Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.5
1685_17_opr_288_124_gpc_res_judic
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 596
София, 18.12. 2017 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 25.10.2017 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 1685 /2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Образувано е по касационна жалба на М. Л. Г., Б. Р.-Л., Д. Щ., Н. С. Щ. и Е. Б. Ш. срещу въззивно решение № 646 от 31.01.2017 г. по възз.гр.д. № 8598 /2015 г. на Софийски градски съд, г.о., с което е обезсилено като постановено по недопустим иск първоинстанционното решение № I-40-200 от 17.07.2014 г. по гр.д. № 61353 /2011 г. на Софийски районен съд г.о., с което е признато на основание чл.124, ал.1 от ГПК за установено по отношение на Д., представлявана от М. на р. р. и б., че жалбоподателите, са собственици на имот № 878 с площ 233 кв.м., за който е отреден УПИ І – 878,879,880 и 881 от кв.10В по плана на [населено място], така както е отразен на комбинирана скица (приложение №2 към заключението на вещото лице на л.161 от първоинстанционното дело), и производството по делото е прекратено. Жалбоподателите са осъдени да заплатят на Държавата, представлявана от М. на р. р. и благоустройството, разноските, направени пред въззивната инстанция.
Жалбоподателите твърдят, че обжалваното решение е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна Д., представлявана от М. на р. р. и б., в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Твърди, че касационната жалба е неоснователна и моли обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост, за което след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр. 50 от 2015 г.(в редакцията преди измененията с ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.) не съществува ограничение за касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено следното:
Жалбоподателите – ищци са предявили искове с правно основание чл.124 ал.1 ГПК срещу Д., представлявана от М. на р. р. и б., с искане да се признае за установено по отношение на ответника, че процесният имот – имот № 878 с площ 233 кв.м., за който е отреден УПИ І – 878,879,880 и 881 от кв.10В по плана на [населено място], местност „Н.- Х. Д.“, е тяхна съсобственост, придобита на основание изтекла в полза на общия им наследодател И. Н. З. придобивна давност преди одържавяването на имота и настъпила реституция по право на основание чл.3 вр. чл.2 ЗВСОНИ.
Въззивният съд, като е взел предвид наведените от страните твърдения и представените по делото доказателства, намира, че предявеният иск е процесуално недопустим, поради наличието на отрицателна процесуална предпоставка по чл. 299, ал.1, вр. чл. 298, ал.1 ГПК. Приема, че спорът между страните е решен с влязлото в сила съдебно решение, постановено по гр.д. № 7464 /1995г. по описа на СРС, 39 състав и не може да бъде пререшаван в настоящото производство. Приема, че с решение от 22.04.1996г., постановено по гр. дело № 7464 /1995г. по описа на СРС, 39-ти състав, е отхвърлен иск е правно основание чл.108 ЗС, предявен от наследниците на И. Н. З.- Б. И. Г., Е. А., Б. Р. и Н. Щ. срещу Д. и С. о., за установяване правото на собственост и предаване владението на следния недвижим имот: имот с пл № 878 от кв. 10 по плана на гр. С., местност „Н.- Х. Д.“, с площ 233 кв. м.
Въззивният съд е приел за установено, че ищците са наследници и правоприемници на ищците по приключилото с влязло в сила решение гр.д. № 7464 /1995г. по описа на СРС, 39 състав, по което Д. е ответник.
В заключение, въззивният съд приема, че всички страни по настоящото дело са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението по гр.д. № 7464/1995г. по описа на СРС на основание чл. 298, ал.1 и ал.2 ГПК.
СГС приема за неоснователен довода на въззивните жалбоподатели – ищци в първоинстанционното производство за липса на субективен идентитет между делата, поради това, че по гр. дело № 7464 /1995г. по описа на СРС, 39 състав, Д. се е представлявала от м. на ф., докато по гр. дело № 61353 /2011г. по описа на СРС, г.о., 40 състав от м. на р. р. и б..
Въззивният съд излага следните мотиви: съгласно чл.18,ал.3 от ГПК (отм) Д. се представлява от м. на ф.. През 1997 г. с Държавен вестник, бр. 55 е добавена нова разпоредба, а именно ал.4 на чл.18 от ГПК (отм.) съгласно която по дела, които се отнасят до имоти – държавна собственост, намиращи се на територията на страната, д. се представлява от м. на р. р. и б.. От това следва, че е налице субективен идентитет между двете дела, доколкото ответник и по двете дела е била Д., представлявана от законния си представител съгласно действащата към момента на разглеждане на делото нормативна уредба.
Въззивният съд е установил, че е налице и обективен идентитет между двете дела. Приема за безспорно между страните, че процесният имот е идентичен с този предмет на предходното дело пред СРС. Намира, че обстоятелствата, въз основа на които ищците претендират да са придобили собствеността, са същите, а в производството не са релевирани нови обстоятелства, непреклудирани от силата на пресъдено нещо на предходното решение. Приема, че представеният констативен нотариален акт от 29.05.1998 г (вярната година е 1997 г.). не представлява такова обстоятелство, доколкото нотариусът е констатирал, че молителите са придобили собствеността въз основа на същите факти – давностно владение, изтекло в полза на наследодателя им- И. Н. З. към момента на одържавяването на имота през 1947 г., установено по реда и условията на производството по чл.9 от ЗВСОНИ.
Крайният извод на въззивния съд е, че всички страни по настоящото дело са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението по гр.д. № 7464 /1995г. по описа на СРС на основание чл. 298, ал.1 и ал.2 ГПК. С решението по гр.д. № 7464 /1995 г. на СРС, 39 състав със сила на пресъдено нещо по отношение на страните във въззивното производство е разрешен въпросът за собствеността върху същия имот, като е уважена установителната претенция, въпреки че в диспозитива на решението е отразена само волята относно претенцията за предаване на владението. От това следва изводът, че предявеният и разгледан установителен иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК е недопустим, поради това, че спорът за собствеността не може да бъде пререшаван на основание чл.299 ГПК.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т.2а от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по т.д. № 4 /2014 г. на ВКС, ОСГК, когато по предявен иск за собственост съдът е пропуснал да се произнесе с установителен диспозитив за правото на собственост, но в мотивите е приел, че ищецът е собственик на процесния недвижим имот, решението не е неправилно, а в него е допусната очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправка в предвидения по чл.247 ГПК процесуален ред.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3,т.1 ГПК жалбоподателите извеждат следните процесуалноправни въпроси, за които твърдят, че са налице основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК:
Процесуалноправен въпрос: Кога следва да се приеме, че държавата е участвала в един процес чрез надлежния си представител и ведомството или м. е надлежен представител на д. като самостоятелен субект?
Въпросът не е обуславящ, защото държавата като юридическо лице, винаги участва в гражданските дела чрез представител. И защото въззивният съд не е приел, че държавата не е участвала в производствата по делата чрез надлежния си представител. Нито пък жалбоподателите са твърдели до момента подобно нещо. Обуславящ е въпросът: от кого се представлява държавата по граждански дела за недвижими имоти, за които се твърди, че не са държавна собственост, към 22.04.1996 г. (датата на постановяване на решението по гр. дело № 7464 /1995 г. на СРС, 39 с-в.), преди изменението на ГПК от 1952 г. (отм.) с ДВ бр.55 от 11.07.1997 г. (с което е прието нова ал.4 със следното съдържание: по дела, които се отнасят до недвижими имоти – държавна собственост, д. се представлява от м. на р. развитие и б.)?
Не е налице и противоречие с разрешенията в посочените от жалбоподателите : ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5 /2011, на ОСГК на ВКС, определение № 680 от 16.06.2015 г. по гр.д. №701 /2015 г., на ВКС, III г.о. на ВКС, Решение № 43 от 13.02.2012 г. по гр.д. № 229 /2011 г., на ВКС, I г.о., които не са постановени по действащия преди изменението на ГПК от 1952 г. (отм.) с ДВ бр.55 от 11.07.1997 г. процесуален закон и в които не е прието, че преди измененията на ГПК от 1952 г. (отм.) с ДВ бр.55 от 11.07.1997 г. д. не се представлява от м. на ф..
Процесуалноправен въпрос: Налице ли е субективен идентитет между двете дела, ответник на едното, от които е било държавно ведомство (м. на ф. или о. а.), а по другото – д. чрез м. на р. р. и б.?
Въпросът не е обуславящ. Въззивният съд не е приел, че ответник на едното от делата е било държавно ведомство (м. на ф. или о. а.).
Въззивният съд е приел, че ответник и по двете дела е била държавата, като по приключилото с влязло в сила решение дело тя е била представлявана от м. на ф. по силата на действащата тогава разпоредба (на чл.18,ал.3 ГПК от 1952 г. (отм.)). И че едва с ДВ бр.55 от 11.07.1997 г. (след влизане в сила на решението по първото гражданско дело) е приета нова разпоредба, по силата на която по дела, които се отнасят до недвижими имоти – държавна собственост, държавата се представлява от м. на р. р. и б..
Към това следва да се добави и че въпросите са и хипотетични и не са обуславящи, доколкото изводите на въззивния съд, че ответник по първото дело е била държавата са основани на твърденията на самите жалбоподатели: На стр.2-ра, абзац 8 от исковата молба ищците, които са жалбоподатели в настоящото производство, основават иска си с правно основание чл.124 ГПК на твърдението си, че с решение по гр.д. № 7464 /1995 г. по описа на СРС, 39-ти състав, е разгледан предявен от праводателите на ищците срещу общината и държавата осъдителен иск, с който е прието за установено, че ищците, като правоприемници на Н. З., са собственици на процесните 233 кв.м., като осъдителният иск е отхвърлен с мотив, че не е доказана последната предпоставка за уважаването му, а именно държавата или общината да осъществяват фактическа власт върху имота.
По това твърдение държавата не спори, а въззивният съд, го е намерил за установено.
Твърдението на ищците (сега жалбоподатели) в исковата молба, че ответник по влязлото в сила решение е държавата, се установява и от съдържанието на представеното от ищците съдебно решение от 22.04.1996 г. по гр.д. № 7464 /1995 г. на СРС, 39 с-в., върху което е отбелязано, че е влязло в сила на 13.01.1997 г., от което е видно, че предмет на спора е имот, който е бил държавна собственост и е реституиран по силата на чл.2 и чл.3 ЗВСОНИ, поради което ответник по него е държавата. Делото не се води за ведомствен на м. на ф. имот (предоставен на това министерство за оперативно управление и стопанисване имот) и м. на ф. не участва по това дело като контролираща страна по силата на чл.19,ал.2 от 1952 г. (отм.).(и съгласно приетото с т. 11 от ППВС № 8 /06.03.1980 г.)
Процесуалноправен въпрос: Кога е налице пълен субективен и обективен идентитет между две дела като основание за прекратяване на по-късно образуваното дело и налице ли е пълен обективен идентитет в предмета на двете дела, когато в предмета на второто са включени допълнителни новонастъпили юридически факти и ищците се позовават на допълнително основание за правата си спрямо ответника.
Въпросът е свързан с твърдението, че искът по чл.124 ГПК е основан и на твърдение, че през 1997 г. (след постановяване на влязлото в сила решение) ищците са се снабдили с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, с който е установено, че наследодателят им И. Н. З. е придобил собствеността на имота по давност към момента на одържавяването на имота през 1947 г.
Въпросът не е обуславящ. Въззивният съд е обсъдил представения констативен нотариален акт от 29.05.1997 г., но като е сравнил основанията, на които са предявени двата иска за собственост по двете дела (по чл.108 ЗС по приключеното с влязло в сила решение дела и по чл.124 ГПК по висящото), е приел, че обстоятелствата, въз основа на които ищците претендират, че са придобили собствеността, са същите – давностно владение, изтекло в полза на наследодателя им И. Н. З. към момента на одържавяването на имота през 1947 г. и че в производството по разглежданото от въззивния съд дело, не са релевирани нови обстоятелства, непреклудирани от силата на пресъдено нещо на предходното решение. Представеният констативен нотариален акт (от 29.05.1997 г.) не представлява такова обстоятелство, доколкото нотариусът е констатирал същото, както и съдът по влязлото в сила решение, че молителите са придобили собствеността въз основа на същите факти – давностно владение, изтекло в полза на наследодателя им И. Н. З. към момента на одържавяването на имота през 1947г., установено по реда и условията на производството по чл.9 от ЗВСОНИ.
Поради изложеното, че въззивният съд е приел мотивирано, че между двете дела е налице пълен субективен и обективен идентитет (вкл., че двата по двата иска страните се позовават на едно и също придобивно основание), не е налице противоречие с посочените от жалбоподателите решение № 471 от 16.01.2012 г. по гр.д.1522 /2010 г., на ВКС, ІV г.о., ВКС, решение № 2 от 03.02.2015 г. по гр.д.5004 /2014 г., на ВКС, I-во г.о., решение № 74 от 15.02.2012 г. по гр.д.379 /2011 г., на ВКС, I-во г.о. и решение № 43 от 13.02.2012 г. по гр.д. № 229 /2011 г., на ВКС, I-во г.о.. в нито едно от тези решения не е прието, че снабдяването с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка е нов юридически факт, който прави допустимо предявяването на иск за собственост, основан на твърдения за изтекла придобивна давност, когато по такъв иск има влязло в сила решение, постановено преди снабдяването с констативния нотариален акт.
Процесуалноправен въпрос: Дали в случай като настоящия, когато производството е било прекратено като недопустимо още от първата инстанция на същото основание, това прекратяване е било отменено от въззивната инстанция с неподлежащо на обжалване определение, въпросът за допустимостта на производството е решен с влязъл в сила съдебен акт и не подлежи на пререшаване.
Визира се определение на ВКС, с което е отменено постановено от друг състав на СГС определение в закрито заседание за обезсилване на първоинстанционното решение поради недопустимост на иска поради разрешаването на спора със сила на пресъдено нещо и прекратяване на производството по делото. делата са приложени към настоящото дело. от тях е видно следното:
С определение от 09.01.2015 година по гр. д. № 17871 /2014 година СГС е обезсилил първоинстанционното решение № от 17.07.2014 година на Софийски районен съд, І-во гражданско отделение, 40-ти състав, постановено по гр. д. № 61353 /2011 година и е прекратил производството по делото. За да постанови определение си СГС е приел, че предявеният от жалбоподателите срещу държавата иск с правно основание чл.124,ал.1 от ГПК е недопустим, поради наличие на отрицателна предпоставка по чл.299,ал.1 във връзка с чл. 298,ал.1 от ГПК.
Определението е отменено с определение № 419 от 17.06.2015 г. по ч.гр.д. № 2429 /2015 година, ВКС, ІV г.о., и делото е върнато на въззивния съд (СГС) за продължаване на съдопроизводствените действия с мотиви, че въззивният съд не може да се произнася по допустимостта на предявения иск и по обезсилването на първоинстанционното решение с определение в подготвителното заседание по чл.267 ГПК, а по тези въпроси съдът трябва да се произнесе с решение. Съставът на ВКС не е изследвал въпроса дали страните по настоящия спор са обвързани от силата на пресъдено нещо по гр. дело № 7464 /1995г. по описа на СРС, 39-ти с-в.
Поради това въпросът не е обуславящ.
Процесуалноправен въпрос: Дали в случай, че е налице очевидна фактическа грешка, изразяваща се в липса на положителен установителен диспозитив по предявен ревандикационен иск, която обаче не е отстранена, следва да се приеме, че страните са обвързани с влязло в сила решение, производството по иск със същия предмет е недопустимо или подобен извод може да се направи само ако има влязло в сила решение за поправката на очевидната фактическа грешка или съдът по по-късно заведеното производство следва да ги спре до приключване на процедурата по поправка на очевидната фактическа грешка?
Въпросът е обуславящ, но както е видно от мотивите на въззивния съд, е разрешен в точно съответствие с разрешението в приетото тълкувателно решение № 4 /2014 г. на ВКС, ОСГК, поради което не е налице основание за допускане на касационното обжалване по него.
Поради изложеното дотук не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1 ГПК.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски, а искането на държавата, която е подала писмен отговор чрез юрисконсулт, за осъждането на жалбоподателите да и заплатят юрисконсултско възнаграждение е основателно и следва да бъде уважено за сумата 500 лева съгласно чл.9,ал.3 от НМРАВ.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 646 от 31.01.2017 г. по възз.гр.д. № 8598 /2015 г. на Софийски градски съд, г.о.
Осъжда М. Л. Г., Б. Р.-Л., Д. Щ., Н. С. Щ. и Е. Б. Ш. да заплатят на д. чрез м. на р. р. и б. сумата 500 (петстотин) лева за юрисконсултско възнаграждение в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.