2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 59
гр. София, 23.01.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 4143 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и А. С. С. против решение №126/21.06.2018 г., постановено по гр.д.№ 244/2018 г. от състав на Апелативен съд – П..
А. С. С. оспорва касационната жалба на Прокуратурата на Република България с писмен отговор.
Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.
С обжалваното решение, съдът се е произнесъл по основателността на предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, като е приел, че искът е основателен до размер на сумата от 5 000 лева.
Съдът е приел, че е неоснователно е оплакването в жалбата на прокуратурата, че ищецът не е доказал наличието на подлежащи на обезщетение неимуществени вреди, настъпили в емоционалната му сфера в степен и характер, които да са в пряка причинно-следствена връзка с проведеното наказателно производство, в хода на което той е оправдан по повдигнатите му обвинения. Прието е, че наличието на отрицателни стресови преживявания и на напрежение по време на продължилото в период от 26.05.2014г. до 25.11.2016г. наказателно производство е обичайно, настъпва несъмнено винаги при лица с нормална психика и по начало не се нуждае от специално доказване. В случая, съдът е приел, че отрицателното въздействие върху преживяванията на ищеца се установява и конкретно от показанията на двамата свидетели и заключението на СПЕ, които, противно на неоснователно поддържаното във въззивната жалба на П., е липсвало основания да не се възприемат. Прието е за неоснователно оплакването във въззивната жалба на ищеца, че не е взето предвид заключението на СПЕ, което, съдът е посочил, е обсъдено, като въз основа на него е прието, че наказателното производство е повлияло на чувството на ищеца за справедливост, свързано с неяснота и несигурност за бъдещето, но законосъобразно, след обсъждане на заключението в съвкупност с останалите доказателства е прието, че са установени само обичайните вреди от воденото наказателно производство. Приети са за неоснователни са оплакванията във въззивната жалба на П. за допуснато нарушение на процесуалния закон, изразяващо се в кредитиране на свидетелските показания и възприемане на заключението на вещото лице. В тази насока е посочено, че заинтересоваността на свидетеля не е основание за неговото дискредитиране, а на осн. чл.172 ГПК показанията му трябва внимателно да се преценяват от съда с оглед на останалата доказателствена съвкупност. На осн. чл.202 ГПК, съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, а го обсъжда с останалата доказателствена съвкупност.В случая, съдът е приел, че тъй като показанията на разпитаните свидетели са убедително депозирани, подкрепят се взаимно и намират опора и в заключението на СПЕ, което е обосновано, не е оспорено и липсват основания да не се възприеме, при липса на други доказателства по делото, които да ги опровергават, за първоинстанционния съд не е имало основания да не кредитира свидетелите и да не възприеме заключението на СПЕ. Съдът е приел за неоснователно и поддържаното във въззивната жалба на ищеца първоинстанционният съд да не е взел предвид емоционалните преживявания от ищеца и негативните последици в социален и семеен план. Посочено е от състава на въззивния съд, че са законосъобразни изводите на първоинстанционния съд, че липсват твърдения и доказателства, освен обичайните, за ищеца да са настъпили усложнения или да са се появили здравословни проблеми, причинени са му само обичайните неудобства и притеснения, засягането на личната му сфера е било в много ограничен размер, изразяващо се в социална изолация, без данни за настъпили промени в чисто личностен план, като не са обсъждани, тъй като не са били въведени, твърдения за отражение на наказателното производство в професионален план. Посочено е също така, че не се твърди и не се установява ищецът да е понесъл значителни негативни последици в социален, социален, семеен и професионален план, извън обичайните, като не са въведени твърдения, нито са представени доказателства от ищеца, освен обичайните негативни преживявания от съприкосновението с правозащитните органи, да е настъпило твърдяното влошаване на здравословното и психическото му състояние, което да е трайно и съществено и да е в пряка причинна връзка с воденото наказателно производство. Съдът е посочил, че в съответствие с трайно установената съдебна практика първоинстанционният съд е посочил всички твърдени и установени конкретни релевантни обстоятелства за определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, отчел ги е и е обосновал значението им при определяне на обезщетението, като е изложил убедителни мотиви.Съдът е приел, че са доказани подлежащи на обезщетение неимуществени вреди, които са настъпили в пряка връзка с незаконното обвинение, в случая в рамките само на обичайните такива, като определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди, противно на неоснователно поддържаното във въззивната жалба на ПРС, не е прекомерно завишено, а е с съобразено с принципа на чл.52 ЗЗД, с оглед на всички установени конкретни релевантни факти по делото, като е посочено, че първоинстанционния съд е изложил мотиви за справедливия размер на обезщетението, каквито са изложени и същите са обосновани и убедителни и не е допуснато и нарушение на материалния закон, именно на чл.52 ЗЗД. По отношение на размера на обезщетението, съдът е посочил, че тъй като в случая липсва такова трайно и съществено засягане на неимуществената сфера на ищеца, което да в пряка причинна връзка с воденото наказателно производство, а наказателното производство, което е проведено в един разумен срок, му е причинило само обичайни неудобства и притеснения, засягането на личната му сфера е в много ограничен размер и той е водел присъщия за него социален, професионален и личен живот.
В изложението на касационните основания към касационната жалба на П. се твърди, че съдът е присъдил обезщетение съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД при недоказана причинна връзка между твърдените вреди и воденото досъдебно производство против ищеца. Съдът не е приел, че липсва причинна връзка между твърдените вреди и воденото досъдебно производство против ищеца и при това да е присъдил обезщетение за вредите, напратив, прието е, че е налице причинна връзка, поради което не е налице соченото противоречие с цитираната съдебна практика.
В изложението на касационните основания към касационната жалба на ищеца се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Сочи се, че съдът се е произнесъл по въпроса, следва ли при определянето на обезщетение за неимуществени вреди да се вземе предвид критерият икономически растеж, стандартът на живот и показателите за доходите и покупателните възможности в страната към датата на уврежданията. Действително, този довод е направен във въззивната жалба, като съдът не е отговорил на така направеното оплакване със своето решение. С решение № 480/23.04.2013 г., постановено по гр.д.№ 85/2012 г. на ВКС, ІV гр.отд. /посочено от касатора/ е прието, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия. От значение е и създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта” до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди.
Съдът не се е произнесъл по правния въпрос в противоречие с практиката на ВКС, цитирана с посоченото решение, доколкото правният въпрос касае приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД относно определянето на размера на обезщетение за неимуществени вреди, поставен и от касатора Прокуратура на Република България. По тези правни въпроси също е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
С оглед липсата на касационни основания по допускане на касационното обжалване и по двете касационни жалби, разноски не следва да се присъждат.
Водим от горното, състав на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №126/21.06.2018 г., постановено по гр.д.№ 244/2018 г. от състав на Апелативен съд – П..
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.