1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 618
С., 17.05.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети май, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1293 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от “Профилактика, рехабилитация и отдих” ЕАД, [населено място], чрез пълномощника си адв. Н. Н. от АК-С., против въззивно решение от 01.06.2010 г., постановено по в.гр.д. № 211/2010 г. на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав, с което като е потвърдено решение № 5108 от 24.11.2009 г. на Софийския градски съд, Първо гражданско отделение, 11 с-в, постановено по гр.д. № 2031/2008 г., е уважен предявеният от Д. И. Р. от [населено място], против “Профилактика, рехабилитация и отдих” ЕАД, иск по чл. 59 ЗЗД, за заплащане на сумата от 160 549,00 лв, представляваща обезщетение за ползване на чужд имот без основание, за периода от 27.09.2005 г. – 23.04.2008 г. и е отхвърлен същият иск за разликата над 160549,00 лв. до пълния предявен размер от 434 000,00 лв.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа, че постановеното решение на въззивния съд, в частта му, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, е в противоречие с установената практика на ВКС, в която връзка сочи и представя съдебна практика – Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, решение № 67 от 17.01.1975 г. по гр.д. № 2389/1974 г. на І г.о. на ВС, решение № 139 от 21.02.1983 г. по гр.д. № 1212/1982 г. на ІІІ г.о. на ВС, решение № 603 от 23.04.2003 г. по гр.д. № 1343/2002 г. на V г.о. на ВКС, решение № 612 от 15.05.2000 г. по гр.д. № 1610/1990 г на ІV г.о. на ВС и решение № 250 от 13.04.2010 г. на САС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представеното ППВС обосновава основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото се твърди, че обжалваното решение е в противоречие със задължителната практика на ВС/ВКС. Останалите решения на ВС/ВКС не съставляват задължителна практика на ВС/ВКС, поради което следва да се приеме, че се релевира основанието по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК – правен въпрос решаван противоречиво от съдилищата. Представеното решение на САС не следва да се взима предвид, доколкото няма данни, същото да е влязло в сила. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, без да са изложени аргументи в подкрепа на твърдението за наличието на това основание. Не е формулиран правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд и който е от значение за изхода на спорното право, а се твърди, че въззивното решение е в противоречие с института на неоснователното обогатяване, тъй като не е направено разграничение между иска по чл. 55 ЗЗД и по чл. 59 ЗЗД, съгласно който се дължи връщане до размера на обедняването, който въпрос не е изследван чрез служебно назначаване на експертиза.
Ответникът по касационната жалба Д. И. Р. от [населено място], не изразява становище по жалбата в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 59 ЗЗД, с цена на иска над 1000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е собственик на процесния имот, който през процесния период е ползван от ответното дружество без правно основание, поради което са налице основанията за възникване отговорността на ответника по чл. 59 ЗЗД – той се е обогатил чрез ползването на имота на ищеца като въпреки, че е осъден да предаде владението с уважен ревандикационен иск е продължил ползването му, лишавайки ищеца от ползите на собствената му вещ. Съдът е приел, че в случая обогатяването, респ. обедняването са съизмерими със средната пазарна наемна цена за имота, определена съгласно приетата по делото СТЕ, в който смисъл е и трайната съдебна практика при определяне на дължимото обезщетение за ползване на чужд имот без основание.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основания за допускане до касация на въззивното решение са посочени и трите хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касаторът не е посочил главното основание за приложното поле на касационно обжалване – кой е правният въпрос от значение за изхода на спора/материалноправен или процесуалноправен/ – чл. 280, ал. 1 ГПК, който да е решен при наличието на трите алтернативно дадени предпоставки – т. 1, т. 2 и т. 3. Следователно към главното задължително основание в ал. 1 следва да се прибави поне една от предпоставките в т. 1, т. 2 и т. 3. за да се допусне разглеждане на касационната жалба предвид залегналата в ГПК факултативност на касационното обжалване. На първо място касаторът следва да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който съдът се е произнесъл с обжалвания съдебен акт. Такива въпроси са основните въпроси на спора, засягащи допустимостта и основателността на иска, по които съдът реализира произнасяне, от което зависи изхода на делото. В случая такъв въпрос от материално или процесуалноправно естество не е изведен от касатора. В изложението на практика се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост във връзка с преценка на събраните по делото доказателства, които са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и които са относими към основателността на касационната жалба, а не към допустимостта на касационното обжалване. К. съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора, без да упражни служебното начало във вреда на другата страна/ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Поставеният правен въпрос относно приложението на чл. 59 ЗЗД и разграничението му с фактическия състав на чл. 55 ЗЗД и по-конкретно относно дължимия размер на обезщетението при ползване на чужд имот без основание е по съществото на спора и е свързан с доказателствената тежест. В случая съдът е приел, че дължимото обезщетение е съизмеримо със средната пазарна наемна цена за имота за процесния период, определена съгласно приетата по делото СТЕ, в който смисъл е и трайната съдебна практика при определяне на дължимото обезщетение за ползване на чужд имот без основание и ако ответникът – касатор е считал, че не този е критерия е следвало да оспори заключението на СТЕ със съответните възражения и въпроси, което не е сторил, поради което не може да се възползва от реда на касационното обжалване за изправяне на пропуски, допуснати от страната в производството пред инстанциите по съществото на спора. Ето защо, настоящата инстанция приема, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – разрешен от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на делото, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, което основание е заявено бланкетно от касатора. Такова би било налице, ако произнасянето на съда по този въпрос би допринесло за развитие на правната наука, ако представлява нов принос в прилагането на закона, ако е свързано с тълкуване на закона – на неясни и непълни правни норми, с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата, какъвто не е настоящия случай. Това е така, тъй като по приложението на чл. 59 ЗЗД е налице трайна съдебна практика, в т.ч. и посоченото от касатора ППВС № 1/1979 г., която е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 01.06.2010 г., постановено по в.гр.д. № 211/2010 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, І състав, по касационна жалба с вх. № 6319 от 01.07.2010 г. на “Профилактика, рехабилитация и отдих” ЕАД, [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: