8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 611
София, 07.05.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 411 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. А. М. от [населено място], като законен представител на малолетната А. А. М., чрез процесуалния й представител адв. Г. И., против въззивното решение № 4380 от 6 юни 2013 г., постановено по гр.д. № 60 по описа на Софийския градски съд за 2012 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 6682567 от 24 юни 2011 г., постановено по гр.д. № 56765 по описа на районния съд в гр. София за 2009 г. за отхвърляне исковете на М. против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място] за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от стрес, страх и негативни емоции от инцидент от 2006 г. , ведно със законната лихва от предявяването на иска за сумата над 5000 лева до 20000 лева, за мораторна лихва върху главницата над 5000 лева за периода 19 ноември 2006 г. – 19 ноември 2009 г.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че съдът е нарушил чл. 52 ЗЗД и т. 11 от ППВС № 4/1968 г., тъй като съдът не е взел предвид изчерпателно всички обективни обстоятелства в конкретния случай за определяне на обезщетението по справедливост – в мотивите си съдът не е обсъдил мястото на инцидента, което е атрактивно за малките посетители, и ищцата е осъзнавала, че вследствие на злополуката в заведението, в което тя е настоявала да отидат, майка й е претърпяла болки и страдания, като ищцата е изпитвала вина за претърпените от майката болки. Неправилно съдът не е кредитирал доказателствата за състоянието на единствения родител на ищцата, тъй като ищцата е свидетел на епилептичните припадъци на майка си, те й напомнят за инцидента и възпрепятстват преодоляването на страха и безпокойството за състоянието на родителя. Именно допълнителното влошаване на състоянието на майката е обстоятелството, което е в пряка и непосредствена връзка с интензитета, продължителността и преодоляването на психологичната травма от инцидента. Инцидентът е породил промяна, при която епилептичните припадъци се случват всяка седмица, като те са се отразили негативно на полаганите за детето грижи. Установено е, че четири години след инцидента А. все още изпитва срах и безпокойство при определени климатични условия, сходни с тези при настъпването на инцидента. Поддържа се, че приетият размер на иска е в нарушение на чл. 162 и 195 ГПК, както и че съдът не е изпълнил задължението си да укаже на страните за кои факти не представят доказателства. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя И. Й. Л., чрез адвокат Б. В., в отговор на касационната жалба поддържа основателност на касационната жалба по част от поставените от касатора въпроси.
Срещу останалата част на решението е постъпила и касационна жалба от [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Б. В..
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че представеното по делото частно психологическо изследване на детето не е доказателство за обстоятелствата, вписани в него, като в нарушение на правилата за събиране на доказателства съдът черпи аргументи от него, за да обоснове изводите си. Свидетелите установяват само уплаха и разстроено състояние, без да е извършен оглед/освидетелстване на ищцата. Не са събрани данни за продължителността на психотравмата и преодоляна ли е. Показанията на свидетелите са повлияни от съпричастността им към травмата на самотната майка. Не е установена причинна връзка между инцидента и твърдяното психическо разстройство на детето – уплахата у детето е била следствие на възникналата у майката уплаха, дискомфорт и т.н. Пристъпи майката е имала и преди инцидента, видно от медицинските данни по делото. Изложение на основанията за допускане на касационното обжалване не се представя.
Подадена е и насрещна касационна жалба с идентично съдържание като първоначалната касационна жалба на дружеството. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
В отговор на насрещната касационна жалба ищцата П. А. М., в качеството й на законен представител на А. А. М., чрез адв. Г. И., изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба на П. М. и касационната и насрещната касационна жалба на дружеството са подадени в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд е коригирал възприетата от първата инстанция правна квалификация на предявения иск от тази по чл. 50 ЗЗД на чл. 49 ЗЗД, а според исковата молба и последващите уточнения, се претендира действие или бездействие на работниците на ответника, на които е възложена поддръжка на процесното заведение „М.”, в което е паднала тентата и е причинен инцидентът. От инцидента с майката тригодишната А. е претърпяла стрес, силна уплаха и негативни емоции, които са причинили трудно преодолима психотравма, установена е причинната връзка между инцидента и претърпяното от детето. При определяне на размера на обезщетението е отчетено, че майката сама отглежда детето, но в нейна тежест е било да установи както интензитета, така и продължителността на търпяната от детето психическа травма, предвид ниската му възраст по време на инцидента. Макар епилептичните припадъци на майката да са зачестили след инцидента, тя е страдала от заболяването и преди него. Подчертано е, че обострянето на заболяването би имало отношение към вредите, които майката претендира от ответника, но те не са предмет на това производство. Заключено е, че присъденият размер от 5000 лева съответства на справедливия еквивалент на обезщетението за причинените на детето психически вреди.
К. съд приема, че не са налице поддържаните от касаторката основания за допускане на касационното обжалване, поради което на основание чл. 287, ал. 4 ГПК насрещната касационна жалба на дружеството не следва да се разглежда. В отделната касационна жалба на [фирма] не се поставя правен въпрос съобразно задължителните критерии, посочени от ОСГТК в т. 1 на ТР № 1/2009 г., като този касатор е предпочел да постави правни въпроси в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване към насрещната си касационна жалба, която обаче няма да бъде разглеждана.
Първият въпрос в касационната жалба на касаторката М. е следва ли усещането за вина на детето (ищец по делото) за инцидента и мястото на инцидента, при който е пострадал родителят му, да бъдат отчетени при определяне на размера на дължимото обезщетение. Твърди се, че въззивният съд в случая не е съобразил в достатъчна степен указанията, дадени в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. Исковата претенция е основана на претърпените от детето в резултат на инцидента с майката страх, ужас, тревожност за дълго време, негативни изживявания от подобен род при зачестилите епилептични припадъци на майката. В исковата молба по отношение на мястото на инцидента е отразено само, че е недопустимо ответното дружество да не положи необходимите мерки за предотвратяване на подобни инциденти на място, посещавано предимно от хора с деца. В уточнението на исковата молба се сочи, че детето избягва и заобикаля ресторантите М., а при споменаването им изпитва негативни чувства, изпитва силен страх и уплаха от всичко, което е над главата й, изпитва страх, че майка й е в опасност и че ще я изгуби, изпада в стрес при припадък на майката, уплашена е от кръвта, чувства се самотна и уплашена от липсата на помощ за майката, изпитва стрес от заря, гърмежи, гръмотевици, не може да бъде оставяна сама. В изрично изявление от 3 декември 2010 г. ищцата чрез процесуалните й представители поддържа, че в исковата молба са изложени всички факти, на които се основава иска. Твърдението за изпитвана от детето вина за присъствието им на мястото на инцидента, е посочено в писмо от ищцата до дружеството, но не е въведено като твърдение до приключване на устните състезания по делото. Едва в писмените бележки на процесуалния представител на ищцата, представени след последното открито съдебно заседание по делото, това фактическо твърдение е посочено. Следователно за съда на е съществувало задължението да подлага на преценка дали детето изпитва вина за това, че е станало причина то и майката да се намират на мястото на инцидента. Действително маркетинговата политика на много компании за бърза храна включва като специфична потребителска група децата и привлича този сегмент потребители чрез осигуряване на специални възрастово ориентирани продукти, включително безплатни. Независимо обаче в случая дали детето е изпитвало вина за присъствието й с майката на съответното място, това фактическо твърдение е въведено в процеса несвоевременно, не е било необходимо да бъде разглеждано от съда, съответно липсата на произнасяне по него не е обусловила изхода на спора, поради което касационното обжалване не се налага да се допуска, а нарушение на задължителната съдебна практика няма.
На второ място се пита при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по иск, предявен от малолетен, следва ли съдът да отчете като обективно обстоятелство влошаването на състоянието в резултат на инцидента на единствения отглеждащ детето родител. Отговорът на въпроса е явно положителен, но така всъщност е подходил и въззивният съд – съдът е посочил, че е установено детето да изпитва страх за здравето и живота на майката, особено предвид обстоятелството, че тя е единственият родител, отглеждащ детето. Същевременно, при преценката дали присъденият от първата инстанция размер на обезщетението е справедлив, съдът посочва, че обострянето на заболяването би имало отношение към вредите, които майката претендира от ответника. Това заключение, извадено от контекста си, би могло да доведе до извод, че съдът не е отчел влошаването на здравето на майката при отчитане на вредите, понесени от детето, но предвид конкретните мотиви на съда, съответното обстоятелство е отчетено. Дали то е повлияло в достатъчна, съответна на действително претърпените вреди в това отношение, част, е друг проблем, който в случая не е станал предмет на питане от страна на касаторката. Следва да се приеме, че не е налице противоречие със задължителната практика, посочена от касаторката – ППВС № 4/1968 г.
Следващият правен въпрос – в какво се състои оценката на обстоятелствата, които обуславят вредите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, и достатъчно ли е съдът да изброи обстоятелствата или е необходимо да обоснове влиянието на всяко едно върху размера на обезщетението, се гради на твърдението на касаторката, че съдът не е оценил всички относими обстоятелства от обективната действителност, породили вредите и относителната тежест на всяко едно от тях, дадена от съда при съвкупната им оценка преди определяне на размера на обезщетението. Твърди се, че е налице нарушение на обвързваща съдебна практика, намерила израз в решение № 15 по т.д. № 157/2011 г., І т.о. При отговора на въпроса за критериите за определяне на „справедливо” по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за причинени неимуществени вреди касационният съд в соченото решение приема, че при преценката им за съда е съществувало задължение не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на съответните релевантни обстоятелства. В разглеждания случай касаторката е пропуснала да отбележи по този правен въпрос кои конкретно обстоятелства не са били съобразени от съда, за да може касационния съд да извърши дължимата преценка за наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което касационното обжалване не следва да се допуска.
Следващият правен въпрос също не обосновава допускане на касационното обжалване. К. пита за установяване на продължителността и интензитета на претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, безпокойство, чувство за вина и неспокоен сън, следва ли да бъде назначена съдебна експертиза или са достатъчни приетите и неоспорени по делото писмени и гласни доказателствени средства. Този въпрос очевидно е поставен във връзка с извода на съда, че в тежест на ищцата е било да установи както интензитета, така и продължителността на търпяната от детето психическа травма, предвид ниската му възраст в момента на инцидента (три годишна възраст). Очевидно съдът е изложил съображението си в това отношение с оглед възможността тази психотравма да има по-дълготрайно действие, а не с оглед липсата или наличието на такава. Съдът не е отрекъл в случая възможността тежката травма на детската психика да се установява с други доказателства, освен съдебна експертиза, но изложеното съображение е свързано с ниската възраст на детето при инцидента и трудността поради това обстоятелство да се прецени ефекта на инцидента занапред. Тъй като не се поставя правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд по този кръг проблеми, не се налага допускане на касационното обжалване.
Следващият правен въпрос – предвид правомощията на съда по чл. 162 и чл. 195 ГПК, следва ли съдът сам да назначи експертиза при необходимост от специални знания да разреши даден въпрос, който е от съществено значение за решаване на делото, и следва ли при съмнение в годността и пълнотата на събраните по делото доказателства съдът служебно, съгласно чл. 162 ГПК, вр. чл. 52 ЗЗД, да назначи експертиза, отново се основава на предходно обсъдения извод на съда – за липсата на достатъчно ангажирани доказателства от страна на ищцата. По този правен въпрос касаторката е посочила две съдебни решения – решение № 39 по т.д. 297/2010 г., ІІ т.о. и решение № 197 по т.д. № 927/2011 г.1 ІІ т.о., но никое от тях не разрешава правния въпрос, поставен в настоящия спор. В първото решение съдът е разрешил въпроса за допустимостта на обжалваното въззивно решение предвид вероятността да е сторено произнасяне по непредявен иск, като е констатирано, че съдът е разгледал иск по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 82 ЗЗД, а не предявеният такъв по чл. 49 ЗЗД, а във второто решение е разгледан въпроса следва ли въззивният съд да събере и обсъди доказателства, поискани от ищеца още в първоинстанционното производство, но недопуснати, поради допуснато процесуално нарушение от съда, когато такъв довод не е въведен във въззивната жалба с изрично озоваване на чл. 266, ал. 3 ГПК, а само при общо оплакване за процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение. В това второ посочено решение на ВКС се приема, че когато се касае за събиране на доказателства относно размера на иска, служебен контрол върху процесуалната законосъобразност на обжалвания съдебен акт от страна на въззивния съд е задължителен, но това заключение е сторено предвид допуснато от първата инстанция процесуално нарушение – недопускане на поискани своевременно доказателства. В разглеждания случай подобна хипотеза не се твърди, поради което касаторката не обосновава противоречие със задължителната съдебна практика, а липсва обосновка за необходимостта на правния въпрос да бъде даден отговор при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Последният правен въпрос – при липсата на доклад и разпределяне на доказателствената тежест, следва ли въззивният съд да изготви доклад и да укаже на страните за кои обстоятелства следва да ангажират доказателства в процеса съгл. чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК, и в случай, че въззивният съд не изготви доклад по делото и не разпредели доказателствената тежест между страните съгласно чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК, може ли да мотивира отхвърлителния си диспозитив с неангажиране на достатъчно доказателства от страна на ищеца, принципен отговор е дадено в ТР № 1/2013 г., ОСГТК, т. 2. Прието е, че въззивният съд не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях, като дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. Посочва се изрично, че за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно, както и че въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, вложени в чл. 146, ал. 1 ГПК. В процесния случай въззивният съд е приел различна правна квалификация от тази, възприета от първата инстанция, но отправеното питане не е за това дали в този случай съдът е бил длъжен да даде указния относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, а оттам и необходимостта да се ангажират съответните доказателства. Тъй като не е налице противоречие със задължителната съдебна практика, и по този кръг проблеми не се налага допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 4380 от 6 юни 2013 г., постановено по гр.д. № 60 по описа на Софийския градски съд за 2012 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: