5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 650
София, 03.09.2012година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 16.03.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 534 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Изпълнителна агенция за насърчаване на малките и средни предприятия към Министъра на икономиката, енергетика и туризма/ И./ против въззивното решение на Софийски градски съд от 25.10.2010 год., по гр.д.№ 2859 / 2010 год., с което е потвърдено решението на Софийски районен съд от 28.12.2009 год., по гр.д.№ 34142/2009 год. и е отхвърлен като неоснователен предявения от касатора, в качеството му на ищец, срещу [фирма], иск за заплащане на сумата 11 114.27 лв., представляваща дължима лихва върху главница от 36 571.35 лв. за периода 07.06.2007 год.- 02.07.2009 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба-02.07.2009 год. до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му, на осн. чл.281, т.З ГПК.
Основното възражение на жалбоподателя е срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че неустойката, така, както е уговорена между страните е дължима едва след прекратяване на договора, а не при неизпълнение от страна на длъжника на което и да е конкретно договорно задължение, както и че при неуговорен срок за заплащането и, последният изпада в забава едва след като бъде поканен от кредитора.
Допълнително са наведени и доводи срещу присъденото на ответника, като деловодни разноски, адвокатско възнаграждение от 1 505.50 лв. за първата инстанция и 1000 лв. за въззивната, за ползваната от същия правна защита в процеса по съображения, че е прекомерно предвид фактическата и правна сложност на делото и „натоварва излишно държавния бюджет“.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.З, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.З ГПК. Твърдението на касатора е, че нормата на чл.84 ЗЗД се прилага противоречиво от съдилищата, предвид „водените от И. други дела за възстановяване на получената от бенефициента субсидия/ държавна помощ/, по които е присъдена мораторна лихва от датата на неизпълнение на задълженията по договора , поради приетото от съда изпадане на длъжника в забава.“
Като израз на така визираното противоречие се сочат решение на СГС по т. д. № 153/2009 год. и решение на СРС по гр.д.№ 6685/2009 год., двете постановени по реда на чл.238 и сл. ГПК.
Позовавайки се отново на въведените касационни основания касаторът поддържа и основанието по т.З на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на същите, считайки, че те имат правната характеристика на значими за изхода на делото въпроси,“ които касаещи специфична нормативна уредба, по която все още липсва съдебна практика, следва да бъдат преценени като такива от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото“.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационно обжалване, поради отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно по основателността на въведените касационни оплаквания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно, поради следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че неустойката представлява обезщетение за предполагаемите вреди, които не следва да бъдат самостоятелно доказвани, тъй като съществен елемент на същата, съгласно чл.92 ЗЗД, е предварителната определяемост в размера на обезщетението за тях, но от правната същност на неустойката не следва, че при липса на изрично уговорен срок за заплащането и, общото законово правило на чл.84, ал.З ЗЗД е неприложимо.
Изложени са съображения, че от обстоятелството, че с неустоечната клауза на чл.39, ал.4 от сключения между страните на 31.05.2006 год. договор № ИФ-02-057 за финансиране на проект по Националния иновационен фонд е постигнато съгласие неустойката да се дължи при предсрочно прекратяване на съществуващата помежду им договорна връзка на някое от посочените в ал.З на чл.34, т.1-т.8 основания, не би могъл да се изгради правен извод, че ответникът като бенефициент на финансовата субсидия дължащ под формата на неустойка връщането и обратно на Финансиращата го институция, изпада в забава от момента на неизпълнение на конкретното си договорно задължение, без да бъде поканен изрично от кредитора да престара същата.
С оглед изразеното разбиране и при липсата на ангажирани от ищеца доказателства за получаване на писмо изх.№ З.-02-05-3/18.06.2008 год., преди вписаната в него дата и указаното от кредитора съдействие за посочване на конкретната банкова сметка, по която дълга да бъде преведен въззивният съд е отхвърлил претендираното по реда на чл.86, ал. 1 ЗЗД обезщетение, приемайки го за недължимо.
Като неоснователно е преценено и искането на настоящия касатор, в качеството му на въззивник, основано на чл.78, ал.5 ГПК, за намаляване размера на присъдените на ответната страна деловодни разноски за първоинстанционното производство, поради прекомерността им.
Изложени са съображения, че доколкото такова искане не е направено до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, заявено за първи път едва във въззивното производство, същото се явява несвоевременно.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставеният от касатора въпрос на материалното право, свързан с приложението на чл.84, ал.З ЗЗД, макар и твърде общо формулиран, като релевантен за крайния правен резултат по делото попада в приложното поле на чл.280,ал. 1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е налице – арг. от т.1 на TP № 1/9.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на същия се явяват недоказани поддържаните от жалбоподателя критерии за селекция.
Съгласно разясненията в т.З на TP № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС въпросът е разрешавай противоречиво от съдилищата, когато даденото разрешение на обуславящ изхода на делото въпрос, свързан с приложението на конкретна правна норма, съдържащо се в обжалваното въззивно решение противоречи на възприетото разрешение на същия този въпрос в друго влязло в сила решение на съдилищата, постановено по реда на ГПК/ отм./. В случая цитираните решения на СГС № 909/ 11.12.2009 год. освен, че са постановени като неприсъствени, по реда на чл.238 и чл.239 ГПК, което възпрепятства да се преценят съображенията на решаващия съд, то видно от посочените в тях доказателства е налице изрично отправена от кредитора покана за доброволно изпълнение до всеки един от отделните длъжници по делата, за възстановяване на предоставените им субсидии, безспорно получен от последните с обратна разписа, която е цитирана.
Следователно съществуващото различие в крайния правен резултат по делата е обусловено от различните факти и доказателства по същите, а не от различно приложение на чл.84, ал.З ЗЗД, която разпоредба въобще не е била предмет на обсъждане в цитираните съдебни актове на СГС и СРС.
Що се касае до основанието по т.З на чл.280, ал.1 ГПК, то освен, че разпоредбата на чл.84, ал.З ЗЗД е ясна и не съществува вътрешно противоречие, което да налага изясняване на съдържанието и чрез корективно тълкуване, то по приложението и, вкл. във вр. с чл.92, ал.1 ЗЗД, е налице създадена трайно непротиворечива съдебна практика, която няма необходимост да бъде променена, което обстоятелството само по себе си изключва приложимостта на визирания критерий за селекция.
Само за прецизност е необходимо в тази вр. да се посочи, че при липсата на различна спрямо законовото правило на чл.84, ал.З ЗЗД нормативна уредба, специфичността в предмета на породените от отделни финансови програми отношения между съконтрахентите, не могат да бъдат основание за промяна на създадената съдебна практика.
Оплакването за неправилно приложение на чл.78, ал.5 ГПК е неотносимо към основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, поради което и с оглед предмета на производството по чл.288 ГПК същото не следва въобще да бъде обсъждано.
С оглед изхода на делото пред касационната инстанция на ответната по касационната жалба страна, на осн. чл.78, ал.З ГПК, следва да бъдат присъдени направените от същата и своевременно претендирани деловодни разноски, възлизащи на сумата 750 лв., които съгласно приложения договор за правна защита и съдействие № 18560/18.02.2011 год., сключен с адв.Н.Д. -ПАК са реално заплатени.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ отделение на ВКС
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд от 25.10.2010 год., по гр.д.№ 2859 /2010 год..
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция за насърчаване на малките и средни предприятия към Министъра на икономиката, енергетика и туризма, с адрес: [населено място], пл.“Св. Неделя“ № 1 да заплати на [фирма], с ЕИК-[ЕИК], седалище и адрес н управление: [населено място], район „Централен“, ул.“ Д-р Н. Г.“ № 2 сумата 750 лева / седемстотин и петдесет лева/, деловодни разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: