4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 642
София, 02.05.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесет и девети април през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 979 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. Н. Н. и С. Н. И. – двамата от[населено място], чрез процесуалния им представител адв. М. К., против въззивното решение № V-11 от 26 февруари 2010 г., постановено по гр.д. № 586 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г., с което е отменено решение № 79 от 7 септември 2009 г., постановено по гр.д. № 104 по описа на районния съд в[населено място] за 2008 г. и вместо него са отхвърлени исковете на касаторите против [община] за заплащане на ищците по 5000 лева частично от сумата 46128 лева, представляващи обезщетение за лишаването им от ползване на 64 кв.м. от собственото на ищците дворно място в[населено място].
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и е немотивирано, защото съдът неправилно е квалифицирал правния спор по чл. 59 ЗЗД – ищците не са посочвали правно основание за претенцията си и не са твърдели неоснователно обогатяване, а наличие на споразумение с общината и облигационна връзка; процесното споразумение не е разгледано и обсъдено; тъй като обезщетението се дължи по облигационно задължение, не е необходимо да се установи обогатяване на ответника; ответникът не е оспорил и експертизата в тази насока. В изложение по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба се сочи, че съдът се е произнесъл по материалноправния въпрос дали претенцията за обезщетение произтича от договорно основание (сключено между страните споразумение) или е с извъндоговорен характер (неоснователно обогатяване), разрешаването на който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и е налице противоречивото му разрешаване от съдилищата (сочат се решение на ОСГК от 1982 г., две решения на районен съд, две решения на апелативен съд).
Ответникът [община] не представя отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че предявената претенция е с правно основание неоснователно обогатяване, защото твърденията на ищците се основават на извънсъдебно признание от ответника, че трафопостът поддлежи на преместване именно от него, а на такова съглашение не се придава качеството на договор, от който да произтичат права и задължения за страните, както и взаимни насрещни декларации относно съществувалите съдебни спорове между тях; не са представени доказателства, че именно ответникът държи вещта върху имота на ищците – елементите на енергийната система са собственост на търговски дружества и общината не е собственик на трафопоста; няма и данни, че общината е реализирала приходи от трафопоста или си е спестила разходи, които иначе би направила, ако трафопостът не беше в този имот.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
П. от касатора основания за допускането на касационното обжалване са тези по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК, но не е поставен правен въпрос, чийто отговор да се даде в производството по чл. 290 ГПК.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
Касаторите са поставили въпрос, който по естеството си представлява оплакване за допуснато касационно нарушение по смисъла на чл. 281, т. 3, пр. второ ГПК. В случая решаващият извод на съда, обусловил крайния резултат по делото е, че взаимните и насрещни декларации на страните не могат да се счетат за съглашение, от което да произтичат права и задължения за ищците. Следователно, обуславящият изхода на спора въпрос е дали декларация, подписана от двете страни, според която едната страна поема задължение за определено действие, има характер на съглашение, от което да произтичат права и задължения. Тъй като касаторите не са поставили подобен въпрос, касационният съд не може да допусне касационното обжалване на атакуваното решение.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че дори и да беше поставен съответният правен въпрос, касационният съд не би могъл да извърши преценката за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Касаторите сочат, че обуславящият според тяхното разбиране изхода на делото въпрос, е разрешаван противоречиво и са посочили четири съдебни решения в извлечение от съдържанието им, без да е ясно дали посочените съдебни решения представляват съдебна практика по смисъла на посочения текст. В посоченото вече тълкувателно решение, т. 3, ВКС прие, че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в случаите, когато касаторът не е представил доказателства за наличието на противоречива съдебна практика – влезли в сила съдебни актове, в които са формирани противоречиви изводи по въпросите, имащи значение за възприетия краен резултат по спора в обжалвания съдебен акт на въззивния съд. На последно място, правилно касаторите са посочили, че решение № 128 по гр.д. № 104 за 1982 г. на ОСГК би могло да обоснове основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (в този смисъл за обхвата на практиката, имаща задължителен характер на съдилищата, съобразно приетото в т. 2 на посоченото тълкувателно решение на ВКС), но посоченото решение на Общото събрание на гражданската колегия разрешава съвсем различен въпрос, свързан с ощетяването от неизпълнение на договорно задължение на ответната страна, но не разрешава поставения от касаторите проблем.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № V-11 от 26 февруари 2010 г., постановено по гр.д. № 586 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: