1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 594
София, 18.12.2017 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на пети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Гълъбина Генчева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Емилия Донкова гражданско дело № 1083 от 2017 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на М. Д. Г. и на Л. Г. Д. срещу въззивно решение, постановено на 03.11.2016 г. по в. гр. д.№7122/2016 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, II-ри Б състав, с което решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо това са отхвърлени исковете, предявени от М. Д. Г. срещу Р. М. Д. и Л. Г. Д. с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване право на собственост върху апартамент №42, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с идентификатор №68134.1106.256.2.82, като същият апартамент е допуснат до делба между съделителите Р. М. Д. и Л. Г. Д. при равни квоти.
В изложението към подадената от М. Д. Г. касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по няколко групи въпроси:
1.По иск, предявен от трето лице срещу двамата съпрузи за установяване на придобиване по давност на вещ, която е била тяхна собственост, дали презумпцията на чл.69 ЗС трябва да се оборва и от двамата съпрузи, ако вещта е била или е съпружеска имуществена общност или е достатъчно само единият съпруг да я оборва;
2.Какво е значението при такъв иск на твърдението на единия съпруг, че владелецът не е владял вещта като своя и на признанието на другия съпруг, че владелецът е владял вещта като своя;
3.Какво е значението на процесуалните действия на бившите съпрузи, ако по време на развитието на спорното право те се превърнат от „необходими другари“ в „обикновени другари“ поради прекратяването на брака;
4.Във всички случаи ли, когато една вещ се предоставя от собственик във фактическата власт на трето лице, което не е собственик, респективно съсобственик, при установяването на тази фактическа власт се предполага, че владелецът не получава и не държи вещта като своя;
5.Ако една вещ се предостави от собственика й на трето лице с обещание за дарение, което е недействително съгласно чл.226, ал.1 ЗЗД, може ли това обещание за дарение да се третира като съгласие на собственика третото лице да владее вещта за себе си;
6.Допустимо ли е въззивният съд, когато отменя решението на първоинстанционния съд, да приема за установени по делото факти и обстоятелства, установени от първоинстанционния съд без да преценява всички доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение;
7.Допустимо ли е въззивният съд, когато отменя решението на първоинстанционния съд, да мотивира своето решение като препраща – пряко или косвено-към мотивите на решението на първоинстанционния съд.
В изложението към подадената от Л. Г. Д. касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроси, формулиращи правни проблеми, свързани със собствеността на гражданите, разрешавани противоречиво от съдилищата, по някои от които липсва съдебна практика, което затруднява правилното приложение на закона, което от своя страна, според касатора, води до несправедливо разрешаване на правни казуси:
1.Приложима ли е презумпцията на чл.69 ЗС в полза на ищеца, когато е налице категорично признание на ответника за изтекла придобивна давност в полза на ищеца, макар и изведено от обясненията му в съдебно заседание основание за владение да сочи на сключен договор за дарение; нищожният поради липса на форма договор за дарение, когато са налице всички други елементи на фактическия му състав, следва ли да се тълкува като владение без правно основание или е държане; трябва ли в този случай владелецът да демонстрира промяна в намерението за своене на имота, която открито да демонстрира спрямо собственика;
2.Налице ли е разлика между обещание за дарение /предварителен договор за дарение/ и нищожен договор поради липса на форма; нищожен договор за дарение, но по силата на който е предадено владението правно основание ли е и приложима ли е презумпцията по чл.69 ЗС;
3.Във всички случаи ли безвъзмездното допускане в имот на едно лице е заем за послужване; Обещание за дарение, защото е нищожно, приравнява ли се на заем за послужване; допустимо ли е да се приема всеки път, че когато собственикът на имота допусне едно лице в него /например свои гости или роднини/ е непременно налице заем за послужване;
4.Когато ищецът владее на основание нищожен поради несключването му в предвидената от закона форма договор за дарение /когато договорът за дарение не е сключен под формата на нотариален акт/, но е предадено владението на имота, това владение недобросъвестно ли е; приложима ли е презумпцията на чл.69 ЗС или следва да се счита, че това не е владение, а държане и е оборена презумпцията;
5.Ако единият съпруг по време на брака е сключил договор за дарение на имот СИО и е предал владението на този имот на надарения, то обвързан ли е другият съпруг от този договор; другият съпруг страна ли е по сделката; допустимо ли е единият съпруг да сключва договор за дарение, а другият заем за послужване относно имот в режим на СИО, когато собствеността е бездялова и неделима;
6.При признание на иска от страна на ответника следва ли да се разпредели доказателствената тежест и по отношение на него; как следва да се тълкува признанието на ответника, че е предоставил владението и признава, че е изтекла придобивната давност в полза на владелеца; може ли да се приеме признанието на ответника, че ищецът владее за себе си, като доказателство, че позоваващият се на придобивната давност е демонстрирал явна промяна на владението си;
7.Следва ли съдът въз основа на признанието на ответника Л. Д., че ищцата М. Г. е собственик на процесния имот, да признае ищцата за собственик на 1/2 ид.част от имота;
8.Допустимо ли е или е процесуално нарушение въззивният съд с въззивната жалба на основание чл.266 ГПК да приеме като доказателство /в случая приходен касов ордер от 23.03.2016 г. и съдебно решение по гр. д. № 599/2006 г. на СРС/, които не са били представени в първоинстанционното производство, но са могли да бъдат представени;
9.Допустимо ли е въззивният съд при отмяна на решението на първоинстанционния съд да не посочи въз основа на кои доказателства основава решението си, да изброи приетите в първата инстанция доказателства без да коментира на кои дава вяра и защо, а да препраща към мотивите на първоинстанционния съд; допустимо ли е въззивният съд да не посочи как е стигнал до вътрешното си убеждение, а да приеме за установени обстоятелства, които са установени от първоинстанционния съд.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК Р. М. Д. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по двете касационни жалби по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените в настоящето производство разноски.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК М. Д. Г. изразява становище, че са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по подадената от Л. Г. Д. касационна жалба.
Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Р. М. Д. е предявила срещу Л. Г. Д. иск за делба на апартамент №42, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с идентификатор №68134.1106.256.2.82. По реда на чл.225 ГПК М. Д. Г. е встъпила в делбения процес, предявявайки срещу двамата съделители по реда на чл.124, ал.1 ГПК искове за признаване правото й на собственост върху делбения имот с твърдението, че е придобила правото на собственост по давност в периода от 1995 г. до 30.04.2015 г.
С обжалваното решение е прието, че са налице предпоставки за допускане на делбата между Р. М. Д. и Л. Г. Д. при равни квоти.
Прието е, че имотът е придобит по време на брака на съделителите в режим на съпружеска имуществена общност въз основа на договор за продажба на държавен имот по НДИ, сключен на 28.02.1990 г., като с влязло в сила решение №150/22.05.2006 г. по гр. д. № 599/2006 г. на СРС и споразумение към него бракът е прекратен по взаимно съгласие и към настоящия момент е налице съсобственост при квоти по 1/2 идеална част за всеки един от съделителите.
Предявените от М. Д. Г. установителни искове са приети за неоснователни.
Изложени са съображения, че между Р. Д., Л. Д. и М. Г. през 1995 г. е сключен договор за заем за послужване, по силата на който на М. Г. е предоставено ползването на процесния имот, т.е. фактическата власт върху имота е установена като държане и колкото и да продължи, тя не води до придобиване на имота по давност.
Направен е извод, че при първоначално установена като държане фактическа власт върху недвижим имот, в полза на упражняващото фактическа власт лице започва да тече придобивна давност само когато държателят промени намерението и превърне държането във владение за себе си, като намерението фактическата власт върху имота да се осъществява по този начин трябва да има външна проява чрез действия, които недвусмислено отричат правата на досегашния собственик или владелец, както и последният да бъде явно уведомен, включително с конклудентни действия, че държателят държи имота вече не за него, а за себе си.
Прието е, че събраните по делото доказателства, включително свидетелските показания, обсъдени от въззивния съд по отношение на установените с тях релевантни за спора факти, не установяват, че М. Г. недвусмислено е манифестирала намерение да превърне държането на имота във владение в нейна полза. Изложени са съображения, че плащането на консумативни разноски за жилището, участието в разноските за общите части на сградата и извършването на ремонт не могат са се считат за доказване на промяна в намерението държането да се превърне във владение, тъй като като страна по договора за заем за послужване заемателят е длъжен да заплаща разходите във връзка с обичайното ползване на вещта, както и да се грижи за нея при ползването според нейното предназначение. Изложени са съображения, че презумпцията на чл.69 ЗС намира приложение в случаите, когато фактическата власт представлява владение от момента на установяването си. Прието е, че в случая не намира приложение установената в чл.69 ЗС оборима презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже противното, тъй като от момента на установяването си фактическата власт не представлява владение.
Прието е, че като аргумент, че М. Г. не е манифестирала явно и недвусмислено намерението си да свои имота е и обстоятелството, че Р. Д. е заплатила данъците за имота и е сторила това със съзнанието, че притежава правото на собственост.
С оглед така изложените от въззивния съд съображения относно липсата на предпоставки за осъществяването на предвидения в чл.79 ЗС придобивен способ, следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси по приложението на чл.79 ЗС и чл.69 ЗС. Изразеното от въззивния съд становище по въпроса за вида и характера на фактическата власт, която се установява въз основа на правно основание /в случая договор за заем за послужване/ съответства на трайно установената практика на ВКС, вкл. и на посоченото от касаторите решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на първо ГО на ВКС, в което е прието, че ако собственикът на имота предостави ползването му на трето лице, упражняваната от последното фактическа власт представлява държане по смисъла на чл.68, ал.2 ЗС /налице е основание вещта да се държи не за себе си, а за другиго/. В съответствие с трайно установената и към настоящия момент непротиворечива практика на ВКС е и становището на въззивния съд, че презумпцията на чл.69 ЗС следва да се счита оборена, ако е налице правно основание за упражняване на фактическата власт върху имота.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по въпросите, касаещи другарството на съпрузите /въпроси 1, 2 и 3 по подадената от М. Г. касационна жалба и въпрос 5 по касационната жалба, подадена от Л. Д./, тъй като към момента на предявяване на установителните искове бракът между Р. Д. и Л. Д. е прекратен и в производството по настоящето дело помежду им не е налице необходимо другарство по смисъла на ТР № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС, обявено на 29.06.2017 г. по предявените срещу тях искове за собственост. След прекратяването на брака съпружеската имуществена общност се трансформира в обикновена съсобственост, в каквато хипотеза съдебната практика непротиворечиво приема, че при предявен иск за собственост съсобствениците – ответници са обикновени другари. Твърденията и становищата на всеки един от тях по предявения иск, включително признанията на релевантните факти, следва да се преценяват от съда с оглед събраните по делото доказателства. Изводите на въззивния съд и извършеният от него анализ на събраните доказателства съответства на така установената съдебна практика.
В случая основният спорен въпрос е за начина, по който през 1995 г. бившите съпрузи са предоставили на М. Г. фактическата власт върху имота. И тъй като този факт е общ за двамата ответници по предявения установителен иск, съдът е преценил противоречивите им твърдения във връзка с всички обстоятелства по делото. И доколкото разпоредбата на чл.217 ГПК в този смисъл е ясна, следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по въпросите, свързани с признанието от страна на Л. Д. на факта на предаване на владение и оспорването на този факт от страна на Р. Д. с твърдение за сключен договор за заем за послужване /въпроси 1, 2 и 3 в изложението към подадената от М. Г. касационна жалба и въпрос 6 в изложението към подадената от Л. Д. касационна жалба/.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставените въпроси за правните последици от предоставянето на една вещ от собственик на трето лице с обещание за дарение и дали може това обещание за дарение да се третира като съгласие на собственика третото лице да владее вещта за себе си. На първо място по причина, че в обжалваното решение подобен въпрос не е бил обсъждан, както и доколкото данни за изразена воля за надаряването на М. Г. с процесния имот в събраните по делото доказателства липсват. Подобна теза действително се поддържа от касаторите, но само твърденията на страните за осъществяването на определен факт при липса на доказателства за осъществяването му, не могат да обосноват извод, че определен въпрос има значение за изхода на спора.
По същите съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса дали сключеният от единия съпруг по време на брака договор за дарение обвързва другия съпруг, доколкото по делото, както вече беше отбелязано, не са представени доказателства такъв договор да е бил сключен.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпросите, касаещи начина на обсъждане на доказателствата в обжалваното решение, доколкото в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е изложил самостоятелни фактически констатации, обсъдил е показанията на разпитаните по делото свидетели и е изложил самостоятелни съображения за основателността на предявените искове без да извършва формално препращане към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.272 ГПК. Поставеният въпрос дали е допустимо въззивният съд да не посочи как е стигнал до вътрешното си убеждение според настоящия състав не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване, доколкото процесуалният закон не установява изискване за начина, по който съдът следва да мотивира вътрешното си убеждение и общо изискване към мотивите на съдебното решение поради тази причина не би могло да бъде изведено по реда на чл.290 ГПК. При извършването на преценката за наличие на основание за допускане на касационното обжалване по тези въпроси следва да се вземе предвид и обстоятелството, че въззивният съд е обвързан от съдържащите се в подадената до него жалба оплаквания, а в случая в подадената от Р. Д. въззивна жалба изрично се съдържа изявление, че правилно първоинстанционният съд е приел за установено, че между страните е бил сключен договор за заем за послужване /каквито фактически констатации действително се съдържат в първоинстанционното решение/, но неправилно е приел, че е установена промяна в намерението на държателя за установяване на фактическа власт върху имота за себе си чрез заплащането на консумативи и извършването на ремонти в имота, при което възражения срещу установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка в подадените от М. Г. и Л. Д. отговори на въззивната жалба не се съдържат.
Именно с оглед извода на първоинстанционния съд за значението на факта на заплащането на консумативи в имота пред въззивния съд са представени нови доказателства, поради което в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е приел и обсъдил тези доказателства. Поради това следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпрос 8 от изложението към подадената от Л. Д. касационна жалба.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения въпрос следва ли съдът въз основа на признанието на ответника Л. Д., че М. Г. е собственик на процесния имот да признае същата за собственик на 1/2 ид.част от имота. По въпроса за значението на направеното по реда на чл.237 ГПК признание на иск при спор за право на собственост е налице практика на ВКС- Решение № 20/07.04.2014 г. по гр. д. № 5289/2013 г., І ГО на ВКС. В него е прието, че защитата на собствеността се състои на първо място в съдебното установяване /признаване/, че ищецът е собственик. Това изисква доказване на всички елементи о фактическия състав на съответния придобивен способ. В случай че ищецът не успее да докаже правото си на собственост, искът ще подлежи на отхвърляне, дори ответникът да заяви, че признава иска, т. е., че имотът принадлежи на ищеца. Искът за собственост има за цел съдебното установяване на собствеността на ищеца, а това, по изложените вече съображения и такива за правна сигурност, не може да стане с признание на иска. Затова и направено от ответника признание, че ищецът е собственик, не обосновава основателност на иска, а следва да бъде преценено от съда съгласно чл. 175 ГПК, ако например касае елементи от основанието на иска за собственост – например владеенето на имота и времето, през което то е упражнявано, или в някои хипотези на придобиване на движима вещ и др. С оглед изложеното, макар исковете за собственост да не са сред изброените в закона изключения, по тях не се постановява решение при признание на иска.
Горните съображения обосновават отказ за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция касаторите трябва да заплатят на ответницата по касация направените разноски, възлизащи на 2 500 лв. /за адвокатско възнаграждение/.
Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение, постановено на 03.11.2016 г. по в. гр. д. № 7122/2016 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, II-ри Б състав.
Осъжда М. Д. Г. и Л. Г. Д. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплатят на Р. М. Д. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, ап.4, адв. Г. М. и Г. К., сумата 2 500 лв. /две хиляди и петстотин лева/, представляваща направени по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: