6
определение по т.д.№ 60009 от 2016 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 598
гр. София, 12.12. 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Г. т.д.№ 60009 по описа за 2016 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 192 от 27.01.2016 г. по т.д.№ 3884 от 2015 г. на Софийския апелативен съд, търговско отделение, девети състав В ЧАСТТА МУ, с която е потвърдено решение № 3371 от 24.07.2015 г. по т.д.№ 88 от 2014 г. на Благоевградския окръжен съд за отхвърляне на предявения от [фирма] срещу „В & В. Оранжерии П.“ О.- [населено място] иск с правно основание чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземане в размер на 1 000 000 лв. /един милион лева/, представляващи част от главница в размер на 5 478 962,26 лв., уговорена в споразумение от 26.03.2014 г., включваща първа вноска от 300 000 лв. с падеж 31.03.2014 г. и част от втора вноска от 700 000 лв. с падеж 30.04.2014 г. за доставени, но незаплатени количества природен газ по издадени фактури както следва: фактура № [ЕГН] от 04.11.2013 г., фактура № [ЕГН] от 12.11.2013 г., кредитно известие № [ЕГН] от 06.12.2013 г., фактура № [ЕГН] от 03.12.2013 г., фактура № [ЕГН] от 12.12.2013 г., известие № [ЕГН] от 08.01.2014 г., фактура № [ЕГН] от 03.01.2014 г., фактура № [ЕГН] от 13.01.2014 г., кредитно известие № [ЕГН] от 10.02.2014 г., фактура № [ЕГН] от 04.02.2014 г., фактура № [ЕГН] от 12.02.2014 г. и кредитно известие № [ЕГН] от 07.03.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.05.2014 г. /датата на подаване на заявлението/ до изплащане на вземането, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 505 от 02.06.2014 г. по ч.гр.д.№ 468 от 2014 г. на Петричкия районен съд.
В жалбата се твърди, че решението на Софийския апелативен съд в обжалваната част е неправилно поради допуснати съществени нарушения на материалния закон и на процесуалните правила- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение със задължителна и незадължителна практика на ВКС /решение № 150 от 25.06.2012 г. по гр.д.№ 574 от 2011 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 334 от 20.12.2011 г. по гр.д.№ 1096 от 2010 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 266 от 12.06.2006 г. по т.д.№ 832 от 2005 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 111 от 27.10.2009 г. по т.д.№ 296 от 2009 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., решение № 48 от 25.01.2000 г. по гр.д.№ 1065 от 1999 г. на ВКС, определение № 349 от 27.05.2011 г. по т.д.№ 1019 от 2010 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 86 от 14.08.2014 г. по гр.д.№ 6766 от 2013 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., определение № 48 от 20.01.2016 г. по т.д.№ 300 от 2015 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., решение № 346 от 10.11.2015 г. по гр.д.№ 2543 от 2015 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 214 от 26.05.2015 г. по гр.д.№ 6305 от 2014 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 46 от 27.03.2009 г. по т.д.№ 454 от 2008 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 42 от 19.04.2010 г. по т.д.№ 593 от 2009 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 67 от 31.07.2015 г. по т.д.№ 631 от 2014 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 310 от 21.10.2015 г. по в.т.д.№ 512 от 2015 г. на Пловдивския апелативен съд, решение № 224 от 07.02.2013 г. по в.т.д.№ 1539 от 2012 г. на Софийския апелативен съд, решение № 1456 от 08.08.2012 г. по в.т.д.№ 1962 от 2011 г. на Софийския апелативен съд, решение № 1346 от 25.07.2011 г. по в.т.д.№ 458 от 2010 г. на Софийски апелативен съд/ по следните правни въпроси:
1. При наличие на задължения по споразумение и задължения по издадени фактури след датата на споразумението и направен превод на суми без посочване на основанието за плащане, следва ли за споразумението да се приложи чл.76, ал.1 ЗЗД при условие, че между страните е налице изрична уговорка /тристранно споразумение от 11.12.2013 г./, че с направените плащания от [фирма] ще се погасяват задължения за доставка на природен газ по договора за доставка на газ ?
2. Може ли задължението по споразумение за разсрочено плащане на погасителни вноски да се възприема като еднородно задължение със задълженията по издадени и неплатени фактури ?
3. Лихвоносно ли е задължението по споразумението от 26.03.2014 г. и за него следва ли да се приложи чл.76, ал.2 ЗЗД ?
4. При наличие на договореност за заплащане на погасителни вноски с определен размер и на посочен падеж и при наличие на частични плащания от трето лице, които не съответстват нито на размера, нито на падежа на погасителните вноски, без да е налице изрично съгласие на кредитора за частично плащане на вноската, следва ли да се приеме, че няма нарушение на чл.66 ЗЗД и че кредиторът е бил длъжен да спази чл.76, ал.1 ЗЗД като включи вноските по споразумението в поредността за погасяване като еднородно задължение и да приеме частичното плащане като вноска по споразумението ?
5. При признание с конклудентни действия /чрез осчетоводяване на споразумението от 26.03.2014 г. и неплатените фактури, издадени след него в счетоводството на ответника и чрез ползването на данъчен кредит от длъжника/ на дължимостта на вземането, може ли съдът да приеме, че е налице погасяване на това вземане ?
6. Признатото от съда погасяване на вноските не противоречи ли на постоянната съдебна практика, че при наличие на осчетоводяване в съответните сметки, стоящо като неплатено в счетоводството на ответника, е налице признание на задължението ?
7. Представлява ли нарушение на чл.236, ал.2 ГПК обстоятелството, че съдът не е обсъдил основното и неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводната експертиза ?
8. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните и представените по делото доказателства ?
Освен това пълномощникът на касатора [фирма] счита, че произнасянето на ВКС по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В писмен отговор от 12.05.2016 г. пълномощникът на ответника по касационната жалба „В & В. Оранжерии П.“ О.- [населено място] оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд да не бъде допускано.
В писмен отговор от 20.04.2016 г. пълномощникът на третото лице-помагач на страната на ответника- [фирма] също оспорва жалбата.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по предварителния въпрос за наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за потвърждаване на решението на първоинстанционния съд в частта му за отхвърляне на предявения главен иск по чл.422 ГПК за 1 000 000 лв., въззивният съд е приел, че задължението за заплащане на горепосочената сума, която представлява първата вноска по постигнатото между ищеца и ответника споразумение от 26.03.2014 г. в размер на 300 000 лв. и частично втора вноска по споразумението в размер на 700 000 лв., е погасено чрез плащане от третото лице-помагач [фирма], съгласно постигнатото между страните по делото и [фирма] тристранно споразумение от 11.12.2013 г.
Прието е, че с извършените преводи след датата на подписване на споразумението от 26.03.2014 г. /в периода от 28.03.2014 г. до 18.12.2014 г./, възлизащи на сумата 4 759 286,29 лв., са били погасени задълженията по текущи фактури от 05.03.2014 г., 12.03.2014 г., 02.04.2014 г., 07.04.2014 г. и 10.04.2014 г., както и главницата по споразумението от 26.03.2014 г.- в пълен размер за първата вноска от 300 000 лв. и част от втората вноска от 700 000 лв. Относно сумите 49 717,07 лв., 13 909,80 лв. и 22 918,91 лв. съдът е приел, че длъжникът е направил изрични волеизявления за погасяване на задълженията по споразумението от 13.11.2014 г. и 27.11.2014 г., които следва да се отнесат към по-обременителните задължения за плащане на вноски за главница по споразумението, а не към уговорената по него неустойка. За останалите преводи липсвало изявление на длъжника, поради което следвало да се приложи правилото на чл.76, ал.1 ЗЗД, а именно- да се приеме за настъпил погасителния ефект на по-обременителните задължения /в случая тези по главницата по цитираните фактури и за двете посочени вноски по споразумението, тъй като са обезпечени с неустойка/. Прието е, че задълженията за главница са по-обременителни от акцесорното задължение по чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка.
Освен това, въззивният съд е приел за неоснователно възражението, че кредиторът не би могъл да бъде принуден да приеме заплащане на задължението на части. Доказано било, че кредиторът се е съгласил с частичните плащания с подписването на тристранното споразумение от 11.12.2013 г. и на практика е приел тези частични плащания.
С оглед тези мотиви на съда не е налице основание за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд поради следното:
1. По първите три поставени от касатора правни въпроси са посочени няколко решения на ВКС: В решение № 150 от 25.06.2012 г. по гр.д.№ 574 от 2011 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, както и в решение № 1346 от 25.07.2011 г. по в.т.д.№ 458 от 2010 г. на Софийски апелативен съд. е прието, че когато е установено наличието на повече еднородни задължения и съществува спор кое от тях се погасява с плащане, изпълнението се преценява по правилата на чл.76 ЗЗД .
В решение № 334 от 20.12.2011 г. по гр.д.№ 1096 от 2010 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, е прието, че установената в чл.76, ал.2 ЗЗД поредност на погасяване на задължения касае вземания, които са лихвоносни по силата на договор или на закон, като лихвите в тези случаи са възнаградителни.
В решение № 266 от 12.06.2006 г. по т.д.№ 832 от 2005 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., постановено по ГПК /отм./ е прието, че разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД касае не законните лихви по смисъла на чл.86, ал.1 ЗЗД, тоест обезщетението за вреди от забавено изпълнение на парично задължение, а възнаградителните лихви.
В решение № 111 от 27.10.2009 г. по т.д.№ 296 от 2009 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. постановено по реда на чл.290 ГПК, както и в решение № 224 от 07.02.2013 г. по в.т.д.№ 1539 от 2012 г. на Софийския апелативен съд, е прието, че при главница и начислена върху нея законна лихва за поредността на плащането, когато длъжникът не е заявил кое задължение погасява с извършеното частично плащане, намира приложение нормата на чл.76, ал.1 ЗЗД, а не чл.76, ал.2 ЗЗД. Установената в разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД поредност на погасяване на задълженията не се прилага при задължения за главница и законната лихва върху нея от датата на забавата. Лихвите по смисъла на чл.76, ал.2 ЗЗД са възнаградителните лихви, които биха могли да бъдат уговаряни по ЗЗД- по договор за заем за потребление по чл.240, ал.2 ЗЗД, при водене на чужда работа без пълномощие- чл.61 ЗЗД, по договор за поръчителство- чл.143 ЗЗД, по договор за поръчка- чл.285 ЗЗД и по договор за дружество- чл.364 ЗЗД.
В решение № 48 от 25.01.2000 г. по гр.д.№ 1065 от 1999 г. на ВКС, постановено по отменения ГПК, е прието, че вземането по чл.86, ал.1 ЗЗД не е лихва по смисъла на чл.76, ал.2 ЗЗД и поради това се погасява след изпълнение на задължението за главницата.
Обжалваното решение на САС не противоречи на тази съдебна практика. В съответствие с нея и с разпоредбата на чл.76, ал.1 ЗЗД въззивният съд е приел, че дължимите от ответника на ищцовото дружество суми по договор за доставка на природен газ са еднородни задължения по смисъла на чл.76, ал.1 ЗЗД, независимо дали са оформени по фактури или по споразумение за определяне на дълга към определен момент и неговото разсрочване. Поради това е приел, че погасяването на тези задължения следва да бъде извършено по реда, предвиден в чл.76, ал.1 ЗЗД- първо се погасява по-обременителното еднородно задължение.
Напълно в съответствие с горепосочената съдебна практика /и по конкретно с решение № 111 от 27.10.2009 г. по т.д.№ 296 от 2009 г. на ВКС, ТК, Първо т.о./ във въззивното решение е прието, че в случая е неприложима разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД, тъй като уговорките в т.6 от споразумението от 26.03.2014 г. не са за договорна лихва, а за неустойка.
Останалите посочени от касатора съдебни актове /определение № 349 от 27.05.2011 г. по т.д.№ 1019 от 2010 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. и определение № 48 от 20.01.2016 г. по т.д.№ 300 от 2015 г. на ВКС, ТК, Първо т.о./ не представляват съдебна практика по смисъла на чл.280 ГПК: те са постановени в производство по чл.288 ГПК, при което ВКС не дава отговор на поставен правен въпрос, а само преценява дали по отношение на конкретно обжалвано въззивно решение са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поради това горепосочените определения не могат да послужат като основания за допускане на касационното обжалване на решението на САС.
2. По четвъртия поставен правен въпрос като съдебна практика е представено решение № 86 от 14.08.2014 г. по гр.д.№ 6766 от 2013 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. В него е прието, че кредиторът не е длъжен, но може да приеме частично изпълнение като заяви в погашение на коя част от вземането го приема. Ако кредиторът не е направил такова изявление или от поведението му не може да се установи категорично в погашение на коя част от вземането приема частичното плащане, то се погасяват най-напред разноските, след това лихвите и накрая главницата.
Няма противоречие между това решение на ВКС и обжалваното решение, в което е прието, че в конкретния случай кредиторът се е съгласил с частичните плащания още при сключването на споразумението от 11.12.2013 г. и е приел частичното погасяване на задължението по споразумението от 26.03.2014 г. Що се отнася до поредността по чл.76, ал.2 ЗЗД, както бе посочено по-горе, в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 111 от 27.10.2009 г. по т.д.№ 296 от 2009 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., въззивният съд е приел, че в споразумението от 26.03.2014 г. не са уговорени „лихви“ по смисъла на чл.76, ал.2 ЗЗД, а е уговорена неустойка, поради което поредността по чл.76, ал.2 ЗЗД не се прилага.
3. По петия и шестия поставени правни въпроси като съдебна практика са представени решение № 46 от 27.03.2009 г. по т.д.№ 454 от 2008 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 42 от 19.04.2010 г. по т.д.№ 593 от 2009 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. и решение № 67 от 31.07.2015 г. по т.д.№ 631 от 2014 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, както и в решение № 1456 от 08.08.2012 г. по в.т.д.№ 1962 от 2011 г. на Софийския апелативен съд. В тях е прието, че отразяването на фактурите в счетоводството на ответното дружество, включването им в дневника за покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по тези фактури представляват недвусмислено признание на задължението и доказват неговото съществуване.
Обжалваното решение не противоречи на тази съдебна практика поради следното: Сочените решения касаят хипотези, в които по делата не са представени и събрани доказателства за плащане на задължението. В конкретния случай също е установено, че процесното задължение фигурира в счетоводството на ответното предприятие и че за него то е ползвало данъчен кредит, но по делото е безспорно доказано, че впоследствие това задължение е било погасено чрез плащане.
4. По седмия и осмия поставени правни въпроси като съдебна практика е посочено решение № 346 от 10.11.2015 г. по гр.д.№ 2543 от 2015 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. В него е прието, че въззивният съд е длъжен да подложи на самостоятелна преценка доказателствата и да обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните във въззивната жалба предели на въззивното производство.
Обжалваното решение е постановено в съответствие с тази съдебна практика: въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, обсъдил е заключенията на приетите по делото съдебно-счетоводни експертизи и е изложил мотиви по всички доводи на въззивника във въззивната му жалба.
Напълно неотносимо към настоящото дело е посоченото от касатора решение № 214 от 26.05.2015 г. по гр.д.№ 6305 от 2014 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о. В него съдът се е произнесъл относно това дали е допустимо решение по иск с правна квалификация чл.45 ЗЗД, вместо по предявения иск с правна квалификация чл.79, ал.1 ЗЗД- хипотеза, каквато не е налице в настоящия случай.
Неотносимо към настоящото дело е и посоченото решение № 310 от 21.10.2015 г. по в.т.д.№ 512 от 2015 г. на Пловдивския апелативен съд, в което също няма произнасяне по въпрос, относим към настоящия спор.
Поради всичко гореизложено не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по гр.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, ако е налице непълнота или неяснота в правната норма, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия или тълкуването на закона, или когато са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които налагат промяната на едно вече дадено тълкуване на правната норма от ВКС. В конкретния случай това основание не е налице, тъй като по поставените правни въпроси има постановена задължителна практика на ВКС /включително и посочената от самия касатор практика/, на която обжалваното решение не противоречи и от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяна на тази съдебна практика.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 192 от 27.01.2016 г. по т.д.№ 3884 от 2015 г. на Софийския апелативен съд, търговско отделение, девети състав в обжалваната част.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.