто решение е разгледан общият въпрос и е даден положителен отговор на задължението на съда да даде отговор на всички оплаквания в жалбата. В този смисъл е и разрешението по четвъртото дело. В третото решение е разгледано питане за пределите на диспозитивното начало в гражданския процес, в хипотеза, касаеща възможността без надлежно сезиране съдът да се произнесе по валидността на сделка, от която за страната–ищец произтича защитимото по делото материално право, като съдът заключава, че правомощията на решаващия съд са ограничени по спора от предметната рамка на заявените искания и възражения на основата на твърдени факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение. Въпросът не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Д. на касатора е, че твърдението на купувача за точно изпълнение на договора – преди насрочената дата за сключване на окончателен договор, той бил изплатил точно авансовите вноски на продавачите, е било недопустимо подменено от съда, като е прието, че купувачът е изпълнил със забава, с последното плащане на част от окончателната цена е изплатил дължимата авансова вноска по договора, че преди сключването на договора купувачът е платил сума, надвишаваща дължимата, и че е платил редовно чрез единия от съсобствениците. К. съд приема, че в случая въззивният съд е извършил своя преценка на доводите на страните, и въз основа на събраните доказателства е дал изводите си за правните последици от съвкупността от осъществените от тях действия във връзка с процесния предварителен договор. Ако всъщност касаторът твърди, че неправилно е тълкуван предварителният договор (заради заявеното, че съдът е внесъл промяна в отношенията между страните), то е следвало да постави и относимия правен въпрос, както това е сторено в първото от сочените по този въпрос решения на ВКС, който би могъл да ангажира задължението на ВКС да отговори в казуалния контекст на спора.
Третият въпрос е допустимо ли е съдът да приеме, че платените като остатък на плащането суми, дължими към датата на сделката, са платени като суми, дължими преди датата на сделката, разрешен според касатора в противоречие с решение № 79 по гр.д. № 538/2012 г., III г.о., решение № 134 по гр.д. № 6886/2013 г., III г.о., и решение № 56 по т.д. № 804/2014 г., II т.о. Същата съдебна практика е посочена като обосноваваща и следващите въпроси: налице ли е забавено изпълнение на купувача по предварителен договор, ако същият не е изпълнил задълженията си преди датата на сделката така, както е уговорено, но е заплатил част от последващо дължимите суми към датата на сделката, и следва ли съдът да установи волята на купувача за пълното плащане на цената по сделката; правомерен ли е отказът на продавача по предварителния договор да прехвърли правото на собственост при условие, че не е получил дължимите суми преди датата на сделката, част от сумите са заплатени без основание на другия съсобственик и няма заявена готовност на купувача да заплати всички дължими суми на продавача; има ли право продавачът по предварителен договор да откаже да прехвърли правото на собственост за цена, различна от уговорената; ако купувачът отказва да заплати цялата уговорена по предварителния договор цена, но съдът, по искане на купувача обяви предварителния договор за окончателен (като го осъди да заплати всички суми по договора), кой трябва да понесе съдебните разноски от процеса; при забава на купувача за плащане на дължимите суми преди датата на сделката, следва ли при извършване на сделката да са заплатени и съответните лихви за забава, и има ли право продавачът да откаже извършване на сделката до заплащане на дължимото обезщетение за забава, и ако договорът бъде обявен за окончателен по искане на купувача, кой трябва да понесе разноските по процеса; поставен ли е в забава продавачът по предварителен договор, след като не са му заплатени сумите, дължими преди датата на сделката, не са му заплатени лихвите по забавата и купувачът не е в готовност да заплати целия дължим остатък към датата на сделката.
В първото сочено решение ВКС дава разрешение по въпроса може ли да се обяви за окончателен предварителен договор, в който купувачът е имал задължение да заплати цялата продажна цена преди нотариалното прехвърляне. ВКС приема, че правилото на чл. 362 ГПК е приложимо, когато е уговорена едновременност на престациите – тази на купувача за заплащане на цената и тази на продавача за прехвърляне на правото на собственост. Във второто сочено решение се поставя въпросът за задължението на съда да тълкува клаузите на предварителния договор, в конкретния случай клаузата свързана с уговорката предвиждаща възможност да се прекрати договора. В решението си ВКС застъпва същото тълкуване, както по предходно цитираното решение. В третото сочено решение въпроси, свързани с правата на продавача по предварителен договор, са поставени в контекста на производство по чл. 422 ГПК. К. съд приема, че в производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД вземането за цената не е предмет на делото, тъй като проверката относно съществуването на това вземане има значение единствено за режима на решението, с оглед поставянето на условие задължението за плащане на цената да се изпълни в законовия срок по чл. 362 ГПК. В настоящия случай съдът приема, че е приложимо правилото на чл. 362 ГПК, но основният му аргумент е друг – всяка от страните по предварителния договор е била в забава, и след като никоя от тях не е упражнила правото да развали договора, неговото действие е запазено. Затова е заключено, че именно запазването на договора от страна на продавача, а не конкретното съотношение между своевременно заплатената и платената със забава цена, налага извода, че неточното изпълнение не е съществено с оглед интересите на кредитора. По това основно заключение правен въпрос не се поставя. Прието е допълнително, че купувачът е изпълнил задължението си към продавача да заплати преди сключването на договора дължимата сума от 30129,50 евро, като задължението за плащане на остатъка от 42694 евро е изискуемо насрещно едновременно с обявяването на договора за окончателен. Дали фактическите констатации на съда по уговорките между страните са верни, следва да е предмет на друго питане. Касаторът в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване подробно аргументира несъгласието си с изводите на въззивния съд по тълкуването на договора, но и по този основополагащ проблем правен въпрос не се поставя. Ето защо следва да се приеме, че практиката на ВКС не е нарушена, и не се налага допускането на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касаторът сочи, че съдът не е обсъдил въпроса относно дължимото обезщетение за забава на плащанията. Представените от касатора първоинстанционни съдебни решения не могат да послужат за целите на селекцията по чл. 288 ГПК, тъй като не се удостоверява влизането им в сила. Отделно от това, оплакването не е отправено към обусловило изхода на спора разрешение. Неизпълнението на задължението на купувача да заплати лихвите за забава на дължимите плащания е заявено във въззивната жалба, но съдът не е дал отговор. Правен въпрос по приложението на чл. 269 ГПК не се поставя, което препятства допускането на касационното обжалване.
Накрая се поставя въпросът допустимо ли е договорът да бъде развален с конклудентни действия, съответно какво е правното значение на връщането на всички платени по договора суми. По този въпрос касаторът счита, че е нарушена практиката на ВКС, изразена в решение № 110 по гр.д. № 3868/2016 г., III г.о. К. съд приема, че договорите могат да се развалят и по взаимно съгласие на страните, включително и когато това съгласие е дадено с конклудентни действия, и дава пример с връщане на получен задатък в двоен размер преди изпълнението на договора, и връщането се приеме от насрещната страна, при което връщането на задатъка и приемането му сочат отказ от договора – развалянето му по взаимно съгласие, след като приелият обратно задатъка в двоен размер не може да претендира изпълнението на договора. В процесния случая действително въззивният съд не е възприел, че връщането на цената е изявление за разваляне на договора, но твърдение, че договорът е развален чрез конклудентните действия на страните, не е поддържано в процеса, поради което и съдът не е дължал отговор в този смисъл.
Неоснователно е твърдението, че решението е очевидно неправилно. Касаторът обосновава становището си, като заявява, че са нарушени основополагащи принципи на съдопроизводството, изразили се в разглеждането на един иск срещу двамата продавачи, определянето на една обща цена, присъждане на разноски при грубо нарушаване на условията за определяне цената на иска, осъждане на двамата ответници да отговорят за разноски по един иск, вместо по два; законът бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл – липсвала правна норма, по силата на която съдът да приеме че плащането на остатъка от продажната цена може да се отнесе като плащане на дължимото авансово плащане, липсвала правна норма, която да допуска извършеното плащане да се счете за забавено плащане на дължимото авансово плащане, липсвала правна норма, по силата на която въззивната инстанция да въвежда твърдения в процеса от името на ищеца, с което да променя и съдържанието на договора; грубо били нарушени правилата на формалната логика – след като ищецът твърди, че е платил редовно авансовите вноски, то следва по правилата на формалната логика да се определи дължимото плащане на окончателното такова. Макар касаторът правилно да определя хипотезите, при които се осъществява съставът на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване, оплакванията по същината му са за допуснати от съда нарушения по смисъла на чл. 281 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационния контрол по съществото на спора пред ВКС, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че тя да може да бъде установена непосредствено от мотивите на съдебния акт, без да е необходимо да се извършва проверка и анализ на доказателствата или на процесуалните действия на съда и страните по спора, и преценка дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото. В случаите, когато въззивният съдебен акт е неправилен поради неточно прилагане или тълкуване на закона, когато е необоснован, което налага допълнителна проверка и анализ от страна на ВКС на доказателствата по делото и осъществените от съда и страните процесуални действия, както и когато е постановен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, за допускане на касационното обжалване е необходимо наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Ето защо и това последно искане за допускане на касационното обжалване е неоснователно.
При този изход на спора е основателно искането на ответника С. за присъждане на сторените за касационното производство разноски от 4500 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение № 94 от 5 ноември 2018 г., постановено по т.д. № 225/2018 г. по описа на апелативния съд в [населено място].
ОСЪЖДА „Спедстрой“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на И. С., гражданин на У., с адрес за призоваване [населено място], [улица], вх. 1, ет. 1, чрез адв. Г. В. К., сумата от 4500,00 (четири хиляди и петстотин) лева разноски за касационното производство.
ВРЪЩА делото на въззивния апелативен съд в [населено място] за произнасяне по молбата по чл. 248 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: