О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 595
София, 18.12.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 1698/2017 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 1564 от 07.12.2016 г. по гр. д. № 1674/2016 г. Варненски окръжен съд е потвърдил решение от 20.06.2016 г. по гр. д. № 9061/2014 г., с което е отхвърлен предявения от Г. И. Г. против Х. Д. К., починал в хода на процеса и заместен от наследниците му С. Д. К. и С. Д. М. установителен иск за собственост за признаване по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор 10135.4501.1757 по КК и КР на [населено място], с площ от 500 кв. м., с админ. адрес: [населено място], с. о. „Ментеше” № 1757, на основание давностно владение осъществявано в периода 15.12.2003 г. (влизане в сила на ПНИ на с. о. „М.”) до датата на предявяване на иска на 23.07.2014 г.
Ищецът Г. в срока по чл. 283 ГПК е подал касационна жалба с оплаквания за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност.
Ответниците по касация С. Д. и С. К. са подали отговор на касационната жалба, в който оспорват наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество. Претендират присъждане на разноски.
Върховният касационен съд за да се произнесе взе предвид следното:
От фактическа страна е установено, че ищецът е започнал да упражнява фактическа власт върху имот с площ от 600 кв. м. в местността „Е.”, в землището на [населено място] на основание договор за наем, сключен с комисията по СГВСС при ОНС В. през 1986 г. На това основание е владял имота до 1991 г., а след това е променил държането във владение, тъй като имотът е попадал в терен по § 4 от ПЗР ЗСПЗЗ и наемодателят е отказал да продължи договора. В одобрения през 1997 г. КП за имотите, предоставени за ползване, ползваният от ищеца имот е бил заснет с пл. № 106. За местността, в която се е намирал имотът, е бил определен статут на селищно образование и одобрен план на новообразуваните имоти със заповед от 15.12.2003 г. Съобразно този план ползваният от ищеца имот се припокрива с имот с идентиф. 10135.4501.1757 до размер на 434 кв. м., а останалата част от него попада в имоти с идентификатори 10135.4501.1703 и 10135.4501.1704. Това е установено с приета като неоспорена от страните техническа експертиза. Касаторът ищец е релевирал твърдение, че от влизането в сила на плана на новообразуваните имоти е упражнявал владение върху имота с намерението да придобие правото на собственост и в негова полза е изтекъл десетгодишния придобивен срок.
По отношение на ответниците е установено, че с решение № 84 от 27.11.2000 г. на наследниците на Д. К. Д. е признато право на собственост върху няколко имота между които и нива от 4.000 дка, намираща се в терен по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, в кв. В., местността „Ч.”, заснета като имот № 19 по КП от 1997 г. Със заповед № ПР- 48 от 20.10.2010 г. на кмета на район „В. В.”, издадена на основание § 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ, на наследниците на Д.: Х. К., С. К. и С. М. е възстановено правото на собственост върху новообразувания имот с идентификатор 1039, в кад. район 501, в м. М., с площ от 2419 кв. м. На 22.10.2010 г. е извършено трасиране на имота и собствениците са били въведени в него. С договор за доброволна делба от 28.06.2011 г. наследниците са си разделили имота, като имот пл. № 1757, с площ от 500 кв. м., образуван от възстановения имот 1039, е поставен в дял на Х. Д. К..
С приета техническа експертиза е установено, че в площта на имот пл. № 19 по кадастралния план, съставен за имотите на старите собственици и признат за възстановяване, попадат няколко имота, които са били раздавани на основание ПМС от 1988 и 1989 г. или на основание договор за наем. В този имот попада и ползвания от ищеца имот, заснет с № 106 в съставения кадастрален план за имотите на ползвателите. Този имот попада с 434 кв. м. в имот 10135.4501.1757 по КК на [населено място].
Съдът е намерил за основателно възражението на ответниците, че до приключване на процедурата по възстановяване на правото им на собственост, давност не тече, аргумент за което е изведен от принципа, че този способ е непротивопоставим на този, който не може да се защити срещу владелеца. На лице, заявило претенция за възстановяване на земеделска земя, може да се противопоставят права, едва след като те му бъдат възстановени, което в случая става със заповед, издадена по реда на §4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ.
Въз основа на така установените факти съдът е намерил, че в полза на ищеца не е изтекъл десетгодишния срок по чл. 79, ал.1 ЗС, тъй като той е започнал да тече след приключване на процедурата за възстановяване на имота, т. е. от влизане в сила на заповед № ПР-48 от 20.10.2010 г. на кмета на район „В. В.” при [община], издадена на основание § 4, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ. Позовал се е и на чл. 5, ал. 2 ЗВСНОИ, който предвижда, че давността по отношение на имоти, подлежащи на възстановяване, започва да тече от приключване на процедурата по възстановяването им.
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК се иска допускане касационна проверка на въззивното решение по разрешения с него въпрос от кой момент имотът, подлежащ на реституция по ЗСПЗЗ, се счита индивидуализиран. Този въпрос няма самостоятелно значение за решаващия извод на съда. Изработването на плана на новообразуваните имоти има за последица определяне на границите им, като основни индивидуализиращи белези на части от земната повърхност, като обекти на правото на собственост. Постановяването на заповедта на кмета на основание § 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ разрешава въпроса кои от тях подлежат на възстановяване след преценка дали не е налице някое от ограниченията, установени в чл. 10б ЗСПЗЗ или поради проведена процедура по изкупуване на имота от ползвател, правна възможност за което е предвидена в §4а и § 4б ПЗР ЗСПЗЗ. Разпоредбата на ал. 7 на § 4к от ПЗР ЗСПЗЗ е ясна. По нея има формирана многобройна последователна практика, поради което въпросът не обуславя основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касационна проверка.
Въпросът не обуславя и основанието по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК. Неоснователно е твърдението, че той е разрешаван противоречиво, за което е направено позоваване на решение № 185 от 25.06.2013 г по гр. д. № 2066/2013 г. на ВКС, І г. Предмет на делото е бил имот, образуван от част от признат за възстановяване имот, намиращ се в терен по § 4, който не е бил предоставян за ползване и който е бил обособен в самостоятелен обект с изработването на помощния кадастрален план по § 4к, ал. 1 и 2 ПЗР ЗСПЗЗ.
Допускане се иска и по въпроса (формулиран в т. 1), прекъсната ли е давността с подаването на отговора на исковата молба от ответника.
В мотивите на въззивното решение е прието, че подаването на отговора от ответника, който твърди, че е собственик на основание реституция по ЗСПЗЗ, прекъсва давността съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД. Изводът е незаконосъобразен, но това не рефлектира върху крайния, решаващ извод на съда.
Съгласно чл. 116 ЗЗД давността се прекъсна в с предявяване на иск за собственост.
Нормата намира приложение, когато искът е предявен от невладеещия собственик, срещу владелец, противопоставящ възражение за придобиване на имота по давност. Правните последици от отхвърлянето или уважаването на иска в първия случай е, че давността не се смята за прекъсната – чл. 116, б. б, пр. второ ЗЗД, а във втория давността се прекъсва и започва да тече нова давност – чл. 116, б. б във вр. с чл. 117, ал. 1 ЗЗД.
Касаторът е ищец по ревандикационния иск, който основава легитимацията си на собственик на изтекла в негова полза придобивна давност, поради което тези разпоредби са неприложими по отношение на него. Фактическият състав на иска по чл. 108 ЗС включва установяването, че ищецът е носител на правото на собственост към момента на предявяване на иска. Само тогава и при установяване и на останалите елементи от фактическия състав на разпоредбата, искът би бил основателен.
В случая решаващият извод на съда е за това дали в полза на касатора е изтекъл придобивния давностен срок към момента на предявяване на иска, поради което поставеният въпрос е неотносим към него и не може да бъде определен като общо основание за селектиране на решението за касационна проверка.
При този изход на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК касаторът ще бъде осъден да заплати на ответницата по касация С. Д. М. направените от нея разноски за касационното производство за правна защита и съдействие, установени с договор за правна помощ от 15.02.2017 г., сключен с адв. Е. С. от АК-В., възлизащи на сумата 600.00 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1564 от 07.12.2016 г. по гр. д. № 1674/2016 г. Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА Г. И. Г. , от [населено място],[жк]чл. 401, вх. 13, ап. 228 да заплати на С. Д. М., със съдебен адрес [населено място], [улица] сумата 600.00 (шестстотин) лева, разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: