2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 621
София, 28.04.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесет и шести април през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 932 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. “Л. К.”[населено място], представлявано от директора В. М., чрез процесуалния му представител адв. Л. И., против въззивното решение № 12 от 9 февруари 2010 г., постановено по гр.д. № 14 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2010 г., с което е потвърдено решение № 72 от 24 август 2009 г., постановено по гр.д. № 276 по описа на районния съд в[населено място] за 2009 г.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, защото при разглеждане на делото не е допусната поисканата експертиза, която да установи, че ищцата може да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи към момента на подаване на исковата молба; съдът неправилно приел, че не е искано мнението на Т. и разрешение на инспекцията по труда, защото ищцата не се полза със закрила по чл. 333 КТ; болестта на ищцата я прави опасна за децата. В изложение по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба се сочи, че съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси: ответницата по жалбата страда от шизофрения и не може да разбира свойството и значението на постъпките си, като за установяване на този факт е поискана психиатрична експертиза, но такава не е допусната, макар тежестта на заболяването да е довела до нуждата от настойничество и попечителство; ако това нарушение на процесуалните правила не е било допуснато, е щяло да се установи липсата на правнодопустима искова молба, което е основание или за прекратяване на делото, или за спиране на основание чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК; постановявайки решението по този начин окръжният съд е постановил правнонедопустимо решение, което следва да бъде обезсилено, както разпорежда т. 8 на ТР № 1/2001 г.; окръжният съд не е извършил доклад по делото с оглед разпоредбата на чл. 268, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 146, ал. 1 ГПК, поради което се е стигнало и до непълнота на доказателствата.
Ответницата Р. Л. С. от[населено място], чрез процесуалния си представител адв. С. С., в отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационния контрол, както и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че на касатора е било известно, че ищцата страда от психично заболяване, защото била възстановена на работа с предходни съдебни решения; уволнението по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ противоречи на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 1, ал. 1, т. 5 и сл. от Наредба № 5 от 1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 КТ, тъй като липсват доказателства да е поискано мнение на Т. и разрешение за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата от инспекцията по труда.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Поддържаното от касатора основание за допускането на касационното обжалване е това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но не е поставен правен въпрос, чийто отговор да се даде в производството по чл. 290 ГПК.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
Първият довод на касатора се отнася до осъществено процесуално нарушение, като твърдението е, че допускане на съответната експертиза би довело до установяване на липсата на правнодопустима искова молба, което е основание или за прекратяване на делото или за спиране на основание чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК. На първо място посоченото оплакване е по естеството си касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което би могло да се разгледа едва след допускането на касационното обжалване на делото. Освен това касаторът не е успял да посочи въпрос, който да може да бъде разрешен от касационния съд, какъвто например е въпросът следва ли при конкретното психично заболяване шизофрения параноидна форма и при искане на насрещната страна съдът да провери дали към момента на подаването на исковата молба ищецът е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи. Липсата на формулиран въпрос не дава възможност на касационния съд да се произнесе в такава насока. Най-после, посочената от касатора задължителна съдебна практика, която според твърденията му, е нарушена с атакуваното решение, касае действията, дължими от съда в случай, че страна по делото изпадне в недееспособност в хода на процеса, а след като такава не е установена, то и посочената съдебна практика е неотносима.
Като втори проблем касаторът сочи липсата на доклад по делото според правилото на чл. 268, ал. 1, вр. чл. 146, ал. 1 ГПК, което довело до непълнота на доказателствата. Макар изрично да не е посочено като съдебна практика, е представено определение по реда на чл. 288 ГПК. И по този проблем липсва основание да се приеме, че атакуваното решение следва да се допусне до касационно разглеждане. От една страна, представеното определение не е от категорията съдебни актове, които формират съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. От друга, освен че и в този случай не е успял да конкретизира правен въпрос, отговарящ на вече посочените критерии, касаторът не е посочил по отношение на кои доказателства допуснатото процесуално нарушение на въззивния съд е оказало въздействие и в какво се е изразила непълнотата на доказателствата, за да може да се извърши преценката за обуславящият изхода на делото ефект от допускането на посоченото процесуално нарушение.
Ответницата не претендира присъждане на разноски, а и доказателства за сторени такива пред касационния съд не се представят, поради което разноски не се присъждат.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 12 от 9 февруари 2010 г., постановено по гр.д. № 14 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: