6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 589
София, 15.04.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети април две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1113/2010 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от адв. Л. Д. – процесуален представител на ответника по главния иск Н. К. П. от[населено място], област С. Загора, против въззивно решение №460/11.01.2010 г. и по касационна жалба против допълнително решение от 19.3.2010 г., и двете по гр.д.№581/2009 г. по описа на С. окръжен съд, І-ви граждански състав.
С обжалваното основно решение е прието, че възражението за процесуално нарушение, допуснато от районния съд поради определяне правното основание на иска по отменения ГПК, въззивният съд е стигнал до извод, че няма пречка когато изпълнителният лист е издаден при действието на отменения ГПК, по стария ред, длъжникът да предяви отрицателен установителен иск по чл.254 ГПК/отм./, въпреки че този иск не е уреден в новия ГПК. Прието е, че това на общо основание е отрицателен установителен иск по чл.254 ГПК/отм./ за несъществуване на вземането на ответника – 124, ал.1 ГПК, във връзка с чл.254 ГПК/отм./, за който е налице правен интерес. Изложени са изводи, че предпоставките за допустимост са тези по отменения ГПК, т.е. няма ограничения в основанията, на които ищецът твърди, че вземането не съществува, като предявения иск следва да се разглежда по процедурата на новия ГПК. Поради това е прието, че не е налице твърдяното във въззивната жалба нарушение на процесуалните правила от районния съд. По съществото на спора въззивната инстанция е стигнала до извод, че ищецът не дължи на ответника 4641,10 лева – главница, и 358,90 лева – лихва за забава. Споделени са изводите на районния съд относно лихвата предвид разпоредбите на чл.чл.9, 10, ал.2 и 26, ал.4 ЗЗД.
С допълнителното решение, постановено по чл.250 ГПК, е прието, че молбата за допълване е неоснователна, тъй като с основното въззивно решение е прието, че обжалваното първоинстанционно решение е процесуално допустимо, поради което спорът е разгледан по същество. Относно доводът дали се дължи изрично произнасяне за допустимостта на решението на районния съд е прието, че в мотивите на основното решение съдът е стигнал до извод за наличие на допустимост на решението на райониня съд и не е налице твърдяното от въззивника нарушение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК срещу основното решение на С. окръжен съд се релевират следните процесуалноправни въпроси: 1. Когато е обжалвано едно съдебно решение, кои въпроси следва да бъдат разгледани първо от проверяващия съд – тези по допустимостта на проверяваното съдебно решение преди въпросите по неговото същество или обратно ?; 2. Издаването на изпълнителен лист по глава ХХІІІ ГПК/отм./ и оспорването на вземане по изпълнителен лист по глава ХХХІV ГПК/отм./ самостоятелно обособени производства ли са ?; 3. Допустимо ли е да бъде разгледан иск, който не е предвиден нито в основния процесуален закон/ГПК/, нито в друг действуващ нормативен акт ? Допустимо ли е при действието на ГПК от 2007 г. да се прилага чл.254 ГПК/отм./, след като производството по чл.237, б.”в” ГПК/отм./, във връзка с чл.242 и сл. от същия кодекс е приключило с влязло в сила определение, с което се уважава искането за издаване на изпълнителен лист ?; 4. Допустимо ли е длъжникът по влязъл в сила изпълнителен лист да се защитава с възражение или може да се защитава само чрез иск ? ; 5. Допустимо ли е при действието на ГПК от 2007 г.страна по делото да повдига спор за факти и обстоятелства, които вече е признала писмено в хода на същото производство ?; 6. Допустимо ли е съдът да решава въпроси, които не са въведени по надлежния ред като предмет на делото ? В частност – допустимо ли е съдът да се произнася по искане, направено от страната по делото в противоречие с процесуалните правила: – след нормативно установения срок; – при оспорване на неизгодни за същата страна факти и обстоятелства, които по-рано тя е признала писмено по същото производство ?; 7. Ако съдът си позволи да излезе извън пределите, предвидени в чл.7 ГПК, това съществено процесуално нарушение ли е ?; 8. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и да се произнесе по всички оплаквания на жалбоподателя ?; 9. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и се произнесе по всички искания на жалбоподателя ?; 10. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и се произнесе по исканията на жалбоподателя в реда, както са заявени от него ?;
Сочи се, че по поставените въпроси окръжният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС/ВС/, както и че е налице противоречива съдебна практика. Сочи се също така, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК по срещу допълнителното решение на С. окръжен съд се релевират следните процесуалноправни въпроси:
1. Дължи ли въззивният съд изрично произнасяне по конкретно направено във въззивната жалба искане за констатиране недопустимостта на първоинстанционното решение по делото и неговото обезсилване ? По този въпрос се твърди, че въззивникът е направил изрично искане в петитума на жалбата си за обезсилване поради недопустимост на първоинстанционното решение.
2. Когато исканията в петитума на въззивната жалба са заявени в определен ред, длъжен ли е съдът да спазва този ред ?
и
3. Формирането на становище по въпроси от съществено значение за изхода на делото преди постановяване на решението, основание ли е за отвеждане на съдебния състав ? Към този въпрос касационният жалбоподател пояснява, че в мотивите на допълнителното решение съдът е посочил, че преди да реши делото по същество е приел, че първоинстанционното решение е допустимо, поради което жалбоподателят стига до извод за предубеденост на съдебния състав, тъй като е формирано мнение относно самостоятелното искане във въззивната жалба преди да се реши дали тя е основателна.
Сочи се, че по поставените въпроси окръжният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС/ВС/, както и че е налице противоречива съдебна практика. Сочи се също така, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Моли се за допускане на двете въззивни решения до касационно обжалване.
Ответникът по касация – Продан И. П., не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложенията за допускане на касационното обжалване намира, че са налице въззивни решения, по които обжалваемия интерес е над 1000 лева, поради което касационните жалби са допустими. Същите са подадени и в законния срок.
По изложението към касационната жалба срещу основното въззивно решение.
Поставените от касационния жалбоподател въпроси са формулирани бланкетно, без да са свързани с конкретни факти и обстоятелства по спора, както и с изводи в обжалваното решение. Освен това бланкетно е посочено, че последното противоречи на решения на ВКС, ВС и на противоречива съдебна практика. Поради това посоченото решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По изложението към касационната жалба срещу допълнителното въззивно решение.
И в това изложение бланкетно е посочено, че допълнителното решение противоречи на решения на ВКС, ВС и на противоречива съдебна практика. Поради това то не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК.
Относно основанието за допускане на решението по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По първия от поставените въпроси, а именно “Дължи ли въззивният съд изрично произнасяне по конкретно направено във въззивната жалба искане за констатиране недопустимостта на първоинстанционното решение по делото и неговото обезсилване ?”, отговорът се съдържа ясно и категорично в нормата на чл.269, изречение първо ГПК, съгласно която “Въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – обжалваната част”. Поради това неоснователно е становището на касационния жалбоподател въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
По втория от поставените въпроси, а именно “Когато исканията в петитума на въззивната жалба са заявени в определен ред, длъжен ли е съдът да спазва този ред ?”, настоящият състав на ВКС, ІV г.о., намира, че същият е поставен бланкетно. В случай, че исканията в петитума са поставени с оглед разпоредбата на чл.269, изречение първо ГПК, е налице законово задължение за съда, което се съдържа в посочената правна норма и за което настоящата съдебна инстанция се произнесла по първия поставен въпрос.
По третия от поставените въпроси, а именно “Формирането на становище по въпроси от съществено значение за изхода на делото преди постановяване на решението, основание ли е за отвеждане на съдебния състав ?” с оглед поясненията в изложението по него ВКС намира следното:
Разпоредбата на чл.22 ГПК изчерпателно посочва случаите, при които са налице основания за отвод на съдебния състав. Повече от очевидно е, че хипотезата, на която се основава въпроса изключва хипотезите на чл.22, ал.1, т.т.1-5 ГПК. Досежно хипотезата на чл.22, ал.1, т.6 ГПК, съгласно която “Не може да участва като съдия по делото лице, относно което съществуват други обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в неговото безпристрастие” ВКС счита, че посочената правна норма изисква наличието на такива действия и/или бездействие и/или поведение, което да е дало основание на страна по делото да поиска отвод на съдебния състав, или съдът сам да е преценил, че следва да извърши действие по отвеждането си от делото. Такива действия и/или бездействия и/или поведение в хода на въззивното производство не са били налице. Не е било направено искане по чл.23, ал.1, ГПК, нито е имало процедура по чл.23, ал.2, във връзка с чл.22, ал.2 ГПК. Поради това поставения въпрос е неотносим към спора, а поясненията на касационния жалбоподател към поставения въпрос евентуално биха имали значение при обосноваване на касационно оплакване по чл.281, т.3, предложение последно ГПК.
Ето защо касационно обжалване не следва да бъде допуснато и на допълнителното въззивно решение.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №460/11.01.2010 г. и допълнително въззивно решение от 19.3.2010 г., и двете по гр.д.№581/2009 г., по описа на С. окръжен съд, І-ви граждански състав, по подадените от адв. Л. Д. – пълномощник на Н. К. П. от[населено място], област С. Загора, касационна жалба, вх.№2079/12.02.2010 г. и касационна жалба, вх.№6063/28.4.2010 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: