О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 606
гр. София, 22.11.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на седемнадесети февруари през две хиляди шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова ч.т.д. № 266 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, т. 2 от ГПК.
[фирма] обжалва определение от 06.01.2016 г. по в.гр.д. 5570/15 г. по описа на Софийски апелативен съд, 8 състав, с което е спряно производството по гр.д. 5570/15 г. по описа на САС, 8 състав до приключване с влязъл в сила съдебен акт гр.д. 29399/2007 г. по описа на СРС, 39 състав.
В частната жалба подробно се излагат съображения, че обстоятелството, че увреденото лице е предявило пряк иск срещу виновния водач на основание чл. 45 от ЗЗД за получаване на обезщетение в по-висок размер от този, който е получил от застрахователя, тъй като лимитът по застраховка „Гражданска отговорност“ е бил изчерпан, е неотносимо и не може да бъде определено като преюдициално по отношение на настоящия спор. Преюдициалният спор бил този, по който със сила на пресъдено нещо да бъдат признати или отречени права и факти, релевантни за субективното право по спряното производство. В конкретния случай както било изложено, не били налице права и факти, признаването или отричането на които имат значение за правото на регресен иск на [фирма] срещу И. С. И.. Едновременно със спиране на производството по настоящето дело с определение то 08.07.2014 г. първоинстанционният съд по настоящето дело, е постановил спиране на образувано производство поради преюдициалност на гр.д. 29 399/07 г. по описа на СРС, 49 състав на СРС. С определение от 28.10.2014 г. САС е отменил обжалваното определение за спиране на производство и същото било върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Апелативният съд правилно бил приел, че евентуалното ангажиране на отговорността на водача на основание чл. 45 ЗЗД не може да окаже влияние на отношенията между водача и застрахователя, произтичащи от застрахователното правоотношение. Същото нямало да се отрази на обема на отговорността на деликвента към застрахователя [фирма], тъй като съдът разглеждайки претенцията по чл. 274, ал. 1 т. 1 от КЗ следвало да преценява само посочените по-горе предпоставки, а именно – наличие на валидно застрахователно правоотношение, изплатено застрахователно обезщетение въз основа на извършен деликт от застрахования водач и наличие на някоя от предпоставките на чл. 274 от КЗ и евентуалните възражения, свързани с тях. Евентуалното изплащане на обезщетение за претърпените от пострадалите лица вреди можело да се отрази на основателността на претенция за репариране на тези вреди на друго основание, но важала в отношенията с тези лица, а не се отразява на регресната отговорност на водача. Излага и фактите по отношение на спорните правоотношения, а именно, че частният жалбоподател [фирма] бил сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност“ и по силата на този договор и настъпило пътно-транспортно произшествие, за което виновен е водачът на автомобила И. С. И., е заплатил обезщетение за вреди в общ размер 60 000 лв. на увредените лица. Съгласно чл. 274, ал.1, т. 1 от КЗ застрахователят имал право на регресен иск срещу виновния водач за платеното от него застрахователно обезщетение в случай, че застрахованият е управлявал автомобила след употреба на алкохол над допустимата от закона норма. В тази връзка след изплащане на застрахователното обезщетение е предявил иск срещу И. И., тъй като имал право на регрес срещу виновния водач, в случай, че ПТП е причинено виновно от водача след употреба на алкохол над допустимата от закона стойности. А този факт бил установен с влязла в сила присъда по нохд 2884/07 г., СГС, 9 състав. Счита, че увреденото лице било предявило пряк иск срещу виновния водач на основание чл. 45 от З. за получаване на обезщетение в по-висок размер от този, който е получил от застрахователя, тъй като лимитът на застраховка „Гражданска отговорност“ бил изчерпан, е неотносимо и не може да бъде определено като преюдициално по отношение на настоящия спор. Моли да се отмени определението.
Ответникът И. С. И. оспорва частната жалба. Счита, че обжалваното определение е правилно. Счита,че мотивите на съда са законосъобразни. Изводите на съда били в съответствие с т. 1 от Тълкувателно решение 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. 1/2014 г. на О. на ВКС. Счита, че след като определящ за обема на отговорността на застрахователя е обемът, в който деликвентът отговаря, то при окончателно разрешаване на този въпрос, същият щял да обвързва и ищецът по настоящето дело, ЗАД [фирма], надлежно привлечен от делинквента като трето лице, което да помага в процеса за установяване на гражданската му отговорност. В този процес по иска по чл. 45 от ЗЗД щели да бъдат разгледани всички релевантни факти, в това число и възражения за съпричиняване и то при участието на всички страни по застрахователното правоотношение. Едва след разрешаването на тези въпроси настоящият процес ще може да се разгледа при отчитане на тълкувателното решение.
Върховния касационен съд по направените оплаквания и на основание чл. 274, ал. 2 от ГПК намира следното:
Пред Софийски апелативен съд е образувано гражданско дело по въззивна жалба на И. С. И. срещу решение № 5725/17.7.2014 г. по гр.д. 13 343/10 г., СГС, I-10 състав. С решението си Софийски градски съд е разгледал спора между ЗК „Български имоти“ като праводател на [фирма] срещу И. С. И., на основание чл. 81 ЗЗ (отм.). Ищецът черпи права от обстоятелството, че е изплатил обезщетение на основание застраховка гражданска отговорност на наследниците на увреденото при ПТП на 14.11.2007 г. лице Л. В. – М., И. и М. В., както и от посочени от него факт, че вина за настъпване на това ПТП има И. И., който по време на същото е бил употребил алкохол над допустимата от закона концентрация.
Ответникът е изложил защитна теза, че не е обвързан от решението , по силата, на което застрахователят е платил обезщетение, тъй като не е участвал в процеса. Навел е възражения за съпричиняване.
При така очертания предмет на делото, въззивният съд с обжалваното определение от 06.01.2016 г. е приел, че е налице висящо производство, по което е образувано гражданско дело по иска на наследниците на пострадалото лице срещу деликвента. С решението по това дело щял да се определи по размер обезщетението, което деликвентът следва да заплати на наследниците на пострадалото лице. Прието е, че решението по иска на наследниците на увреденото лице срещу прекия причинител и при участие на третото лице помагач на страната на ответника на застрахователя [фирма], ще определи размерът на обезщетението, до което деликвентът е отговорен. А това ще определи и размерът на регресната му отговорност спрямо застрахователя.
Настоящият съдебен състав установи изложените в обжалваното определение обстоятелства. От удостоверение, приложено в първоинстанционното производство, издадено от Софийски районен съд , I ГО, 49 състав, от 25.06.2014 г. се установява че е налице висящо производство по иска на М. Л. В., И. Л. В. и М. Х. срещу Т. П. А. и срещу И. С. И. при участие на трето лице помагач [фирма] (праводател на [фирма]). Едновременно с това удостоверение в кориците на първоинстанционното дело е приложено решение на първоинстанционния съд по така очертания спор на наследниците на Л. В. срещу прекия причинител на увреждането И. П. И., съединен с иск срещу Т. П. А. и при участие на застрахователя като трето лице помагач. Няма данни решението да е влязло в законна сила. Предявеният и разгледан иск е с правно основание чл. 45 от ЗЗД за осъждането на И. да заплати на всеки от ищците сумата от по 25 000 лв , представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат от смъртта на техния наследодател, предизвикана от причинено от ответника ПТП на 05.12.2002 г. около 17:40 ч, [населено място].
Отговорността на застрахователя спрямо увредените лица, респ. наследниците на увредените лица на основание чл. 407 от ТЗ (отм), действащ към датата на увреждането 05.12.2002 г. предвижда възможност по силата на закона при проявление на фактите, предвидени в тази норма застрахователят да заплати обезщетение за причинените вреди. Искът е пряк. Действително отговорността на застрахователя е функционална, доколкото е налице отговорност на лице-деликвент, за което се отнася застраховката по риска „Гражданска отговорност“ на застрахователя, спрямо увредените лица. Наличието на изпълнение на задължението на застрахователя спрямо наследниците на увреденото лице чрез плащане, е факт, който действа правопроменящо в правоотношението между уведените лица, застрахователя и прекия причинител на вредите. В исковата молба, предмет на спора, който въззивният съд следва да разреши, ищецът – застраховател [фирма] се е позовал на плащане на застрахователно обезщетение, което е извършил в ползва на наследниците на увреденото лице. Едновременно с това и на право да получи обезщетение от прекия причинител. С факта на плащане от застрахователя, на основание закона – чл. 81 от ЗЗ (отм.) за застрахователя възниква право на регресно вземане от лицето, чиято отговорност е обезпечена от застраховка „Гражданска отговорност“. Това регресно право е предмет на разглеждане в производството по спряното от Софийски апелативен съд производство.
По другото дело, предмет на иска е правото на наследниците на пострадалото лице да получат обезщетение от прекия причинител на основание чл. 45 от ЗЗД. В него като трето лице помагач е конституиран застрахователят [фирма]. Решението по делото ще формира сила на пресъдено нещо между наследниците на пострадалото лице и прекия причинител и между наследниците и третото лице помагач – застрахователят, на основание чл. 219 от ГПК. С оглед предмета на иска, в отношенията между подпомагаща и подпомагана страна, т.е. между прекия причинител на увреждането и застрахователя, трето лице помагач, ще се разпростре решаващата сила на мотивите.
Всички факти и обстоятелства по гр.д. 29399/07 г. по описа на СРС, 49 състав, са посочени и в настоящия процес, като в този процес застрахователят, признавайки всички факти , включени в състава на чл. 407 от ТЗ (отм.) е извършил и се позовава на плащане в процеса. Това плащане според въззивния съд е непротивопоставимо на прекия причинител и действителният размер на дължимото от последния обезщетение щял да се установи в другия преюдициален процес между наследниците на увреденото лице и прекия причинител. Настоящият съдебен състав намира, че връзката между делата съществува доколкото са обхванати частично едни и същи факти, включени в хипотезите на чл. 45 от ЗЗД и чл. 81 от ЗЗ (отм.) Но доколкото застрахователят отговаря пряко към наследниците на увреденото лице и отговорността му е функционална, то липсата на отговорност на деликвента ще води до липса на отговорност у застрахователя. В случая застрахователят е приел извънсъдебно за доказани за настъпилите елементите на фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД и че е установена отговорността на деликвента като е извършил плащане на увредените лица в посочения от него в исковата молба размер на обезщетението. Това плащане е от значене за правата на увредените лица, тъй като с него се погасява притезанието им. Притезанието не се счита за удовлетворено с влязлото в сила решение, а с плащането, обезщетяващо вредата в пълен размер. Това обезщетяване е на основание договора за застраховка. Обстоятелството, че застрахователят отговаря до размера, до който и прекия причинител в рамките на застрахователната сума, на основание договора за застраховка, не поражда значение за спорното право. Основанията по двете дела са различни и макар и корелативни, в настоящия процес е налице твърдение за удовлетворяване на притезание на наследниците на увреденото лице. Този факт поражда право на застрахователя при определените в чл. 81 от ЗЗ (отм.) предпоставки да търси регресната отговорност на прекия причинител. Тази претенция не се влияе от правата на ищците, наследници на увреденото лице, релевирани в другия процес. Наличието на различни основания в двата процеса не допускат наличие на преюдициалност между двете деца. Единственият фактор, който според въззивния съд е определящ като такъв от преюдициално значение, е размерът на обезщетението за вредите, които прекия причинител дължи за настъпилото увреждане на правоимащите лица. Размерът на отговорността на застрахователя, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1 от 24.12.2015 г. по тълк.д. 1/2014 г., е до размера на отговорността на деликвента спрямо увредените лица в рамките на застрахователната сума. Наличието на процес срещу прекия причинител, макар и с участие на застрахователя като подпомагаща страна, не обуславя преюдициалност по отношение на регресната отговорност на деликвента при вече осъществено плащане от застрахователя (съгласно твърденията му в исковата молба). Защитата на прекия причинител по установяване на действителния размер на вредите спрямо застрахователя ще се осъществи в процеса по иска с правно основание чл. 81 от ЗЗ (отм).
По всички изложени съображения настоящият съдебен състав намира, че следва да отмени определението от 06.01.2016 г.
По всички изложени съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ
ОТМЕНЯ, на основание чл. 278, ал. 2 от ГПК, определение от 06.01.2016 г. по в.гр.д. № 5570/15 г., Софийски апелативен съд, 8 състав и
ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за продължаване на производството по него.
Определението не може да бъде обжалвано.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.