1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 606
София, 30.11.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№4736 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №128 от 30.04.2015г. по в.гр.д.№93/15г. на Добричкия окръжен съд е потвърдено решение №2 от 10.12.2014г. по гр.д.№3945/2013г. на Добричкия районен съд, с което са били отхвърлени предявените от Е. П. В. срещу З. А. И. евентуално съединени искове: за установяване нищожност на саморъчно завещание от 10.02.2010г. на П. В. Ц. поради пороци във формата – чл.42, б.”б”, вр. чл.25, ал.1 ЗН; за нищожност на същото завещание поради липса на воля – чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД и за унищожаването му поради липса на завещателна дееспособност – чл.31 ЗЗД.
Въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищцата Е. П. В. е дъщеря и единствен наследник на П. В. Ц., б.ж. на [населено място], починал на 29.08.2013г. С оспорения акт П. Ц. е завещал на ответницата З. А. И. „собствения си по наследство имот, находящ се в [населено място], [улица] представляващ дворно място с постройки – къща, гараж и натурно помещение”. В текстовата част на завещанието има няколко поправки на букви – от „я” на „е” в думата „което”; от „и” на „а” в думата „това” и от „н” на „к” в думата „прибавки”, има зачеркване в долната част на буквата „в” в думата „З.”, както и поправка в една от цифрите на ЕГН на ответницата – от 1 на 2. Съгласно приетата по делото експертиза поправките са направени от лицето, което е изписало останалия текст на завещанието и със същия по цвят и физико-оптични свойства химикал. Съгласно техническата експертиза в завещаното дворно място има следните сгради – жилищна сграда от 72 кв.м., в която е живеел завещателят, състояща се от входно антре, антре, всекидневна, две спални, кухня и санитарен възел; жилищна сграда от 52 кв.м., състояща се от две стаи, остъклена част с два входа и мивка, гараж, външна тоалетна и две натурни помещения, обособени по фасадите на двете жилищни сгради. При съвкупен анализ на множеството писмени и гласни доказателства, на двете медицински и една психиатрична експертиза, съдът е направил извод, че завещателят е могъл да разбира и да ръководи действията си при съставяне на завещанието.
От правна страна съдът е приел, че завещанието е валидно. Извършените поправки в него не водят до порок във формата, тъй като то отговаря на изискванията на чл.25, ал.1 ЗН – изписано е саморъчно от завещателя, съдържа означение на датата, на която е съставено, подписано е от завещателя, като подписът се намира след завещателните разпореждания. Датата е положена на две места – в началото на текста и след завещателните разпореждания, преди подписа на завещателя. Изписването на текста е достатъчно четливо, въпреки поправките на някои букви от него, които имат правописен характер и не влияят на смисъла и съдържанието на завещанието. На следващо място – при тълкуване на волята на завещателя при условията на чл.20 ЗЗД съдът е приел, че завещателят е желаел да се разпореди с целия свой собствен недвижим имот. Налице е яснота в предмета на разпореждане. Завещателят го е идентифицирал с посочване на административния му адрес и с общи белези относно вида му – „дворно място с постройки”. Последващото изброяване „ къща, гараж и натурно помещение” не води до неяснота в предмета на завещанието, а допълва индивидуализацията на завещания имот. Прието е също, че при съставяне на завещанието наследодателят на ищцата е притежавал завещателна дееспособност. Независимо от множеството си болести, той не е страдал от душевно заболяване или слабоумие; могъл е да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи действията си.
Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени от ищцата Е. П. В.. Жалбите са с близко съдържание и следва да се разглеждат като един документ.
Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, като се е произнесъл по спора за валидността на завещанието на П. В., без да приеме това завещание като доказателство по делото; отказал е да допусне допълнителна графическа експертиза; фактите по делото били тълкувани едностранчиво; изводът на вещите лица за психическото състояние на завещателя били направени, без те да имат лични впечатления от показанията на свидетелите; съдът изслушал д-р Маргарита Новоселска като вещо лице, въпреки че към този момент тя вече била загубила това качество; в диспозитива на съдебното решение липсвала квалификация на предявените искове. Неправилно било прието, че въпреки множеството поправки, завещанието е валидно, че то се отнася за всички сгради в дворното място, въпреки изричното изброяване само на три от тях, както и че завещателят е могъл да изразява валидна воля.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси: дали може да се приеме, че вписаната в завещанието воля на завещателя е относно всички постройки в дворното място или само относно изрично вписаните – къща, гараж и натурно помещение; дали при непълнота на доказателствата, изразяваща се в неизслушване от вещите лица на свидетелите, може да се направи извод за психичното здраве на завещателя; дали множеството и разнообразни грешки, поправки и замени влияят на действителността на завещанието; дали липсата на правна квалификация влияе на законосъобразността на постановения съдебен акт; дали нарушаването на процедурата по изслушване на вещото лице, което е встъпило в длъжността „областен управител” влияе на доказателствената тежест на експертизата. По тези въпроси въззивното решение влизало в противоречие с решение №245/31.10.11г. по гр.д.№1189/10г. на ВКС, ІІ ГО; решение №885/11.12.10г. по гр.д.№1497/2009г. на ВКС, І ГО; решение №158 от 20.02.1992г. по гр.д.№1290/1991г. на ВКС, І ГО; определение №508 от 20.12.2010г. по гр.д.№478/10г. на ВКС, ІІ ГО; решение №900 от 25.05.2009г. по гр.д.№897/09г. на ОС Пловдив; решение №154 от 17.05.2011г. по гр.д.№340/11г. на ОС Велико Търново; решение №397 от 16.10.13г. по гр.д.№74/13г. на ОС Добрич; решение №33/26.08.2013г. по гр.д.№375/12г. на ОС Ловеч; ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС; ТР №1/17.07.2001г. по гр.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС; ППВС №1/1985г.; Решение №4/07.10.2004г. на КС; ППВС №3/1983г.; ППВС №6/1976г.; ППВС №7/1978г. и ППВС №8/1980г.
Ответникът в производството З. А. И. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, счита, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос е свързан с тълкуване волята на завещателя по едно конкретно завещание. Това не е абстрактен правен въпрос, какъвто има предвид чл.280, ал.1 ГПК. Касае се за конкретно тълкуване с оглед обстоятелствата по конкретно дело, затова принципно не би могло да има противоречие между решението по настоящото дело и решения по други дела, които засягат тълкуването на други завещания. Въпросът не касае общите правила на тълкуване, дадени в чл.20 ЗЗД, а конкретното тълкуване, което се прави при прилагането на този текст. Липсва и противоречие между въззивното решение и посочената практика на ВКС, която се занимава с други въпроси, различни от поставения. Решение №245/31.10.11г. по гр.д.№1189/10г. на ВКС, ІІ ГО, дава отговор на въпросите дали последващото завещание, което касае само реална част от имот, отменя предходно завещание, с което е извършено разпореждане с идеална част от имота, както и дали е нищожно завещание, което касае реална част от имота, която не може да се обособи самостоятелно. В настоящия случай тези въпроси не възникват, тъй като нито има две последователни завещания за идеална и за реална част от имот, нито пък процесното завещание касае реална част от имот, която не може да се обособи в отделен имот при прилагане на техническите правила и норми. Решение №885/11.12.10г. по гр.д.№1497/2009г. на ВКС, І ГО излага принципни разсъждения за прилагане на чл.20 ЗЗД при тълкуване на завещанията, като допуска възможността при това тълкуване да се изхожда от характеристиките на завещания имот, за да се изясни действителната воля на завещателя. Няма противоречие между това решение на ВКС и обжалваното въззивно решение. В настоящия случай действителната воля на завещателя се определя от посочването на административния адрес на завещания имот, както и от изричното му определяне като „дворно място с постройки”. Действително, в имота има повече постройки, отколкото е изброил завещателят, но следва да се има предвид и това, че реално къщата в имота е само една – тази, в която е живеел завещателят. Другата сграда, макар и определена като жилищна от вещите лица, реално не е такава, тъй като не притежава изискуемите помещения – кухня, баня и тоалетна. Дали в съзнанието на завещателя тя е била част от неговата „къща” или той я е считал за „натурно помещение”, е без значение, важното в конкретния случай е това, че неговата воля е била да остави целия свой имот на ответницата, в противен случай би направил уточнения коя точно „къща” завещава. Решение №158 от 20.02.1992г. по гр.д.№1290/1991г. на ВКС, І ГО, разглежда случай на нищожност на завещание, с което две реални части от един апартамент, без сами по себе си те да са самостоятелни обекти на правото на собственост, са завещани на различни лица. Настоящият случай не е такъв, затова няма и противоречие между двете решения. Определение №508 от 20.12.2010г. по гр.д.№478/10г. на ВКС, ІІ ГО, е постановено в производство по чл.274, ал.3, т.2 ГПК и не представлява практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, която принципно да може да послужи като основание за допустимост на касационното обжалване. Освен това в него се разглежда съвсем различен въпрос, който не възниква по настоящото дело, а именно – основателен ли е отказ на съдията по вписванията да впише искова молба по чл.30 ЗН, в която спорният имот не е индивидуализиран съобразно белезите си по кадастралната карта и при липсата на скица-копие от тази карта.
Вторият въпрос се състои в това дали при изготвяне на заключение за психическото състояние на завещателя вещото лице трябва да участва в изслушването на свидетели по делото или това не е задължително. Въпросът отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но по него липсват данни за противоречива практика по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В закона има изискване за лично изслушване на свидетелите от съда, но никъде не е регламентирано, че и вещите лица трябва да изслушат тези свидетели лично, преди да изготвят заключението си.
Третият въпрос отново засяга конкретни обстоятелства по конкретно дело. По него не може да бъде даден принципен отговор, който да важи по всички дела. Не би могло да има и противоречиво разрешаване по този въпрос, тъй като обстоятелствата по различните дела могат да бъдат различни и в едни случаи да налагат извод за нищожност на завещанието, а в други случаи – не. Липсва противоречие между обжалваното решение и посочената практика на окръжни съдилища. Решение №900 от 25.05.2009г. по гр.д.№897/09г. на ОС Пловдив има за предмет спор за автентичност на саморъчно завещание, при който по несъмнен начин е доказано единствено това, че подписът принадлежи на завещателя. Не е било доказано, че текстът е изписан от същия завещател. Разликата в обстоятелствата по двете дела изключва възможността да има противоречие между тях по правния въпрос за прилагането на чл.25, ал.1 ЗН. Решение №154 от 17.05.2011г. по гр.д.№340/11г. на ОС Велико Търново, освен че няма данни да е влязло в сила, както изисква т.3 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, разглежда съвсем различни въпроси – за делба на сгради, при които дворното място има статут на обща част по смисъла на чл.38 ЗС. Същото важи и за решение №397 от 16.10.13г. по гр.д.№74/13г. на ОС Добрич и решение №33/26.08.2013г. по гр.д.№375/12г. на ОС Ловеч, за които също няма данни да са влезли в сила, а и жалбоподателката не е обяснила с какво те противоречат на обжалваното въззивно решение, след като разглеждат съвсем различни въпроси, съответно – за делба на недвижими имоти и за нищожност на договор за покупко-продажба на недвижим имот.
Четвъртият въпрос не е обуславящ за изхода на делото и затова той също не отговаря на критериите по чл.280, ал.1 ГПК. Дадената от съда правна квалификация в мотивите на решението е определила и произнасянето по предявените искове. Липсата на отбелязване на тази квалификация в диспозитива не може да опорочи решението и да внесе съмнение дали съдът се е произнесъл по предявения иск и дали неговите изводи са правилни или не. Не се касае за правен въпрос, включен в предмета на делото, по който се е произнесъл въззивният съд и съгласно т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по такъв въпрос не би могло да се допусне касационно обжалване.
Петият въпрос се свежда до това дали заключението на вещото лице се опорочава от това, че към момента на изслушването му в съда това вещо лице /лекар/ заема длъжността „областен управител”. По този въпрос също липсва противоречива практика по смисъла на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, която да обуслови допускане на касационно обжалване.
Жалбоподателката не е посочила къде вижда противоречие между обжалваното въззивно решение от една страна и принципните разрешения, дадени с тълкувателни решения и постановления на ВС и ВКС – ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС; ТР №1/17.07.2001г. по гр.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС; ППВС №1/1985г.; ППВС №6/1976г.; ППВС №7/1978г. и ППВС №8/1980г. В тази своя тълкувателна практика ВС и ВКС не са засягали поставените от жалбоподателката въпроси, поради което тя не може да послужи като основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не може да послужи като такова основание и практиката на Конституционния съд, ето защо посоченото решение №4/07.10.2004г. на КС; ППВС №3/1983г. също не обуславя допускане на касационно обжалване.
В касационната жалба не са развити мотиви във връзка с поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а това е задължително изискване, съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. Поставените от жалбоподателката въпроси не са значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото, ето защо не следва да се допуска касационно обжалване по тях на посоченото основание.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ Д. касационно обжалване на решение №128 от 30.04.2015г. по гр.д.№93/15г. на Добричкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: